Психология на любопитството — част 1

Любопитството е било обект на засилен изследователски интерес през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-век. По това време цел на изследването е да се измери любопитството и да се оцени неговото измерение.

Може да се каже, че изследванията през 60-те години са били недостатъчни в две области: не предлагат адекватно обяснение защо хората доброволно любопитстват и не успяват да очертаят ситуационните детерминанти на любопитството. Оказва се, че тези проучвания не са способни да обяснят някои негови особености като неговата интензивност, преходност, асоциацията му с импулсивността и възможността за разочарование. За сметка на това новите анализи се опитват да изследват любопитството като когнитивно предизвикано явление и плод на усещането за пропаст, деляща индивида от знанието или разбирането.

Според Едмънд Бърк любопитството е най-повърхностното от всички чувства, то постоянно променя своя предмет, има апетит, който е много остър, но лесен за утоляване и винаги е имало вид на гадаене, отдих, и безпокойство. Любопитството е признато за критичен мотив, оказващ осезателно влияние над човешкото поведение както в положителен, така и в негативен аспект, на всички етапи от жизнения цикъл на човека и особено като движеща сила в развитието на детето. Педагогическата литература насърчава учителите да стимулират любопитството и дава практически насоки за това. Любопитството е цитирано като основен импулс за научни открития, вероятно надхвърлящо дори стремеж за икономическа печалба. Освен това любопитството се разглежда като значителен отговор, предизвикан от литературата и изкуството, като напоследък се използва и в търговската сфера. 

Рекламодателите започват да използват силата на любопитството в "загадъчни реклами“, които разкриват вида или марката на продукта едва в края на рекламата. Кулари и Микус обясняват, че воайорството също е плод на любопитството, макар че е социално неприемливо. Колко и Кадин обясняват, че то има намеса при повечето палежи, а Грийн е открил връзка между него и приема на наркотици и алкохол. 

Практическо значение на любопитството

Според колежа по хуманитарни и социални науки към Университета Карнеги Мелън в Питсбърг, Пенсилвания любопитството създава аномалия при рационални анализи на поведение, които предполагат, че стойността на информацията произтича единствено от нейната способност да подпомага по-основни цели, отколкото удовлетвореността на любопитството. Съществуват значителен брой изследвания, които документират ситуации, в които хората изискват повече информация, отколкото биха могли да бъдат предсказани от "стойността на информационните анализи". Фелдман дава пример с мениджърите, които "системно събират повече информация, отколкото използват, но продължават да искат все повече".

Пациентите искат повече информация за медицинските условия, отколкото обикновено получават, като Патън и Харсли го описват като парадокс. Теоретичният възглед е, че това трябва да се случва само ако знанието им помага да вземат по-информирано решение. Теоретичните въпроси са насочени към това защо хората са толкова силно привлечени от информация, която не дава външна полза. 

Тази комбинация от практическо значение и теоретични въпроси стимулира интереса на психолозите към различни аспекти на любопитството.

Първата вълна на изследване (която започна в началото на 60-те години) се фокусира върху основни проблеми. В най-голяма степен е засегнат въпросът за неприятните причини за любопитството. Второ, изследователите размишляват защо хората доброволно търсят ситуации, за които знаят, че ще предизвикат любопитството им като загадки и пъзели.

Първоначалните теории са считали, че любопитството е отблъскващо като усещане и поради това предричат, че хората биха опитали да го минимизират, вместо да го търсят. За съжаление изследванията, направени, за да се потвърди или отхвърли тази теория през 60-те години, са малко и не успяват да дадат достатъчни резултати.

