Цял живот ли ще носим вина, че сме егоисти в очите на родителите си

"Ти си такъв егоист!" — фраза използвана от множество обикновени родители. Терапевтите толкова често се сблъскват с това твърдение, докато родител (или дете) разказва за проблемите в семейството.
Един практикуващ отвъд океана терапевт разказва за „детския егоизъм“ и какво представлява той всъщност.

Когато дете чуе подобно възклицание от родителите си, обикновено се подразбира, че "мислиш за себе си, когато трябва да мислиш за мен".

В практиката си срещам много възрастни, които са израснали, като са интернализирали твърдението, че са егоистични, щом избират собствените си нужди и желания пред тези на своите близки. Много от тях продължават да отричат своите желания в полза на това, което според тях е най-добро за техните родители. Някои са прехвърлили тревогите си върху други взаимоотношения и в крайна сметка могат да избягват чувството, че са егоистични, като се грижат за нуждите на всички останали, но не и за себе си. В повечето случаи хората, които вярват, че са егоистични, вярват и че са лоши. Тази вина пречи на способността да се развиват като самостоятелни индивиди, знаещи и можещи да получат това, което искат.

Силата на чувството за вина, породено от идеята, че си егоист придава на дефиницията на егоизма истински негативен оттенък. Егоизмът всъщност предполага изключителен или прекомерен интерес към себе си. За съжаление родителите, които използват "егоизма“ като обвинение, обикновено използват термина, ако фокусът на детето е върху самото него по някакъв начин, противоречащ на нуждите, които самите те имат.

Ще опиша накратко двама мои клиенти, които са силно ограничени от неспособността да се индивидуализират, поради вината, изпитвана от това, "че са егоисти“. Една от важните цели в работата на психолозите е да разберат дали егоизма е изключителен и прекомерен или е определение за емоционално оправдани действия, даващи приоритет на собствените потребности на индивида.

Кейт (която се чувства в капан)

С нея започнахме сесията по консултиране, a тя вече беше много превъзбудена.“Не мога повече! — започна, преливайки от емоции — Казах на Алън (съпругът ми) и децата, че трябва да посетя баща ми в четвъртък вечерта, за да му помогна с решенията по продажбата на апартамента, където живеят родителите ми. Обещах му, че ще ида на вечеря при тях, а дъщеря ми Ким има футболен мач тогава. Алън обяви, че съм луда, че избирам баща си. Казва, че пренебрегвам нашето семейство, няма значение какво правя винаги се чувствам виновна, че съм такъв егоист. Те не разбират колко е болезнено да избера баща си пред тях, но когато той се нуждае от мен, няма как да ми откажа, защото отново излиза, че съм егоистка. Той е толкова разстроен и безпомощен, когато няма кой да му помогне. Зная, че майка ми има идеи, но винаги разчитат на моето мнение. Тя ще се притесни, ако не отида, за да ги посъветвам. Опитах се да им кажа, че мога да отида в петък, но той каза "Трябва да е четвъртък. Аз съм ти баща Кейт, как може да си такъв егоист.""

Попитах Кейт какво я кара да счита, че е егоист и я кара да се чувства така притисната, че да не може да откаже. А тя отговори “Чувствам се толкова лош човек, толкова съм виновна! Как може да разстройвам баща си? Той е толкова разочарован от мен. Не мога да повярвам, че мога да съм толкова лош човек. Знаете ли, когато бях дете и нещо такова се случи, очите му щяха да се насълзят и да излезе от стаята. Усещай, че го боли истински. В онези мигове мислих, че никога няма да се върне. Беше като наказание за мен. Предполагам, че сега отново съм в ролята на това уплашено дете и всеки път, когато поиска нещо то мен нямам особен избор и се предавам на това, което иска. Дори не съм сигурна какво искам аз!“

Кейт беше започнала терапия, защото имаше проблеми със съпруга си. Често се случвало толкова да иска да се хареса на всички, че да не мисли какво иска самата тя и да се съгласявала с всичко. Съпругът й се оплаквал, че сякаш до него няма никого. По време на терапията Кейт осъзнава, че в ранните си взаимоотношения с родителите си е била толкова приспособена към техните нужди, че не е успяла да изгради независима индивидуалност. Тя започва да признава, че за да се предпази от усещането, че е лош човек, несъзнателно е пренебрегвала собствените си желания и чувства. Това е довело до проблемите в отношенията й в брака.

