Ваня Дункова за метода "Психомоторика": чрез играта и движението децата се учат да овладяват най-доброто за тях в живота

Днес ще ви запознаем с метода "Психомоторика" и една впечатляваща млада дама - педагог, която го практикува в свой частен център. В редовете по-долу тя ще ни разкаже как играта и удоволствието от движението подпомагат психологическото съзряване на детето и още...

Здравейте, представете се на нашите читатели.

Казвам се Ваня Дункова. Имам педагогическо и журналистическо образование и дълго време бях журналист. 15 години работих в печатни медии, след това няколко години в телевизионни предавания, а сравнително по-късно в живота си се появи необходимостта да работя с деца. "Провокатори" за това бяха собствените ми деца, за които търсех занимания, които да им помогнат да се развиват и преминават през препятствията по пътя си по един добър, подкрепящ начин. Така открих метода "Психомоторика". В момента завършвам магистратура "Детско-юношеска Психология: Диагностика и консултиране" и нещо повече — след обучение при създателя на метода — френския проф. Бернар Окотюрие, както и при психоаналитика и клиничен психолог Весела Банова и психомоторния терапевт Георги Добринов у нас, от две години практикувам метода "Психомоторика" с деца на възраст до 8 години в собствен частен център.

Какво е релационна психомоторика?

Под формата на игра и занимания с психомоторни модули в психомоторната зала децата на възраст до 8 години използват действието, удоволствието и връзката с другите като основа за развитие на личността си. Психомоториката помага на децата да решат задачите на развитието според етапа, в който се намират, за да предприемат следваща крачка.

Какво ви привлече в релационната психомоторика и какво ви мотивира да се занимавате с нея професионално?

Преди десетина години бях запалена от приятелка психолог, която се беше запознала с метода и много вярваше във възможностите му да подкрепя децата. Тогава записах собствените си децата /сега на 9 и 11 години/ на Психомоторика и те посещаваха занимания около 4 години. Това, което "изнесоха" от залата, много ми хареса. Аз, самата също се чувствах подкрепена от психолога, който ги провеждаше, за да подкрепям на свой ред момичетата и да преодоляваме заедно кризите на развитието, през които преминават всички деца.

Към какви клиенти е насочена релационната психомоторика?

Психомоториката е метод за подкрепа на детското развитие и като такъв е насочен към всички деца. Психомоториката се разглежда както като образователна и превантивна дисциплина, допълваща педагогическите практики в детската градина и училището, така и като терапия, ориентирана към широк спектър деца — с емоционални и учебни затруднения, с дефицит на внимание и хиперактивност, деца с аутизъм, инвалидност, церебрална парализа и други.

Разкажете ни за някои от методите, които използвате в работата си, накратко.

Тук бих препоръчала статиите от блога в сайта ми www.movefeelplay.com, в които има поредица под претенциозното име "Практикум" /не можах да измисля друго/, и в които съм описала някои от нещата, които децата и възрастните правят в залата и какво биха могли да означават те. Накратко за доброто случване на нещата работят рамката /правилата и последователността, по която протича всяко занимание/, времето, пространството и материалите, както и личността на възрастния /педагог, психолог, психотерапевт, ерготерапевт, кинезитерапевт, логопед/, който има специална роля.

Каква е разликата между това детето да играе само у дома и в група в психомоторната зала?

Това е много хубав въпрос и беше първият, който си зададох и аз самата, когато заведох моите собствени деца в залата по Психомоторика. Има няколко аспекта в отговор на този въпрос. На първо място са психомоторните модули. Сами можете да видите, че те са няколко пъти по-големи от децата като размери и форми и в същото време са сравнително леки и мобилни. Проектирани са и са мислени дълго, за да имат ефекта, който имат върху децата. На първо място тези огромни форми могат да бъдат съборени/разрушени, а това, оказва се, е важно за детското развитие. Според английския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът така се изразява личността в строеж и се постигат равновесие и баланс на противоположните сили: "След като веднъж този стадий е прекосен успешно, детето ще може да намери своето собствено решение на проблем, свързан с разрушаването, който ще приеме формата на потребност от развитието на неговите способности".

