Притча: Животът ни се дава на парченца...

В едно село живеел много беден старец, но дори кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Знатните особи му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....

Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали: - Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари. Каква грешка само!

- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае? Правилно - грешно, добро - зло… Кой знае какво ще последва?

Хората се смеели на стареца, уверени, че той не е съвсем с ума си. Но след две седмици конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.

- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - факт е, че конят се върна и доведе още десет коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?

Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - единайсет прекрасни коня, нима това не е благодат?

Няколко дни по-късно синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.

Хората отново започнали да говорят:

- Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.

- Вие сте пълни със съждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие? Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.

След няколко седмици в страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът на стареца обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.
Старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал вкъщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие...

По материала работи: Ина Фенерова
Източник: "Приказки и притчи за малки и големи", Жанет Орфану
Снимка: glennwilson.info