Повечето хора връщат намерените от тях портфейли – какво е психологическото обяснение

Честността е една от чертите, които ценим най-много в хората. Често си казваме, че честните хора са твърде малко и отчаяно търсим такива, на които да се доверим в този голям свят. Според едно скорошно проучване обаче няма нужда да бъдем цинични, защото се оказва, че повечето от нас са достатъчно почтени, за да върнат портфейл, който са намерили на улицата, особено ако в него има доста пари.

Проучването, което е публикувано в списание Science*, разглежда в колко от случаите гражданите на 40 страни биха върнали чужд портфейл, който са намерили случайно. За всеобщо учудване, в 38 от страните, портфейлите с по-крупни суми пари са връщани много по-често, отколкото тези с незначителни суми. Съвсем различни са били очакванията на учените. Те са предполагали, че ако в портфейла има повече от долар, участниците в експеримента биха се изкушили да го задържат.

Заключението е, че 51% от тези, които намират портфейл с малка сума пари, го връщат, докато тези, които връщат портфейл с по-голяма сума пари, са цели 72%. Най-честните страни се оказват Швейцария, Норвегия и Холандия, а в дъното на класацията са Перу, Мароко и Китай.

Къде се крият причините за тези реакции и какво научаваме за психологията на честността? За да намерят отговори на тези въпроси, учени сформират неформална група, чиято цел е да разбере какви мисли обземат хората, когато се колебаят дали да върнат нечий портфейл. Най-общото между всички е, че не искат да постъпват по социално неприемлив начин и да изглеждат като крадци. И разбира се, колкото повече са парите, толкова по-сериозно е престъплението.

Важен аспект от изследването обаче е, че самите портфейли са връчвани на хора, работещи в институциите, където им е казано, че са намерени. Като се има предвид, че хората в една институция вероятно се познават и могат да започнат да се подозират един друг, то вероятността човек да бъде разкрит, че не е върнал портфейла, е много голяма. Ситуацията е съвсем различна от тази да намерим портфейл в градския транспорт, когато единственият наш съдник би била собствената ни съвест.

Експериментът с „намерения портфейл“ е прилаган и преди, но за първи път в такива големи мащаби с повече от 17 000 портфейла. През 2009 година учен съвсем нехайно „изпуска“ няколко портфейла из град Единбург, за да види какво ще се случи. 42% от тях са върнати, но не това е най-интересния извод. Освен сумата в него, от значение е също така дали има снимка – семейна, на кученце, на бебе или по-възрастна двойка. Ако има, шансовете портфейла да бъде върнат се увеличават значително.

Любопитни благоприятни ефекти от това да сме честни

Ценим честността и други морални качества много повече, отколкото интелигентността и чувството за хумор, например. Тъй като честността е основата, върху която се изгражда едно общество, ние учим децата още от детската градина да бъдат честни. От гледна точка на развитието ни през годините, ние взимаме морални решения от съвсем малки – например като решим дали да споделим играчката си с друго дете. През 1958 година психологът Лорънс Колбърг (Lawrence Kohlberg) развива теория за етапите на морално развитие.**

Да направим това, което е редно, често е трудно в реалния живот. По-нови изследвания сочат, че става въпрос за вид размяна – постъпвайки честно, ние до голяма степен потискаме собствените си желания. След направено проучване се стига до заключението, че честността се отразява благотворно на здравето ни. Участниците в него са разделени на две групи – едните трябва да постъпват честно, а другите – не. Резултатите показват, че честните хора са се оплаквали по-рядко от възпалено гърло, главоболие или пък чувство, че се разболяват, по време на експеримента.

Честността кара хората да бъдат по-щастливи. Може би не е изненада, като се има предвид твърдението от еволюционната психология, че честността е маркер, който укрепва доверието и сътрудничеството. Когато сме честни, намираме повече сътрудници в работата и постигаме по-голям успех. Вероятно затова не е учудващо, че взимането на нечестно спрямо някого решение е противоестествено за нас.

Честният индивид

Честността е много важна черта в социален аспект. Ето защо ние често се борим със самите себе си, за да не постъпим нечестно в дадена ситуация. Ако го направим, ще разрушим из основи представата за самите нас. В своята книга „Истината за лъжите“ („The (honest) truth about dishonesty“) поведенческият икономист Дан Ариели (Dan Ariely) казва, че често сами се убеждаваме, че сме честни, макар да се държим нечестно, стига да не прекрачваме сериозно границите между едното и другото.

Спомените ни за подобни постъпки също не са така ярки и често се изкривяват с времето. Например ние можем да измислим още и още не съвсем правдоподобни причини, за да оправдаем поведението си („Задържах портфейла, защото исках да дам половината от парите на някой бездомен човек“), но пък заздравяват положителния образ, който градим за себе си. По своята същност ние всички сме морални лицемери.

Но кои са най-честните хора? Изкушаваме се да отговорим, че това са тези, на които останалите имат най-голямо доверие. Нека погледнем назад, за да си отговорим на този въпрос. В миналото, хората, пребиваващи във Великобритания, които е трябвало да намерят гарант, за да получат подпис върху заявлението си за издаване на паспорт, са можели да избират между представители на престижни професии като банкери, духовници, учители, полицаи или членове на парламента. Усмихнахте ли се, докато четяхте? Всички сме чували за нечестни политици, нали? Честността не е постоянна величина и не е общовалидна за работещите в която и да е сфера.

Ние сме хора и като такива сме подложени на един и същ психологически натиск и изправени пред еднакво трудни избори, когато изкушението дебне наоколо. Достигаме собствения си праг на почтеност, а той може да се измести значително във времето. С напредването на възрастта ставаме по-честни и почтени, защото започваме да се придържаме по-строго към нормите. Нарушаването на правилата и необходимостта от силни емоции и адреналин вече не са толкова типични.

Дали почтеността е най-добрата линия на поведение? Вероятно. Най-точно би било, ако кажем, че понякога да изречем някоя „малка бяла лъжа“ също е в рамките на нормалното за човека. Да изберем лъжата пред това да нараним нечии чувства много често е проява на съчувствие и се приема положително от обществото.

Разковничето се крие в това да разберем кога е удачно да излъжем и да сме наясно с последиците от тази лъжа. Приемливо е, ако го направим, за да спестим стреса на някого или за да се предпазим от нараняване. А ние се научаваме да използваме такива лъжи още от ранна детска възраст.

*Alain Cohn, Michel Andr? Mar?chal et al, Civic honesty around the globe, Science, 05 Jul 2019, Vol. 365, Issue 6448, pp. 70-73. doi: 10.1126/science.aau8712
** britannica.com/science/Lawrence-Kohlbergs-stages-of-moral-development