Смехът като оръжие, лекарство и сигнал
Заедно с изражението, позата и движенията (езикът на тялото), смехът и усмивката също са част от групата на невербалните изразни средства. Първият контакт с очите при запознаване ни насърчава да покажем реакция. Според Пол Екман съществуват поне десет вида усмивки, като всяка от тях носи различна информация, послание и предизвиква различни реакции у околните. Всички разбираме важността на лицевите изражения и съответно реагираме на тях. Усмивката или смехът са сигнал за другите хора, че психиката ни е склонна да създаде контакт, основан на положителни мисли и чувства. Това е пътят на усмивката да ни предразположи към общуване. Дори при дълготрайни познанства смехът изпълнява изключително важни социални и личностни функции. Той е вродена способност на човека, която подпомага омекотяване на трудни социални моменти, намалява стреса и подобрява кръвообращението.
Бебетата се усмихват най-рано на 5-6 седмици. Около четвъртия месец отговарят искрено със смях на физически стимул, например гъделичкане. На пет месеца започват да разграничават лицата и техните усмивки. Психолозите подозират, че в началото бебетата се усмихват случайно, а впоследствие поради положителния отговор на заобикалящите ги възрастни.
Смехът е състояние, разсейващо мрачните мисли, за да се почувстваме по-добре. В смеха тялото и психиката се отпускат, дишането става дълбоко, системата на кръвообращението се тонизира. Статистиката говори, че хората, предразположени към психични заболявания и депресия, се смеят забележително по-малко от психично здравите. Според проучванията смехът има ефект на антидепресант, защото докато се смеем стимулираме хипофизната жлеза да отделя повече хормони, повишаващи нивата на ендорфините. Самите ендорфини са ензими с химичен състав, подобен на болкоуспокояващите, дори на този на хероина и морфина. Това е съвсем добро обяснение за смеха, докато ни свърши въздухът или получим болка в корема.
Кое намираме за смешно
„Кодът на хумора“ на Питър МакГрау и Джоел Уорнър е една от книгите, които доста широкообхватно разглеждат нещата, възприемани от човека като смешни. Работата на авторите е съсредоточена върху идеята, че нещата са забавни, ако нарушават някаква представа за нормалност или благоприличие, но нарушението се случва в контекст, който е приемлив за личността. Книгата може да се похвали с разглеждането на поразително разнообразие от хумор по цял свят.
Джо Топлин, бивш сценарист на „Шоуто на Дейвид Летерман“, предлага едно от най-практичните ръководства за писане на комедии, основано на богатия му опит. За Топлин основният елемент на хумора е изненадата. Ние се смеем на неща, които не очакваме, и ни карат да се чувстваме по добре със същността си.
Руските учени са извели на светло тъмната страха на смеха
Горчивина
В миговете, в които се чувстваме слаби, заплашени и в неудобна ситуация, ние се смеем. Тежката форма, на това подсъзнателно знание, ни кара де се смеем, дори когато намираме ситуацията за безнадеждна. Всъщност, горчивият смях е реакция на обърканост.
Злорадство
Една от неприятните човешки черти използва като оръжие една от най-хубавите човешки реакции. Наблюдавайки как друго същество страда или се чувства неудобно, част от нас се смеят. Това е обяснимо с теорията за нарушаване на усещането ни за нормалност, което всъщност не ни вреди. Проблемът се състои в това, че подобен смях изключва каквото и да е съчувствие и емпатия (съответно човечността, вървяща с тях).
Изкуствен смях
Случва се усмивките или смехът да са само маска. Според специалистите, най-често, характерната за това определение гримаса, се получава, за да се изрази съмнение. Повечето от нас с времето успяват да си създадат правилно усещане, за да локализират подобен смях и гримаси.
Подигравка
Ужасяващо е осъзнаването на това, че човешките същества са способни да пречупят едно от най-прекрасните ни свойства в нещо негативно. Ние използваме смеха си, за да изразим агресия чрез подигравката.
Какво гласят изследванията
Нервният смях е забелязан при много психологически експерименти (често дори включващи вреди за другиго), когато субектите се намират под висок емоционален стрес. Може би най-известният от тези експерименти е на Стенли Милграм, който се опитва да открие защо хората са склонни да следват сляпо властта (като например войниците в нацистка Германия). Милграм предоставя възможност на субектите на наблюдение да наказват други хора с токов удар при наличие на изключително добро оправдание.
Ситуацията била такава: на една група хора се предоставя възможност да са коректив на друга група хора (всъщност сътрудници на изследователя) при ученето на определен материал. При грешен отговор на „учещият“ експерименталният субект трябва да натисне копче, предизвикващо 450 волтов токов удар, на грешно отговарящия. Въпреки че токовият удар всъщност е добра актьорска игра и експериментът е безопасен, той доказва колко ужасяващи действия може да оправдае човек с дадените му заповеди/инструкции. 65% от изследваните са натискали бутона, предизвикващ токов удар, без да възразят.
Когато Милграм публикува експеримента описва няколко души, започнали да се смеят нервно, когато са чули писъците на хората, които би трябвало да получават токов удар в момента.
Неврологът Рамачандран в книгата си „Кратка обиколка на човешкото съзнание“ казва, че смехът еволюира като сигнал за нас и околните, че случващото се може да изглежда опасно и заплашващо, но всъщност не е. Най-вероятно „… ритмичният, странен звук на смеха е еволюирал, за да информира нашите роднини, споделящи гените ни: не губете ценните си ресурси за тази ситуация, това е фалшива тревога.“ Ако е вярно, то дава правдоподобно обяснение за нервния смях.
Част от психолозите класифицират хумора като един от „зрелите“ защитни механизми, използвани, за да се опазим от огромната тревога. Да се смеем на травматичните събития в живота не ни кара да ги пренебрегваме, а изглежда подготвя подсъзнанието ни да ги издържим.
Хуморът с цел лечение
Шегите с травматична загуба обикновено изискват лечебен период от време. Загубата на крайник например ни отчайва (нерядко води до опити за самоубийства), но с течение на времето се стига до адаптация и често дори до ирония, свързана с липсващия крайник. Какво се случва в ума ни, че съумяваме да се смеем на нещо, което искрено ни е разплаквало? Най-вероятно отшумяването на опасността и адаптацията казват на подсъзнанието ни, че можем да се справим и включват механизма на смеха в действие. В края на краищата оцеляваме и отново можем да сме щастливи.
Да се изправим пред травмите си с хумор може би трябва да се счита за надежден сигнал за психическо възстановяване. Също така е сигнал, че подсъзнателно лицето счита, че може да се справи с настъпващия проблем.
Ключов въпрос за механизмите на смеха е: създава ли той очакването, че всичко ще е наред или става възможен, само защото някак стигаме до убеждението, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат?
doktorland.ru, psychologytoday.com
- снимка: pxhere.com
Коментари към Смехът като оръжие, лекарство и сигнал