Какво представлява характерът и как се променя

Традиционно, в психологията, психиатрията и психоанализата, терминът "характер" е използван, за да се опишат с по-голяма точност различни конфигурации на поведенчески черти:

"Аналните характери" се считат за компулсивни и перфекционистични личности, които се опитват да проследят и контролират всеки фактор в живота си;

"Хистеричните характери" са описани като истерични, хиперчувствителни, лабилни и високо емоционални;

"Пасивно – агресивните характери" основно изразяват гняв, който се опитват да потискат и задържат вътре в себе си;

"Нарцистичните" са прекалено егоцентрични, трудно изпитват емпатия и понякога се адаптират неефективно;

"Граничните характери" се справят с това, че формират хаотични и примитивни взаимоотношения;

Това са само част от описанията, които се използват от професионалистите, за да категоризират различните видове личности.

Част от авторите дълго твърдят, че емоционалното преживяване неизменно се формира в контекста на човешката взаимовръзка. Развиващи се, повтарящи се модели на емоционално взаимодействие в системата на принципите, създадени от отглеждащия детето (теми, значения, когнитивно – емоционални схеми), които периодично формират последващи емоционални преживявания. Най-силен последващ ефект, разбира се, имат значимите взаимоотношения (и преживяванията свързани с тях). Тези организационни принципи не са съзнателни и в повечето случай не се контролират от обкръжението на детето. Обикновено младата личност просто преживява своя опит, отразявайки и попивайки принципите или значенията, които оформят организационни принцип. Цялостният принцип на организиране на човека (вече оформен през годините) е неговият характер.

От тази гледна точка не може, да има различни „типове” характер, тъй като масивът от организационни принципи на всеки човек е уникален и единствен, продукт на историята, средата и живота му. Принципите на организиране (характерът) се проявяват във всеки аспект от човешкия живот — в повтарящите се модели на взаимоотношения, професионалнит избор, личните интереси и хобита, творческата дейност, фантазии, мечти и емоционални смущения, т.е. всичко, което е съществено за живота на индивида.

Психоаналитичната терапия е метод за превръщане на тази пред-рефлективна организираща дейност в рефлективно самосъзнание (чрез диалог), като се надява, че тя може да бъде трансформирана.

При децата

Ранните ситуации на последователна или масивна дисхармоничност (основно изразена в неглижиране от страна на значимия възрастен) към емоционалните преживявания – ситуации, при които чувствата на детето се пренебрегват, отхвърлят, обезсилват, обезценяват, заслепяват, наказват и т.н., са изключително важни. Те имат особено съществени последици за развитието на характера. Една от последиците от такава дисхармония е, че емоционалните състояния приемат траен, смазващ смисъл. Детето, например, може да придобие несъзнателно убеждение, че неудовлетворените възбуда за развитие и болезнени емоционални реакции са прояви на отвратителен дефект и присъща вътрешна злина от негова страна. Възможно е да се създаде самозащитна идеална визия за собствената личност, която представлява барикада срещу настъпващите емоционални състояния, считани за нежелани и грешни от обгрижващите лица. Това е вредно, защото така или иначе нежеланите емоции възникват. А това се преживява като неуспех да се въплъти търсеният идеал, осъзнаване на неефективност и зло, и избуяване на чувство за срам, изолация и самоотверженост. Хора преживели това в ранна възраст очакват, че емоциите и чувствата им ще бъдат посрещнати от другите с отвращение, презрение, безразличие, тревога, враждебност, оттегляне, експлоатация, изолация и това ще навреди на околните и на взаимоотношенията с тях.

Втората последица от значителната емоционална дисхармония е тежко стесняване на хоризонтите на емоционалното преживяване, за да се изключи това, което е станало неприемливо, непоносимо или твърде опасно в конкретен контекст на взаимоотношенията. Когато емоционалният живот на малчугана непрекъснато бива пренебрегван или е активно отхвърлян, той възприема, че аспектите на емоционалността му са нетърпими и нежелани. Тези райони от емоционалния свят на детето биват несъзнателно потиснати и скрити, за да запаси то връзката си със значимите хора. Това води до жертва на големи сектори от него и емоционална зрялост всъщност бива осакатена (може би дори умъртвена).

Как се променя характерът

Как се променя масивът от пред-рефлективни организиращи принципи на човека и съответните хоризонти на емоционално преживяване? Най-често в резултат на успешен психоаналитичен процес.

По отношение на психоаналитичната терапия има дългогодишен дебат за ролята на когнитивното прозрение спрямо емоционалната привързаност в процеса на терапевтична промяна. Това произтича от философския дуализъм на Декарт. Но съвременната психология вече знае, че може да си позволява да раздробява само психика в патология на съставни части. За здравата мислене, усещане, тълкуване, свързване не са просто тухлички, а взаимосвързани, важни компоненти на цялото.

Дихотомията (разделянето) между интерпретация и емоционалното свързване с терапевта се оказва фалшива, след като се признае, че терапевтичното въздействие на аналитичните интерпретации се крие не само в прозренията, които те предават, но и в степента, до която демонстрират терапевтично настроение към емоционалния живот на пациента. От дълго време се твърди, че разумното тълкуване е релационен процес, чийто централен елемент е опитът на пациента да разбере чувствата си. Тълкуването не се отличава от емоционалната връзка между пациента и терапевта (тази на доверие и неосъждане); това е неделимо и явно решаващо измерение на ефективното взаимоотношение.

Накратко, интерпретативното разширяване на капацитета на пациента, за рефлективно осъзнаване на стари и повтарящи се организационни принципи (осъзнаване на собствения характер) се осъществява едновременно с емоционалното въздействие и значението на продължаващия релационен опит с терапевта - и двете са неразделни компоненти на единния терапевтичен процес, който установява възможността за алтернативни принципи за организиране на опит, при което емоционалните хоризонти на пациента могат да се разширят, обогатят, да бъдат по-гъвкави и по-сложни (добивайки адаптивност и здравина). Тъй като тясното сцепление на старите организиращи принципи се разхлабва, емоционалното преживяване се разширява и става все по-популярно в контекста на човешкото разбиране, превръща се в неделима нишка в платното на човека като такъв и има подобрение на чувството за собствено съществуване. Според някой автори това е същността при промяната на характера под влиянието на психоаналитични терапевтични сеанси.

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: Psychology Today
Снимки: ehowenespanol.com