Наказания, таймаут и награди: защо условното родителство не е ефективно (и кое е ефективно)

Науката се намесва, за да разкрие желязната и безспорна логика против условното родителство.

Ако искаме да отгледаме мило, състрадателно и сговорчиво дете, то традиционните техники за дисциплина не стоят на дневен ред.

Време е да избягаме от тесногръдите стратегии, които отслабват връзката родител-дете, от тактиките, които целят да оформят, моделират и „опитомят“ децата ни. Време е да променим статуквото на модерната дисциплина, която издига подчинението на пиедестал, а принизява ученето.

Възможно е, отричайки традиционните техники на възпитание, да бъдем обвинени в пасивно поведение. Членовете на семейството може да подхвърлят, че сме мекушави. Приятелите да ни определят като слаби. Съкровената природа на връзката между родителя и детето се изразява в това, че силата на тази връзка определя нивото на влияние, което имаме върху децата си.

„А без влияние ние губим способността си да бъдем родители.“, казва Гордън Нойфелд (Gordon Neufeld)
Нека поспрем и помислим върху това твърдение. Да загубим способността си да сме родители. Звучи страшно, нали? Защото нашите деца имат нужда да бъдем техните силни водачи. Има разлика обаче между водене и налагане, между учене и насилване, между свързване и принуждаване.

Традиционните дисциплиниращи техники разрушават връзката. Превръщат домовете ни в бойно поле. Превръщат родителството в борба за надмощие. По този начин отслабва и влиянието на родителя върху детето. Дарбата ни да бъдем родители изчезва преди да сме осъзнали как да я използваме, и може да си помислим, че нямаме друг избор освен да приложим авторитарния стил на възпитание с твърда ръка, за да „накараме“ децата ни да се държат добре.

Освен всичко останало, тези техники ни превръщат в мързеливи, отдалечени и неосъзнати родители. Защо? Защото да възпитаваш дете по традиционния начин е лесно… за възрастния. Превърнал се е в универсално средство за справяне с родителството, в наръчник как да отгледаме дете. Традиционният подход не изисква нищо от възрастния по отношение на психичното му и емоционално усъвършенстване.

Той несправедливо прехвърля вината, срама и товара на детето, фокусирайки се върху желанията на родителя.

Защо наказанията не дават резултат?

В своята книга „Безусловно родителство“ Алфи Кон (Alfie Kohn)* описва наказването на децата като „нещо неприятно, което им причиняваме – или като нещо, което да ги лиши от възможността да изпитат приятна емоция – обикновено с цел да променим поведението им занапред.Този, който наказва, с други думи, ги кара да страдат, за да ги научи на нещо.“ Поддръжници на теорията за условното родителство оправдават подхода с думите, че всичко се прави за доброто на детето. Въпреки това изследвания оборват това твърдение. Тъжната истина е, че този подход е бил прилаган от поколение на поколение.

Кон разказва за класическо проучване, проведено през 1950 година, върху деца, посещаващи детска градина, и техните майки. Учените установяват, че „безрадостните ефекти от наказанията започват да се забелязват в постигнатите резултати.“ Наказанието се оказва непродуктивно, без значение дали е налагано агресивно, с цел да създаде прекалено силна зависимост или нещо друго. В дългосрочен план то е „безсмислено като техника за коригиране на неприемливо поведение.“ 

Д-р Шефали Цабъри (Dr. Shefali Tsabury), клиничен психолог и автор на книгата „Осъзнатия родител“, пише следното: „Такъв тип връзка е като връзка между затворник и надзирател. „Надзирателят“ има за задача да наблюдава зорко как се държи затворника, като действията на втория са или „правилни“, или „погрешни“. Въз основа на поведението на затворника, „надзирателят“ решава дали да го накаже или награди. За жалост, в един момент затворникът става зависим от преценката на надзирателя за правилно и неправилно поведение. Той става негов коректив. **

В най-добрия случай този подход е реактивен и изкуствен, тъй като цели да се справи само и единствено с поведението, без да открива болката, непосрещнатата нужда или липсващото умение, за които детето иска да ни алармира. Децата се превръщат в кукли, които напасват поведението си спрямо това, което смятат, че очакват от тях родителите, учителите и другите възрастни. Така се възпрепятства здравословното им морално израстване, защото учим децата си, че ако искаме от някой по-малък, млад или слаб да направи нещо, ние просто използваме собствената си внушителност, преимущества и власт, за да го заставим да го направи.

