Защо хората навлизат дълбоко в личното ти пространство

Познато ти е чувството, когато някой навлезе твърде дълбоко в личното ти пространство, нали? Седиш си в публиката на стадиона, в театъра или в метрото, а човекът до теб сякаш не е наясно, че единственият начин да избегнете физически контакт, е като се свиеш, доколкото това е възможно.

Или пък – разговаряш с някого в почти празна стая, а той се е приближил на сантиметри от лицето ти.

При различните култури приемливите граници в общуването с останалите варират. Дори и в една и също национална или религиозна група от хора, има такива, които без притеснение ще нарушат приетата за благоразумна дистанция при провеждане на най-обикновен разговор.

Сред учените такива хора се наричат „завоеватели на лично пространство“. Те не уважават личния живот на останалите и причините за тяхното поведение могат да бъдат най-разнообразни: личност, заобикаляща среда, контекст, култура, пол, възраст или социален статус.

Друга причина, която обаче остава в сянката на научните изследвания, е физическите данни на човека. Високите хора имат по-дълги крайници и неусетно могат да нарушат социално приемливата дистанция на общуване с другите.

Високият ръст и склонността за нарушаване на чуждото лично пространство

Е, нормално е, ако си от тези високи хора, да не можеш да се побереш в тесните седалки по време на някое културно събитие. Все пак не си Алиса от страната на чудесата! Учените обаче смятат, че не само физическите ограничения, превръщат високите хора в най-честите „нарушители“ на лично пространство.

Ново изследване на университета в Болоня (2019 г.), ръководено от психолога Мариано Д’Анджело (Mariano D’Angelo) разкрива, че ръстът може да повлияе начина, по който определяш и регулираш дистанцията между себе си и останалите. Това се нарича „периперсонално пространство“ (ППП). Невроните в мозъка, които отговарят за моторните движения и физическите усещания, постоянно изчисляват твоето периперсонално пространство. Процесът представлява нещо като мултисензорен интерфейс, който служи да открие и евентуално да предскаже възможните взаимодействия на тялото със заобикалящата среда, с цел да извърши правилните и премерени моторни движения.“

Интерперсонално и периперсонално лично пространство

Интерперсоналното пространство (ИПС) се отнася до защитената и безопасна зона, която всеки човек очертава около тялото си по време на общуване. При навлизане в нея, той изпитва дискомфорт.

Интерперсоналното пространство се променя постоянно в зависимост от културните фактори, както и от личността или пък обстоятелствата. Дали ще ти се стори, че някой е твърде близо или далеч според представата ти за периперсонално пространство, зависи от т.нар. схема на тялото.*

Казано другояче, периперсоналното лично пространство (ППС) отразява реалната представа за тялото ти, а интерперсоналното – социално установените правила, които ти подсказват колко близо до се доближиш чисто физически до другите хора.

Тъй като няма как да се смалиш до желания ръст, както става в приказките, учените намират начин да манипулират периперсоналното лично пространство посредством камери за виртуална реалност.

Експериментът включва създаването на илюзии за собственото тяло, при който на главата се закрепя дисплей с камера. Хората се движат с дисплея, който им създава усещането, че са много високи или много ниски.

Д’Анджело и колегите му твърдят, че ръстът оказва решаващо въздействие върху използването и навлизането в личното пространство. Ниските хора дават предимство на високите, когато се разминават по тесен тротоар. Можеш да направиш такъв експеримент сам и да се убедиш!

Високите на ръст се чувстват социално доминиращи и поради тази причина очакват от останалите да им осигуряват удобства, а не обратното. Ако един човек се възприема като висок в експеримента, то вероятността той да нарушава чуждото лично пространство е много по-голяма.

Италианският екип от учени изчислява интерперсоналното лично пространство като кара участниците да спрат човек, който върви срещу тях и ги приближава на комфортна за тях дистанция. Периперсоналното лично пространство е измерено като участниците биват помолени да спрат приближаващия ги човек тогава, когато биха могли да се докоснат физически.

Експеримент с виртуална реалност на Мариано Д’Анджело

Експерименталната манипулация включва хора, на които е внушено по изкуствен начин, че са високи или ниски, благодарение на средството за виртуална реалност. Самата камера ги кара да се виждат като хора с определен ръст. Илюзията сякаш дава ефект, тъй като, когато учените карат участниците да оценят приблизително височината си въз основа на разстоянието между две линии, проектирано върху стена, тези, на които е внушено, че са високи, потвърждават високия си ръст, и обратно.

По отношение на двете основни променливи – ППП и ИПП, манипулацията върху височината също изиграва своята роля. Участниците съкращават своето ИПП (усещането си за комфорт, когато са близо до други хора), но увеличават ППП (вярвайки, че заемат повече пространство физически).

Все пак комфортът от това да доминираш в пространството, защото си висок, не е само въпрос на физически ръст. Високите хора използват собственото си възприятие за тялото си, за да се почувстват доминиращи над по-дребните и по-ниските от тях. Те навлизат в пространството им, защото смятат, че им се полага и че заслужават да им се отреди повече място.

Заключението е, че дори внушен, високият ръст променя начина, по който общуваме и навлизаме в чуждото лично пространство.

Хората, които очертават по-големи граници на личното си пространство и нарушават чуждото такова, са онези, които възприемат телата си като големи. Именно това им дава увереност.

Ако самият ти си висок, можеш просто да имаш предвид изводите, които учените са направили, за да не прекрачваш границата на благоразумното при общуване с по-дребни или ниски хора.

Ако пък си от тези, чието лично пространство често е нарушавано, вече знаеш още една причина, поради която вероятно това се случва.

Със сигурност, когато и двете страни са наясно с проблема и причината за него, биха успели да намерят компромисен вариант за едно по-гладко и пълноценно общуване.

* Франсоаз Долто твърди, че "схемата на тялото е синтез на усещанията, идващи от нашето тяло.“

Казваме още, че представата за тялото и за неговата моторика се нарича „схема на тялото“. Емоционалната представа, която имаме за себе си, е образът на тялото. (Банова, В. „Ръководство по релационна психомоторика” С. 2001)