Парейдолия или да виждаме лица, там където всъщност ги няма

Повечето хора не са чували за парейдолия. Но почти всички са я изпитвали. Всеки, който е погледнал към луната и е видял две очи, нос и уста, всъщност е бил под влияние на този научен феномен.

Тълкованието на думата в речника е „въображаема гледка или намиране на смисъл там, където те не съществуват.“

Какво е парейдолия?

Парейдолията представлява откриването на познати, макар и безсмислени, фигури на случайни места. Обикновено става въпрос за откриването на визуални елементи или цели образи, но е възможно да е и шум. Във втория случай говорим за аудио парейдолия.

Техническият термин за по-обобщаващия феномен, свързан с откриването на фигури на места, където всъщност не съществуват, се нарича апофения. Това е склонността да виждаме въображаеми неща, без да има логическа взаимовръзка между видяното и реално съществуващото. Не е задължително информацията да е сензорна. Може да бъдат числа или пък събития.

Няма нищо нередно в това да открием човешко лице върху стената например. Това е просто страничен продукт на еволюиралите ни системи за възприятие. Както и много други илюзии, на които ние, хората, ставаме жертва.

Неврологични причини за парейдолия

Според невролозите има две основни причини за този феномен. Първата е, че мозъкът ни, за разлика от компютрите, е устроен така, че да прави масови паралели. Той може по възможно най-добрия начин да открива фигури или шарки, да прави асоциации и да „пресява“ цялата налична информация, за да намери най-подходящата за онова, което виждаме.

Втората причина е, че нашето възприятие представлява активен конструктивен процес. Част от него включва възприемането на даден образ, след което започваме да „разлистваме“ каталог от възможни съвпадения. Когато намерим най-близкото, го свързваме с образа. Петното, което виждаме например на стената, може да ни прилича на кон. Съответно мозъкът ни го свързва с кон и запълва несъответствията между двете изображения, докато не съвпаднат напълно.

Обяснението е валидно и за речта. Чуваме звуци, които мозъкът ни възприема като фонеми. Започва същият процес на търсене от огромната база данни в мозъка, докато не намерим най-подходящите, с които можем да съставим дума. Накрая сме убедени, че сме чули конкретна дума, а в действителност не е така.

Очакването

Очакванията играят съществена роля в гореописания процес. Да си представим как наш приятел ни пита: „Не виждаш ли онзи облак, който прилича на дракон? Ето там е главата му.“ И сякаш изведнъж самите ние го виждаме. Мозъкът ни намира същата фигура и я наслагва върху видяното в облака.

Защо виждаме най-често лица?

Парейдолията може да се прояви по различни начини като ангажира всяко от сетивата ни. Хората имат специално отношение към обикновеното човешко лице, което откриват в какви ли не предмети. Афинитетът към него има своето неврологично обяснение. Точно определена част от зрителната кора разпознава и запомня именно лица. Ето защо при увреждане на дясната част от зрителната кора, например вследствие на получен удар, човек губи способността си да разпознава човешки лица.

Не е странно, че човешкият мозък оприличава най-често шарки или фигури с лица. Същото се наблюдава при малките бебета. Те прекарват повече време в съзерцаване на човешки лица, отколкото в други изображения със същата сложност.

Човек е социално животно

Човек живее и се стреми към социални контакти. Дори и да не го осъзнава. Предците ни са имали предимство, когато е ставало въпрос за оцеляване. Те са били много по-добри в разпознаването на врагове и приятели, както и в отгатване на емоциите, скрити зад конкретно изражение.

В действителност разпознаването на лица и лицеподобни образи се случва в най-вътрешната част на мозъка. Подсъзнателната обработка на информацията започва още преди изображението да е достигнало като импулси до други части на мозъка, където вече се анализира по-детайлно. Тук се крие предимството на древните хора в оцеляването.

Бързото разпознаване на ядосаното изражение на наш познат би ни помогнало да предприемем адекватно поведение и да предотвратим лоша развръзка на срещата.

Лицето на Марс

Най-известното лице, резултат от феномена парейдолия, е това на планетата Марс. През 1976 година космическият кораб Викинг на НАСА прави заснемане на Марс. На една от снимките, която е обхванала високо скалисто плато на повърхността, се забелязва изображение, много наподобяващо лице. Учените още тогава са знаели, че това не може да бъде лице, макар да не са били запознати все още с термина. Те го приемат като зрителна измама, дължаща се на играта на светлините и сенките, предвид разнообразните терени на тази планета.

Всички примери за парейдолия са доказателство за начина, по който мозъкът изгражда образи. Детайлите, които не съответстват на фигурата, биват пренебрегвани. Онези, които съвпадат с нея са по-ярки. Липсващите пък се запълват на база данните, които мозъкът ни е натрупал. Той свързва точките, за да получим ясна картина. Понякога е нужна съвсем малко, за да завършим изображението, един щрих, една точка…И мозъкът ги наслагва.

Парейдолията може да е забавна, но ако не сме наясно с вродения ни афинитет към откриването на иначе несъществуващи изображения, илюзията може да се превърне в самоизмама.

Д-р Нушин Хаджикани (Nouchine Hadjikhani) от Харвардския университет споделя, че до известна степен тя е еволюционно обусловена. Хората са „програмирани“ да забелязват първо лицата, още от самото си раждане. „Ако забележите, още през първите минути след раждането си, бебето ще насочи вниманието си към образи, които наподобяват човешко лице, отколкото към нещо друго.“

Парейдолията има допирни точки с теста с мастилени петна на Роршах, при който човек трябва да оприличи различни по форма и цвят мастилени петна и така да се анализират чувствата, нагласите и поведението му. Интересен факт е, че този тест е бил наричан „направлявана парейдолия.“

Психологическият феномен може да бъде от полза на човека. Положителните емоции, които парейдолията може да предизвика, са добра предпоставка за разрешаване на проблеми чрез креативност. Положителните чувства разширяват кръгозора, подобряват концентрацията и ни позволяват да открием най-различни възможности и интерпретации на случващото се, за да намерим оптималното решение.