Дългосрочни последици от нездравословния родителски контрол.

Психологът Елизабет Томпсън Гершоф (Elizabeth Thompson Gershoff) разглежда над 80 проучвания и открива сериозна връзка между телесното наказание и негативните прояви на детето, включително агресия и антисоциално поведение.*** Гершоф цитира изследване от 2009 година, според което често пошляпваните деца „имат по-малко сиво вещество в определени зони на префронталната кора, които са пряко свързани с депресията, пристрастяването и други психични разстройства.“**** Вероятно малко родители биха заявили, че телесното наказание е допустимо при определени обстоятелства, но дори и техники като таймаут, изтъкване на последствията, заплахи и подкупи, макар да изглеждат по-деликатни, водят до същия резултат – упражняването на контрол.

Барбара Колоросо (Barbara Coloroso), консултант за родители, твърди, че родителите на тийнейджъри често казват: „Той беше толкова добро дете, държеше се добре, имаше обноски, обличаше се хубаво. Вижте го сега!“.Тя обикновено им отговаря по следния начин: „Обличал се е така, както вие сте го карали; държал се е така, както вие сте му казвали; казвал е неща, които вие сте го карали да каже. Той е слушал как някой друг го наставлява какво да прави и казва…не се е променил. Все още се вслушва в някого. Проблемът е, че това вече не сте вие. Това са връстниците му.“

А дали имаме правото да контролираме друг човек е въпрос на морална преценка.

Таймаут, последствия и съвременни форми на дисциплина.

Оригиналното значение на думата „дисциплина“ е положително. Тя идва от латинската дума „disciplina“, което означава „инструкция“(„instruction“). „Инструкция“ произхожда от „discere“ (уча се). Съвременното значение от Оксфордския речник обаче има съвсем негативен оттенък.

Методи като таймаут, изтъкване на последиците и предлагането на награди може и да изглеждат добронамерени, но всъщност не са. Те са просто различен начин да дърпаме конците на куклите. Нека разгледаме два от тях – последици и награди. Родителите са помолени да прилагат изброяване на последиците вместо да наказват. Всъщност, макар да звучи по-малко унизително и по-интелектуално, да изтъкваме какви биха били последиците от дадено действие е също вид наказание, но под друга форма.Така ние съобщаваме предварително как планираме да накажем детето, ако то не направи това, което се очаква от него. Този метод добавя елемент на заплаха и недоверие, тъй като родителят заявява, че не вярва в правилния избор на детето си, ако не го заплаши с наказание преди това.

Таймаутите вероятно изглеждат като добра прогресивна идея. Да дадем на детето време, за да се успокои, да помисли върху грешките си и как да ги поправи. Обаче това не е истина. В действителност ние принуждаваме децата да останат в изолация. Оттегляме любовта, емпатията и вниманието си, когато те най-много имат нужда от тях, и ги използваме като оръжие срещу тях. Научаваме ги, че техните емоции ни идват в повече. Те разбират, че могат да бъдат с нас само, ако поведението им ни удовлетворява.

Когато използваме безусловната любов, която би трябвало да е нещо толкова свято, като средство да постигнем целите си, сякаш казваме на децата си, че ги обичаме повече, когато са добри и по-малко, когато са лоши. А така им причиняваме ненужен емоционален дистрес. Без значение дали го правим умишлено, или не, независимо какво е посланието, което искаме да изпратим. Единственото, което има значение, е какво послание достига до децата.

Ако използваме някой от горепосочените методи, то ние сме условни родители.

Вредите, които нанася условното родителство.

