Защо някои хора никога не признават, че грешат

Всички правим грешки и то по-често, отколкото бихме искали да си признаем. Някои от тях са малки и несъществени, като например да не купим мляко, защото сме „сигурни“, че все още имаме вкъщи. Други са по-важни, като например да закъснеем за интервю за работа и да пропуснем тази възможност. Има и грешки, които бележат живота ни, като да загубим партньор, поради страха от обвързване.

Трите начина за справяне с грешките

Никой не обича да греши. Ние не го правим нарочно. Всъщност обикновено усещаме грешките като неприятни емоционални преживявания. Важна обаче е не самата грешка, а как реагираме, когато осъзнаем, че грешим. Какво правим, когато закъснеем за интервюто за работа и пропуснем тази възможност?

Някои просто признават, че са сгрешили: „Забравих часа на срещата, следващия път ще трябва да си го запиша.“ Това е най-зрялата реакция, защото тя не само предполага поемане на отговорност, но и предприемане на мерки да не се случва отново. Признаването и ученето от нашите грешки ни позволява да влезем в спирала на растеж.

Други подмятат, че грешат, но без да признаят открито грешката си: „Ако не беше трафикът, щях да пристигна навреме. Следващия път ще трябва да тръгна по-рано.“ В този случай, въпреки че отговорността не се поема пряко, поне урокът бива научен. Не е идеален вариант, но поне е нещо.

Други обаче категорично отказват да признаят грешката си и дори държат другите отговорни: „Интервюиращите трябва да предвиждат възможни закъснения, нечувано е да не ми дадат втори шанс!“ В този случай не просто се отхвърля личната отговорност, но и някой друг е виновен за случилото се. Човекът дори може да отрече фактите или да ги изкриви, за да отговарят на личното му виждане. Защо някои хора реагират така?

За крехкото его грешките са охромна заплаха

Грешката има отрицателна конотация, която е белязана с червена лампичка в съзнанието ни още от първите години от нашия живот. Образованието, основано главно на награждаване на успехите и наказание на неуспехите, поставя отрицателен прецедент, което кара някои хора да се опитват да избягват грешки с всички възможни — и невъзможни — средства.

Тези хора са убедени, че грешките ги превръщат в неудачници и ги излагат на унижение, или социално неодобрение. Проучване, проведено в университета в Станфорд, разкрива, че социалната "болка" активира същите мозъчни вериги като физическата болка. В резултат мозъкът интерпретира всяка атака срещу егото, от лека критика до директно отхвърляне, като физическа болка. Следователно страхът от социална реакция би създал съпротива срещу признаването на грешки.

Често тези хора са изключително ригидни (твърди) и не отстъпват нито на йота от идеите си. Те не признават, че са допуснали грешки дори пред неопровержими факти. Тази психологическа ригидност не е синоним на сила, както искат да вярват онези, които я притежават, а на слабост. Тези хора не се придържат към своето виждане за фактите по убеждение, а за да защитят егото си. Който не признава грешките си, е психологически крехък човек.

Порочен кръг или спирала на растеж? От вас зависи

Признанието, че сме сгрешили, може да бъде удар за всяко его. Необходимо е да притежаваме емоционална сила и солидна самооценка, за да признаем грешките си и да поемем отговорност. Но ако не сме в състояние да ги разпознаем, не можем да ги поправим. В резултат на това се потапяме в порочен кръг, осъдени да се препъваме в един и същи камък за неопределен период от време. А това влошава нещата дори още повече.

Невролози от Мичиганския държавен университет откриват, че когато допуснем грешка, в нашия мозък се генерират два бързи сигнала. Първоначалният отговор показва, че нещо се е объркало. Вторият по-дълъг отговор показва, че се опитваме да поправим грешката. Интересното е, че мозъците на тези, които смятат, че могат да се поучат от грешките си, реагират различно.

Вторият сигнал е много по-интензивен, което означава, че мозъкът им работи усилено, за да поправи грешката, като обръща повече внимание. Хората, които имат ригидно мислене и не признават грешките си по време на изследването, обаче, не показват това ниво на активация, което означава, че не ги коригират. В резултат на това представянето им се влошава дори още повече, тъй като продължават да грешат.

Признаването на грешки не е приятно усещане. Може да се чувстваме зле, но вероятно точно в това се крие ключът. Невролозите от държавния университет в Охайо откриват, че хората, които мислят единствено за провала, са склонни да търсят извинения за това, че не са успели и не се стараят по-усилено, когато са изправени пред подобна ситуация.

Тези хора търсят извинения, за да се убедят, че грешката не е по тяхна вина или че последствията от нея не са толкова огромни, колкото изглежда. Те развиват самозащитни мисли от рода на „Не беше моя вината“ или „Не бих могъл да го направя по-добре, дори и да се бях опитал“.

Хората, които се фокусират върху емоциите си след неуспех, се стараят повече, когато се сблъскат с подобна ситуация. Те проявяват мисли за подобрение като „Ще се стремя да го направя по-добре следващия път.“ Това означава, че можем да използваме емоциите в наша полза, като индикатори, които ни помагат да се учим от грешките си и да се стремим да ги избягваме в бъдеще.

Nelson, N. et. Al. (2018) Emotions Know Best: The Advantage of Emotional versus Cognitive Responses to Failure. Journal of Behavioral Decision Making, 31(1): 40-51.

Sturgeon, J. A. & Zautra, A. J. (2016) Social pain and physical pain: shared paths to resilience. Pain Manag; 6(1): 63–74.

Moser, J. S. et. Al. (2011) Mind your errors: Evidence for a neural mechanism linking growth mindset to adaptive post-error adjustments. Psychological Science; 22(12): 1484-1489.