Или с други думи — преди да изпиташ потребност да съградиш, трябва да си разрушавал. С модулите може да се проектира и строи. Децата обичат да строят къщи, в които да се приютят. Идеята е, че така те завоюват пространство, което да им служи. Преградите на къщата разделят пространството на вътре и вън. Вътре е топло и сигурно, а вън е опасно и интересно и там се расте. Това разграничение, оказва се, също е важно за наместването и подреждането на нещата в детския ум. Къщата, замъкът, магазинът, космическият кораб, леглото и т.н. са местата на сигурност, които се напускат и които отново се намират, когато възниква потребност от тях. Т.е говорим за експерименти и опит, който оставя следи в съзнанието и може да бъде използван при нужда. Освен това да съградиш ракета/кула/замък със собствените си ръце, да подкараш огромна машина, която си направил с екипа си от други деца, е нещо, което завишава самооценката по неповторим начин. Сякаш модулите са проекция на големия свят, който ти лесно можеш да овладееш. А какво по-хубаво да си готов за нещо подобно и в реалността.

На второ място е личността на възрастния, който работи с децата. Той е символ на закона в залата, който първо въвежда правилата и така гарантира сигурност и второ – проявява разбиране и може да помогне, като приеме всички продукции на детето, без да се оставя те да го завладеят. Хората, които работят това, се учат да го правят. И на трето място – това е онова, което дава името на метода – релационността. Децата влизат във връзки – с възрастния и с другите деца – и се учат на поведения. А добрите начини на свързване са всичко, което ни трябва, за да живеем добре и да се впишем – в детската градина, в училището, и после – в приятелския си кръг, в работната си среда и т.н. Най-важното от всичко при заниманията по Психомоторика е удоволствието от играта – но не го споменах досега, защото удоволствие от играта децата могат да изпитват навсякъде – и в къщи, и с мама и татко на детската площадка. В залата чрез удоволствието от играта децата се учат по недирективен, ненасилствен и подкрепящ начин да овладяват онова, което би било най-доброто за тях в живота извън залата.

Какво се опитвате да постигате с децата в залата по Психомоторика?

Да подкрепя процеса на изграждане на самоувереност у децата чрез важния "инструмент" – удоволствието; да подпомогна процеса на придобиване на знания за собственото им тяло и за формирането на убеждения, че то им принадлежи и трябва да го защитават. ("Това си е моето тяло и никой няма право да ме удря или докосва по начин, който не ми харесва."); да съдействам за развитие на положителна самооценка и чувство за самоуважение. И освен това: децата да се опитват да разбират емоциите на другите, да се адаптират към трудностите и ограниченията им, да вземат собствени решения, да изградят способност да ценят и уважават себе си и връстниците си, както и средата и правилата на обществения живот. И в крайна сметка, според идеите на проф. Бернар Окотюрие, един от създателите на метода, да преминат плавно от "удоволствие от действието" към "удоволствие от мисленето".

На какво Ви научи работата Ви с децата до този момент?

Научих, че заради мнението си за едно или друго, заради това, че си мисля, че знам и виждам нещо по-добре от друг, винаги мога да си изям боя…

Ще ми е по-лесно да кажа на какво се уча…. Уча се, че не бива да съм категорична. Уча се да очаквам да бъда изненадвана от децата – с прогрес, с регрес, със съпротива или съдействие. И това — често като отговор на моето отношение или поведение. Затова се убедих, че не трябва да спирам да работя със себе си /чрез лична терапия, чрез участие в групови тренинги и чрез супервизия на работата си/ – за да посрещна адекватно онова, което имам насреща си по точния начин. Опитвам се да си повтарям често, че съм далеч, далеч от позицията, че нещо ми е ясно.

Има ли нещо, което искате да отправите като послание/препоръки към родителите, които четат това интервю в този момент?

Да. По отношение на специалистите, с които се срещате: Съмнявайте се във всичко, което чувате, питайте, проверявайте и ако нещо не е по вашата мярка, казвайте го на хората, които се занимават с децата ви по един добър начин, без да осъждате. Парадоксално, но приемането и границите, демонстрирани едновременно са най-важните неща както за възрастните, така и за децата. По отношение на децата: Най-хубавият подарък, който можем да дадем на децата си, струва ми се, е да не ги приемаме като свой собствен проект. Трудно е, аз също бях залитнала да го правя със собствените си деца, но се убедих, че никога не е късно да развиеш очакванията си като целофан от букет рози и да видиш отдолу онова, което и цъфти, и боде, но е нещо уникално и различно от това, което си мислим, че трябва да бъде.

Автор: Елиза Трайкова

Снимки: личен архив