Втората вълна на изследвания, касаещи любопитството, започва в средата на 70-те години на миналия век и отминава десетилетие по-късно. Тя се съсредоточава почти изключително върху проблема за измерване на любопитството — задача, която се оказа изключително трудна. Почти всички опити за съжаление водят до противоречиви резултати и констатации. Независимо от това, усилените опити все пак водят до момента, в който важният въпрос за дефиницията и измерването на любопитството бива истински осветен от изследователската общност. Как можем да дефинираме любопитството, каква е основната му причина, какво е обяснението на доброволното излагане на влиянието му и какви са ситуационните му детерминанти (зависимостта от средата, индивида и времето му на поява)

Любопитството — можем ли да го измерим и определим

Най-ранните опити за разглеждане на любопитството, предшестващи възникването на психологията като разрастваща се и популярна наука, се провеждат от философи и религиозни мислители, и се съсредоточават по-скоро върху моралния му статус, отколкото върху психологическите му основи. Тези дискусии изразяват епохални промени, в които предположението, че любопитството е добродетел, е периодично заменяно от тенденцията да го осъждат като порок.

Първо, любопитството се разглежда като вътрешно мотивирано желание за информация. Аристотел, например, коментира, че мъжете изучават науката по присъщи причини и "не за някакъв утилитарен (практичен) край", а Цицерон говори за любопитството като за "вродена любов към ученето и знанието… без примамката на каквато и да било печалба". Въпреки че признават, че тази информация е била желана и по външни причини, тези ранни мислители придават рязко разграничение между такова външно мотивирано желание за информация и чистота. Дейвид Хюм изразява двусмисленото отношение към любопитството, но го разделя на 2 различни мотива: едната част е положителна и я нарича "любов към знанието" и лош тип, който той вижда като "страст отвъд принципите". Доброто любопитство е илюстрирано с научно изследване, лошото любопитство е илюстрирано с "ненаситното желание да познаваме действията и обстоятелствата на съседите си".

На любопитството се гледа като на апетит. Бент, Бърк, Кант и дори Свети Августин споменават апетит за знания. Накратко, любопитството се разглежда от писатели, философи и учени като интензивен, вътрешно мотивиран апетит за информация.

Консенсусната дефиниция на любопитството се разпада в началото на века, когато поведенчески ориентираните психолози започват да изследват широк спектър от поведения, които наричат "колективно любопитство" или "проучвателно поведение". Например  от изследванията си върху условни рефлекси, Павлов установява, че кучетата ще отговарят на някакъв необикновен предмет или звук, като отдава явлението на условен рефлекс. Бийхиър и нейните колеги се позовават на същата тенденция при бебетата. Оказва се, че тези рефлекси нямат много общо с любопитството.

Други изследвания откриват, че животните и хората са под влияние на екологична променливост. Например, голям брой проучвания показват, че плъховете ще изследват по-малко познатите от двата разклона на един на лабиринт и че ще научат да натискат една плоскост по-бързо, когато нейното движение води до промяна в интензитета на осветлението. След доста сериозни обсъждания учените стигат до извода, че това може да бъде означено като любопитство.
В началото на 50-те години д-р Бърлин признава, че концепцията е съставна и предлага категории за различни видове любопитство. Едната се простира в усещането за епистемологично любопитство, а другото обхваща специфичното и разнообразно такова. Епистемологичното любопитство се отнася до желанието за знание, приложено главно при хората. Специфичното любопитство се отнася до желанието за конкретна информация, олицетворявано от опитите за решаване на пъзел. И накрая, разнообразното любопитство се отнася до по-общо търсене на стимули, което е тясно свързано с отегчението. То може да се илюстрира с тийнейджър, цъкащ каналите на телевизора.

Въпреки че разграничението между перцептуалното и епистемологичното любопитство на Берлин не е било изследвано, може би защото това би изисквало неловко сравнение на данните, получени от хора, с тези от животни, неговата специфична диверсификация се превърна в централен фокус на втората вълна от изследвания. В допълнение към разделението, предложено от Берлин, са предложени редица други категории на любопитството. 

С годините възникват теоретични обяснения, които ще ви представим в следващата част на материала.

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: George Loewenstein” The Psychology of Curiosity: A Review and Reinterpretation” 1994
Снимка: psychologytoday.com