Какъв е вашият стил на аргументиране

Всички имаме конкретни начини за изразяване на предпочитанията си, които изцяло зависят от етапите на моралното ни развитие. Въпреки това изследванията за това как тези етапи се изразяват в различните стилове на застъпничество, аргументация или самоутвърждаване, са изключително малко. Поради това Джеръми Шърман, изследовател в областта на социалните науки, решава да скицира модел на етапи на развитие като този на Лорънс Колбърг, но фокусиран върху стиловете на аргументиране или по-точно върху това как хората се застъпват от свое име.

Най-добре е етапите да се разглеждат като кумулативен репертоар, тъй като е възможна регресия към по-ранен етап в дадена ситуация. Така например на първа среща човек може да изглежда зрял в начина, по който изразява предпочитанията си, но при появата на проблеми е възможно да се върне към по-ранен етап.

Етапите са разделени на две групи при предположение, че човек съзрява „от просто към справедливост“. Използването на думата „просто“, като например „просто правете това, което казвам“, означава игнориране на всички други възможности. Обратно, справедливостта предполага разглеждане на алтернативни възможности.

Шест етапа на игнориране на всички други възможности

1. Буквална неразумност

„Уаааа!“ (бебешки истерии преди проговарянето).

При раждането няма причини. Чувстваме това, което чувстваме и изискваме това, което изискваме. Нашата перспектива е солипсизмът – възглед, според който съществува само индивидуалното съзнание.

2. Защото така казвам

„Искам!“ (вербален изблик на малко дете).

Използвайки думата „аз“ ние предоставяме причина, която е малко повече от „защото аз така казвам“, сякаш сме единственият глас, който трябва да бъде взет под внимание във всеки спор.

>>> Как да спорим правилно: 4 правила от философа Даниел Деннет

3. Защото ще те нараня

„Вие по-добре!“

Този етап е следван естествено от гневни избухвания. Истериците наказват другите, така че заплахата е косвена: „Дайте ми това, което искам, или избухването ми ще продължи“. Разбира се, следват и други ултиматуми.

4. Защото аз съм добър, а ти си лош

„Зъл си!“

Когато научим, че съществува добро и лошо, първият ни отговор е да асоциираме себе си с доброто, а всички, които ни пречат, с лошото.

5. Защото аз съм член на добрия отбор, а ти на злия отбор

„Аз съм член на добрия отбор, следователно трябва да правиш каквото ти казвам.“

С няколко морализаторски постъпки (напр. ритуални действия като вземане на причастие или носене на религиозен или политически символ) човек може да твърди, че принадлежи към отбор, който винаги е добър и правилен. Обратно, може да се твърди, че всеки, който не принадлежи към този отбор, е член на такъв, който винаги е лош и грешен. Това позволява един вид стенограма за предходните етапи. „Трябва да постигна своето, защото принадлежа към отбор, който винаги постига това, което си науми.“

6. Защото аз правя винаги добро, а ти лошо

„Щедър съм към себе си, което доказва, че винаги съм щедър. Не си щедър към мен, което доказва, че никога не си щедър.“

Човек избирателно тълкува условните морални стандарти, сякаш са безусловни. Всичко, което е необходимо, е да се вслушваме в конотациите на думите. Ако думите звучат положително, те са за нас. Ако звучат негативно, те са за другите хора. По този начин човек може да каже: „Тъй като съм обсебен от несправедливост към себе си, това доказва, че съм справедлив. Тъй като понякога си несправедлив към мен, това доказва, че винаги си несправедлив“.

Етапи на разглеждане на алтернативни възможности

1. Претеглена фалшива обективност

„Моят начин е по-добър, така че трябва да го направиш като мен.“

На този етап се разглеждат контрааргументите, но все още поемаме ролята на върховен неутрален съдия, а не просто защитник. Също така все още не осъзнаваме, че мнението ни е субективно. Казваме: „Грешиш“, а не „Мисля, че грешиш“.

2. Претеглени субективни предпочитания

„След като претеглих плюсовете и минусите, подкрепям тази опция. Предпочитам я, като същевременно признавам, че другите хора могат да изберат други възможности.“

Застъпничеството по своята същност е субективно. Хората имат различни стандарти. Никой от нас не е неутрален съдия. Много решения просто се свеждат до предпочитанията.