Тес (която не може да признае, че има собствени желания)

Тя започна терапия, защото е тревожна и депресирана. Тес е на 25 и работи в книжарница, но въпреки многото си контакти на работа е самотна и изолирана. Основният й социален контакт са нейните родители.

Тес гледа на детството си със смесени чувства. От една страна, тя има приятни спомени от училище — близостта и забавленията с единствената й приятелка, и приятните уроци по пияно. В същото време споделя „Може би нямах достатъчно приятели или трябваше да ходя в извънкласни занимания в училище. Но нямах нищо против да съм сама. Харесваше ми да бъда, нищо че другите бяха добри с мен. Просто не говорех много с тях и не играехме често заедно“

Аз коментирах „Изглежда имаш смесени чувства относно детските си години, а ми разказваш хубави спомени.“ След кратко мълчание тя ми отговори „Предполагам, че съм мислила, че всичко е наред, но мама винаги тълкуваше нещата различно.“

"Какво имаш предвид?"

"Е, тя винаги ми казваше, че трябва да контактувам с други деца или да се присъединя към клуб, или пък да поканя съученици у дома. Сравняваше със себе си и броят приятели, които тя е имала. Беше ми неудобно, че така се притеснява за мен.

Чувствах се добре, но имах усещането, че нещо не е наред с мен. Оказах се права. Когато бях на 12 години я чух да говори с татко. Плачеше, беше много притеснена. Казваше му, че съм антисоциална и това е истински проблем. Най-лошият спомен за това е ,когато я чух да казва „чувствам се толкова зле, тя е толкова различна от мен. Изглежда въобще не й пука как се чувстваме ние“ . Бях в шок, скрих се в стаята си и се разплаках, бях истински уплашена. Не знаех, че мога да натъжа толкова майка си. Мисля, че тогава започна да ме преследва усещането какъв егоист съм и че не съм дъщерята, което тя е искала. Но също така имах усещането, че съм ужасната егоистична дъщеря, която те не искат. В същото време знаех, че ако бях на тяхно място щях да мисля точно такива неща за себе си. Затова просто се опитвах да задоволя желанията им, особено тези на мама. Толкова много време прекарах в това, че не помислих въобще за това, което искам.“

Докато разговорът с Тес продължаваше и двамата стигахме до все по-голяма яснота за нейната огромна зависимост към родителите. Тя имаше силни съмнения за своето бъдеще. Разказа ми за огромната си любов към поезията и че би искала да изучава нещо, което да я свърже с това изкуство. „Родителите ми мислят, че ще живея по-добре, ако в бъдеще се занимавам с нещо по-практично или захвана образование за логопед. „Имам известна информация за образованието, което мога да получа, но не мога да се организирам и да кандидатствам. Майка ми е логопед и е толкова щастлива, че и аз мога да завирша това. А аз се чувствам добре, когато тя е щастлива, защото мисли, че ще правя това, което тя иска. Зная, че разчитам твърде много на нея, но не мога да се откажа от чувството, което ми носи нейната радост… Може би не искам да стана поет.“

Както Кейт, така и Тес са заклещени в динамиката на ранните отношения с родителите си. И за двете, тревогите, агресията и преценките на родителите са създали емоционална необходимост да се съобразяват с изискванията какви „трябва да бъдат“. И двете имат родители с нарцистични нужди, насочени към детето, което е принудено да се приспособи към желанията им. Това не се случва, когато детето е егоист — тъкмо обратното.

Подобно поведение от родителите може да се счете за сериозно емоционално нараняване. То може да накара детето да се чувства, сякаш наранява родителите си. Това носи ужасен срам от това, че е „лош“ и „егоистичен“ индивид. Тези унищожителни чувства най-често биват преглътнати в името на това да се запазят важните отношения с родителите, като водят до отказване от личните цели и нужди.
В зряла възраст това значи, че самоуважението на индивида зависи в твърде голяма степен от родителите и съществува невъзможност да вземе решения, относно собствените си желания.

Важно е да кажем, че промяна е възможна. Чрез работа с терапевт и символично добиване на независимост, такива хора могат да разберат, че нуждите и желанията им не са проява на егоизъм. Това може да им даде емоционална свобода и целенасоченост.

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: goodtherapy.org