Изправена ли е професията на психиатъра пред тежка криза

Така както и другите медицински специалисти, психиатрите имат за задача да поставят диагнози и да лекуват заболявания. Според Андрю Скъл те се провалят и в двете направления на своята работа. Макар да са постигнали известен успех в лечението на някои по-леки форми на психичен стрес, те все още не са разгадали тежките психични разстройства като шизофрения, биполярно разстройство и остра депресия.

Истината за психиатрията през очите на социолога Андрю Скъл

Скъл, който е почетен професор по социология в Калифорнийския университет в Сан Диего, представя един доста провокативен и достатъчно убедителен за повечето хора анализ на психиатрията още от нейното възникване като клон на медицината, специализиран в контролирането и лечението на „лудостта“.

Експертът смята, че терапевтичните методи, които психиатрията като наука предлага, имат твърде слаб ефект. Той казва: „Да бъдем честни със сигурност е за предпочитане пред това да живеем в измислен свят, защото последното се счита за признак на сериозно психично разстройство.“

Приютите за душевноболни

Книгата на Скъл „Desperate Remedies“ е настолна за всички, които са засегнати или се страхуват, че могат да бъдат засегнати от психично заболяване. В нея той припомня, че възходът на психиатрията настъпва след появата на първите приюти за душевноболни. Вярвало се е, че добре разпределеното време и режимът там биха могли да им помогнат да върнат разума си. До края на 19-ти век обаче тези места се превръщат в „мавзолеи, пълни с луди, заключени хора“.

Експериментите на психиатрите

Малко по-късно психиатрите се самоопределят като „биопсихолози“. Те започват да прилагат различни форми на лечение на болести, които са се считали за нелечими, без съгласието на роднините на болния. Много от тях постигат успех.

Убеден, че сепсисът и неговото въздействие върху мозъчните клетки води до психоза, Хенри Котън изважда зъбите и сливиците на пациенти в психиатрично заведение.

Неврофизиологът и психиатър Манфред Сакел за първи път прилага така наречената инсулинова шокова терапия върху шизофреници, при която на болните периодично се инжектират големи дози инсулин. Целта е те да бъдат поставени под кома ежедневно в продължение на няколко седмици.

През 1927 г. Юлиус Вагнер-Яурег печели Нобелова награда за медицина, след като инжектира в пациенти със сифилис паразита, причиняващ малария, с цел да ги предпази от развитие на пареза.

Егас Мониш е първият, който се осмелява да извърши префронтална лоботомия. През 1949 г. той става вторият психиатър, получил Нобелова награда.

Първите психиатрични кабинети и психоанализата на Фройд

По време на Втората световна война много войници започват да страдат от различни психични нарушения. Според Андрю Скъл това кара специалистите да се замислят дали те наистина се предават генетично и дали са биологично обусловени, както се е смятало. Тогава отварят врати първите психиатрични кабинети извън приютите за душевноболни и се налага психоанализата на Фройд, която до този момент не е била особено популярна сред психиатрите заради заложените в нея сексуални фиксации.

През 50-те и 60-те години на миналия век психоаналитичното обучение дава летящ старт на академичните психолози и експертите, които предоставят висококачествени и скъпоплатени услуги извън болничните заведения. Утвърждава се моделът, при който психичното заболяване и психичното здраве са част от едно цяло. Все повече учени вярват, че психоанализата има потенциала да разрешава социални, политически и лични конфликти.

>>> Каква е разликата между психолог и психиатър

Мнението на критиците

Разбира се, не липсват и критици. Според тях „терапията с разговори“ не лежи на научни факти, разчита на реторика, свързана с идентичността, егото и суперегото и не лекува психоза. Скъл връща лентата назад и припомня как бурната реакция срещу психоанализата води до завръщането, макар и в различна форма, на биологичната психиатрия.

Как се отразява затварянето на държавните психиатрични заведения?

Скъл смята, че деинституционализацията (извеждането от болничните заведения) на душевноболните хора в края на 20-ти век донякъде е предизвикана от критиците на психиатрите. Каквито и да са причините, затварянето на държавни болници оставя безпризорни милиони пациенти. Както самият Андрю Скъл пише „те са като загубени души, които обикалят улиците и приютите, а понякога биват арестувани заради недопустимото си поведение и нарушаване на обществения ред.“

Не бива да се премълчава и силноизразеното дискриминационно отношение към душевноболните с различна расова принадлежност.

Ролята на психофармакологията

Скъл не подминава и психофармакологията. Таксите на клиничните психолози и социалните работници са по-ниски, което им привлича голям брой пациенти. Бавно изтласкани от собствената си територия, психиатрите започват все по-често да прибягват до лекарства, уверявайки болните, че те действат върху самата болест, а не върху симптомите й. Все пак авторът не подценява необходимостта от симптоматично облекчение, което по негови думи е „истинско и много осезаемо“. Дори и то обаче е много далеч от представата за универсална терапия, тъй като всеки от нас знае какви сериозни странични ефекти биха могли да имат някои медикаменти. Толкова сериозни, че да ни принудят да преустановим приема им. В крайна сметка фармакологичната революция води до бум в случаите на хора с психични разстройства и рязък скок в цената на лечението.

Днес 1 от 5 момчета и 1 от 11 момичета в гимназиална възраст са диагностицирани със СДВХ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност), като само в САЩ са съсредоточени 92% от разходите за медикаменти в световен мащаб.

Недостатъци на Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства

Според Андрю Скъл редакторите на Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства са осъзнали, че психиатрията “не може да установи причинно-следствена връзка за всяко психично разстройство“ или да предостави надеждни диагностични тестове. Затова те, също като лекарите през 18-ти век, опитват да класифицират клиничните данни. Промените в наръчника се извършват след гласуване и съгласие на мнозинството. Така броят на синдромите и списъкът със симптоми непрекъснато расте, а депресията се превръща в най-често спряганото психично разстройство сред хората. Някои критици на Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства смятат, че „в него попадат нормалните за живота тъга, изблици на гняв или дори преяждане, които са посочени като „болести“.

Скъл обобщава: „За да оцелее психиатрията като наука, психиатрите трябва да бъдат напълно честни със себе си и да признаят, че техните познания и способности имат граници“. Те имат безспорен принос за подобряването на състоянието на пациенти с леки форми на психичен дистрес. Но проявленията на лудостта остават загадка и е време експертите да удвоят усилията си, за да я разрешат. Професорът по социология смята, че съвместната работа на невроучени, генетици и психиатри е най-прекият път към успеха.