Защо неделите са толкова меланхолични

Неделята носи известен смисъл за хората. Това е ден, от който мнозина се страхуват поради емоциите, които предизвиква у тях. Факт е, че последният ден от седмицата е ден за презареждане на батериите за някои, но ние ще говорим за онези, които се чувстват тревожни в неделя.

Денят ни съкрушава с усещане за носталгия, както и със самата истина. В известен смисъл неделя сякаш ни удря в лицето със сериозна доза реалност. „Ето ме, ето я твоята свобода, ето те теб, ето го и животът ти.“ Това е краят на един цикъл, края на седмицата.

Неделя по някакъв начин връща в ума ни всичко, за което не сме искали да мислим. Чувството е сякаш внезапно се отваря чекмедже, което сме се опитвали усилено да държим затворено през цялата седмица. Почти като по чудо, чекмеджето винаги се отваря в неделя — моментът да се отворим и да пуснем всичко, което не сме искали да усещаме.

От друга страна, неделя е вид парадокс, тъй като често сме най-уморени през този ден. Чудим се как изобщо можем да започнем още една седмица по този начин. А след това отново сме уморени, тъй като графикът ни е различен през почивните дни. Тези промени карат телата ни да излизат извън ритъм. Понякога това е така, защото почиваме твърде много или пък защото промяната в нивото на стрес от останалата част от седмицата е била рязка.

Неделя ни кара да мислим за живота, без нищо да ни разсейва или да ни възпрепятства от този размисъл. "Това е твоят живот, това си ти. Това е като да бъдеш съблечен гол и оставен в беззащитност в лицето на несигурното бъдеще." Тогава в понеделник обличаме работните си дрехи, буквално и образно. Залавяме се за работа, а това ни разсейва от неделната тъга.

Когато сме заети, ние намираме спокойствие, смисъл, посока и стабилност. Имаме предвид нещо, имаме цел. Имаме място в света. Нашата песъчинка (принос) в изграждането на обществото, към което принадлежим. Общество, пълно с хора, които се страхуват в момента, в който животът им се разкрие такъв, какъвто е. Хора, които са ужасени, парадоксално, от свободата.

Ерих Фром изтъква тази ситуация в труда си "Бягство от свободата". В книгата той подчертава този любопитен парадокс между желанието за свобода и страха от нея, както и отговорността, която тя предполага. Ако съм свободен, тогава съм изцяло отговорен за съществуването и избора си. Тази бездна, в която трябва да създам себе си, предизвиква силен страх, безпокойство и несигурност.

Понякога правим всичко необходимо, за да избегнем неделната потиснатост

Усещаме празнота, която се изпълва с меланхолия. Това е онова чувство, което се появява в онзи страшен последен ден от седмицата, наречен неделя. Неделята е един вид връзка между това, което сме в обществото (нашата професионална роля) и това, което сме самите ние в дълбочина. Тя поставя на масата въпроса за нашата базова самота. Самотата, която не искаме да виждаме.

Понякога потискаме самотата си, като търсим каквато и да е компания. Правим всичко, само и само да не сме сами. Защото когато сме сами, усещаме как тъгата нахлува. Правим всичко по силите си, за да избегнем тези чувства. Може би спим по цял ден или прекарваме време с хора, чиято компания не ни носи кой знае какво удоволствие. Просто се опитваме да останем заети.

Много хора, пристрастени към работата, не могат да издържат дори само на идеята да прекарат цял ден, без да работят. Ден без работа би означавало да се изправят пред истината за това кои са и по какъв начин бягат от себе си. Френетичната дейност ни изпълва с живот, защото сме заети и се чувстваме полезни. Но това също отнема от вниманието ни върху нашата същност. Дейността ни дистанцира от самотата и безпокойството.

Работата ни разсейва от това кой сме в дълбочина

Работата ни помага да избегнем меланхолията и безпокойството, които изплуват в неделя. Но всичко, което се опитваме толкова силно да прикрием, в крайна сметка ще излезе, когато най-малко го очакваме. Ето защо е важно да погледнем честно какво се случва отвътре. В противен случай ще бъдем неспособни да извлечем най-доброто от това, което се опитваме да не погледнем в очите.

Логично е да се чувстваме по този начин в неделя - денят преди нашето натоварено ежедневие да започне отново... Тази вътрешна буря има смисъл и усещане. Това е чувство, което не винаги е очевидно - важно ни е да живеем като полезни същества, преследващи и вярващи в смисъла, в строителния материал.

В същото време е важно да се погрижим за човешката си природа. По този начин можем да разберем тези естествени реакции, които възникват рязко и/или се повтарят. Слушането и приемането на нашата тревожност и меланхолия ще я направи по-поносима и определено по-възнаграждаваща.