Истинските и неподправени истории на шизофреници за началото на разстройството

Някои поддържат радикалната идея, че преди 3000 години всички хора са били шизофреници. Това твърдение се базира на анализите на древни ръкописи, принадлежащи на редица култури: хората в напълно различни части на света, които нямат никаква връзка едни с други, са се държали по сходен начин. Те са чували гласове и са следвали заповедите им, смятайки, че техните богове или музи им говорят.

В днешно време информираността относно психичното здраве и евентуалните разстройства е достигнала нови върхове, като все повече ресурси, време и усилия се насочват към откриването на нови, по-успешни лечения. Воденето на пълноценен живот е възможно за хората, страдащи от шизофрения, депресия или обсесивно-компусливно разстройство, благодарение на непрестанното развитие на психологията.

Представяме ви откровените истории на мъже и жени, които страдат от шизофрения. Те споделят какво означава да живееш с разстройството и как точно то се е проявило. Погледнете през очите на тези, които са се изправили срещу шизофренията, за да разберете кога и как точно са се появили първите симптоми и кое е довело до поставянето на диагноза.

Не забравяйте, че ако забележите подобно поведение в някой ваш близък или познат (или дори в самите себе си), винаги можете да се свържете със специалист по психично здраве.

***

"Всеки е виждал бездомен човек – занемарен, вероятно недохранен, стоящ пред някоя офис сграда, мърморейки си нещо или крещейки. Този човек най-вероятно страда от някаква форма на шизофрения. Но шизофренията се проявява насред широк спектър от социоикономически нива, като има хора с разстройството, които са професионалисти на пълен работен ден, натоварени с множество отговорности. Точно като мен.

Психотичният епизод, който ще ви опиша, се случи през седмата седмица на първия ми семестър по време на първата ми година в Йейлския университет. Цитирам от собствените си писания: "Уговорила съм се с моите състуденти Ребъл и Вал да се чакаме пред библиотеката на Правния факултет в петък вечер, за да работим върху един проект като напишем записките си заедно. Но ние не успяхме да свършим много, тъй като започнах да говоря по начин, който нямаше никакъв смисъл: "Записките са изпитания. Те водят до определени заключения. Заключенията са в главата ти. Пат казваше това. Някога извършвали ли сте убийство?" Ребъл и Вал ме погледнаха така, сякаш съм плиснала студена вода в лицата им. "За какво говориш, Елин?"

Попитах двете момичета дали преди им се е случвало да говорят забързано и да прескачат от тема на тема като мен в този случай. Когато се прибрах в стаята си в общежитието, все още не можех да се успокоя. В главата ми звучаха различни звуци, виждах портокалови дървета и записки по право, които не можех да напиша, както и масови убийци, за които знаех, че ще съм отговорна.

След този епизод посетих много болници, преминах през дълги периоди на лечение. Но благодарение на моите роднини, животът ми не приключи на болничното легло. Вместо това съм професор по право, психология и психиатрия към Правния факултет към Южнокалифорнийския университет. Имам много близки приятели и съпруг - Уил, който обичам."

***

"Завърших астрономия и астрофизика към Пенсилванския щатски университет и съм основател и президент на "Сътрудничеството за търсене на пулсари" към Пенсилванския щатски университет. Знам какво сигурно си мислите: "Какъв загубеняк!". В продължение на много време този загубеняк пазеше една тайна – много ме беше страх и изпитвах огромен срам, за да кажа на някого. Тайната ми беше, че страдам от шизофрения.

Разстройството започна да се проявява често през единайсетата ми година в гимназията и продължи да се влошава по време на колежа. През февруари 2014 г. – първата година в колежа – животът ми се промени напълно, след като опитах да се самоубия. Животът ми вече се беше превърнал в кошмар, като халюцинациите бяха част от ежедневието ми. Започнах да виждам, чувам и чувствам неща, които не съществуваха. Където и да отидех, бях преследван от клоун, който приличаше много на клоуна от филмовата адаптация на книгата на Стивън Кинг "То".

Без значение къде се намирах, този клоун се смееше, подиграваше ми се, ръгаше ме, като понякога дори ме хапеше. Ситуацията обаче стана непоносима, когато започнах да халюцинирам за едно момиче. Тя изглеждаше много като главната героиня от филма "Предизвестена смърт". Това, което я отличаваше, беше, че тя можеше да поддържа разговора сама, като знаеше перфектно какво и кога да каже, за да подкопава самочувствието ми. Най-лошата част беше фактът, че това момиче носеше нож, с който понякога ме пробождаше в лицето. Това превръщаше тестовете в колежа или домашната работа в изключително трудни, почти невъзможни занимания. Аз съм просто човек, който не може да спре кошмарите, дори когато е буден.

Трябваха ми осем месеца. Осем месеца след опита ми за самоубийство получих лечението, от което имах нужда. Преди това дори не бях диагностициран като страдащ от шизофрения и поради това подобно споделяне на преживяванията ми пречеше да потърся помощ. Спомням си много ясно как приблизително по това време звъннах на майка ми. Казвах й: "Мамо, болен съм, виждам неща, които не са тук, имам нужда от лекарства, трябва да говоря с лекар." Какъв беше нейният отговор? "Не, не, не, не. Не може да кажеш на никого за това. Това не бива да бъде документирано никъде."