През 2004 година двама израелски учени, Ави Асор и Гай Рот (Avi Assor and Guy Roth), в сътрудничество с Едуард Дечи (Edward L. Deci), водещ американски експерт по психология на мотивацията, питат повече от 100 колежани дали са усещали любовта, която родителите са им давали. Те стигат до заключението, че децата, които са усещали любовта като условно одобрение, са по-склонни да постъпят, както се очаква от тях. Но в замяна плащат висока цена. Тези деца са по-склонни да мразят или да не харесват своите родители и признават, че често са постъпвали по определен начин заради „оказвания силен вътрешен натиск“, отколкото заради „правото на избор“.

В свой доклад от 2013 година същите учени обобщават: „макар условното родителство да налага приемливо поведение, то има и негативни ефекти: 1) стресираща интернализация на родителските очаквания, 2) неадаптивно и слабо представяне, 3) колеблива самооценка и чувство за тъга и 4) негативно отношение към родителите.“ 

Проучванията и емпатичният подход към взаимоотношенията ни показват, че въпросът не е в положителната оценка (похвалата) или в отрицателната оценка (критиката). Проблемът е в самата оценка. Отговорът се крие в безусловната любов и приемането. Трябва да покажем на децата си, че ги обичаме заради самите тях, а не заради това, което правят.

Какво би станало, ако се фокусираме върху взаимоотношенията си вместо върху упражняването на родителство?

Малките деца постоянно правят поразии. Изпускат разни неща, чупят, губят и забравят какво ли не. Понякога са бавни, импулсивни, експлозивни, нестабилни или недостатъчно приспособими. Тези малки същества, които са нашата благословия, нерядко са трудни. Но те са си нашите малки същества.Това сме си избрали ние. Авторитарното (наричано също традиционно) родителство създава у децата ни чувство за тревожност, тъй като са в очакване на следващата бъркотия и наказанието, което ще последва.

Пасивното родителство дава на детето усещане, че то носи отговорността, което го прави несигурно. Никоя от крайностите не е добро решение.

Трябва да обърнем внимание на взаимоотношенията ни с нашите деца. Безусловната любов е непоколебима, тя е котвата, която ги държи и светлината, която ги води напред. С нейна помощ можем да поставим ясни граници, да наложим ограничения, да устоим на бурята от емоции и да останем твърди до края.

Нашата роля като родители е да разберем какви са нуждите на децата ни, да осъзнаем как се развива мозъка им през годините и да ги научим да бъдат себе си, без да следват сляпо тълпата. Осъзнатото родителство е трудно постижимо.

Това, което можем да направим, е първо да се погрижим за себе си. Да излезем на разходка, да се храним по-здравословно. Да пием повече вода. Да спим повече (дори и това да означава да си легнем в 19 ч). Да бъдем добри към себе си. Да спрем да се критикуваме. Да не мислим как сме се справили вчера, а да живеем в настоящето. На всеки се случва да загуби контрол и да се разкрещи – няма проблем. Нашите деца не искат от нас да бъдем перфектни, защото няма такива родители. Нека започнем да се извиняваме. Нека се развиваме и да бъдем родителите, от които те имат нужда. Защото, когато сме спокойни и отпочинали, не бихме приели „лошото поведение“ толкова лично.

С годините, когато децата ни са изправени пред избор, те ще искат да прекарат малко време в нашата компания, защото няма да помнят какво точно сме им казвали, а как сме ги карали да се чувстват. Обичани. Боготворени. Приемани. Уважавани.

*Alfie Kohn, 2007, Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason, page 63

**Dr. Shefali Tsabury,  2014, Out of Control: Why Disciplining Your Child Doesn’t Work and What Will

*** American Psychological Association, 2002, Is Corporal Punishment an Effective Means of Discipline?

**** Tomoda A, Suzuki H, Rabi K, Sheu YS, Polcari A, Teicher MH. Reduced prefrontal cortical gray matter volume in young adults exposed to harsh corporal punishment. Neuroimage. 2009;47 Suppl 2(Suppl 2):T66–T71. doi:10.1016/j.neuroimage.2009.03.005