Моят отговор сега е следният: Не позволявайте на никого да ви убеди, че не трябва да потърсите медицинска помощ. Не си заслужава да ги слушате. Това е вашият избор и също така ваше право. Получаването на медицинска помощ е най-доброто решение, което някога съм вземал.

Започнах да споделям за живота си с шизофрения в личния си блог, като в същото време публикувах всичко оттам и във „Facebook“. Бях изумен от това колко много подкрепа получих. Също така осъзнах, че има толкова много хора като мен. Наистина бях изумен! Някои от моите приятели споделиха с мен, че и те страдат от шизофрения. Сега съм се посветил да бъда застъпник на психичното здраве. Имам шизофрения, но не съм чудовище."

***

"Докато бях студент в Оксфордския университет, моята очевидна загуба на тегло, депресия и мърморене сама на себе си накараха един от приятелите ми да ме посъветва да посетя лекар. Помислих си: "Не съм болна. Просто съм лош, дефектен, глупав и зъл човек." Но осъзнах, че обмислях самоубийството като вероятно разрешение. Именно тези мисли ме убедиха да потърся помощ. Беше ми поставена диагноза шизофрения в начален стадий."

***

"Денят, в който напуснах дома си за първи път, за да постъпя в колеж, беше слънчев ден, изпълнен с надежда и оптимизъм. Бях се справила добре в гимназията. Очакванията за мен бяха високи и аз с ентусиазъм започнах студентския живот, състоящ се от лекции, партита и кражба на трафик конуси. Външният вид, разбира се, може да заблуждава. До някаква степен тази борбена и енергична личност, която посещава лекции и краде конуси, беше маска, макар и добре изградена и убедителна. Под всичко това аз всъщност бях изключително нещастна, изпълнена с несигурност и в същността си изплашена – изплашена от другите хора, от бъдещето, от провала и от празнотата, която чувствах дълбоко в себе си.

Първият семестър свърши и вторият започна, но никой не би предположил какво ще се случи след това. Тъкмо излизах от залата, след като лекцията ми беше приключила, когато всичко започна – тананиках си и си играех с дръжката на чантата си, както съм правила стотици пъти преди – когато изведнъж чух глас, който спокойно отбеляза "Тя напуска стаята." Огледах се и не видях никого, но яснотата и решителността на коментара не можеше да бъда сбъркана. Силно разстроена от преживяното, аз оставих книгите на стълбите и забързах към вкъщи, когато отново го чух "Тя отваря вратата."

Гласът продължи да се появява, ден след ден, седмица след седмица, отново и отново, разказвайки всяко мое действие в трето лице.

"Тя отива до библиотеката."

"Тя отива на лекция."

Гласът беше неутрален, безизразен и дори след време по странен начин звучеше приятелски и успокоителен. Изведнъж гласът вече не беше толкова мил. И вече бяха няколко. Те ми казваха например, че ако им се докажа като достойна за тяхната помощ, те ще променят живота ми, както беше преди. Бяха ми поставяни все по-странни задачи – подобно на подвизите на Херкулес.

В началото задачите бяха малки като например "Издърпай три косъма от косата си", но с времето те ставаха все по-екстремни, завършвайки със заповеди да се самонараня. Веднъж гласовете ми дадоха следните инструкции: "Виждаш ли онзи лектор ето там? Виждаш ли онази чаша с вода? Трябва да отидеш там и да я излееш върху лектора пред останалите студенти." Всъщност направих това, което те ми казаха, като няма нужда да споменавам, че не се превърнах в любимка на факултета.

Две години по-късно влошаването беше в пълна сила. Поведението ми вече включваше пълния репертоар от ужасяващи гласове, гротескни видения и странни, непреодолими заблуди. Бях диагностицирана, лекувана с медикаменти и изписана. В онзи момент вече бях толкова измъчвана от гласовете, че се опитах да пробия дупка в главата си, за да ги изкарам оттам.

Преди казвах, че онези хора (професионалистите) ме спасиха. Но това, което сега знам, е, че те направиха нещо много по-важно – те ми помогнаха да спася сама себе си и да разбера нещо, което винаги съм предполагала. Гласовете, които чувах, представляват смислена реакция към травматични събития от живота ми, особено събития от детството, и като такива те не бяха мои врагове, а източник на прозрение спрямо разрешими емоционални проблеми.

Това беше трудно за приемане в началото, защото гласовете изглеждаха враждебни и заплашителни, така че в това отношение първата стъпка беше да се науча да различавам метафоричното значение от това, което преди интерпретирах като буквалната истина. Например гласовете, които заплашваха да атакуват дома ми, научих да интерпретирам като моето собствено чувство за страх и несигурност в света, вместо като реална и обективна опасност.

Поставях граници за гласовете и се опитвах да комуникирам с тях по начин, който беше уважителен, но същевременно отстоявах позицията си. Така установих бавен процес на комуникация и сътрудничество, по време на който ние можехме да работим заедно и да се подкрепяме. Гласовете заеха мястото на болката и й дадоха глас, като вероятно едно от най-големите ми прозрения беше осъзнаването, че най-враждебните и агресивни гласове всъщност представляваха частите от мен, които бяха най-дълбоко наранени, и като такива тези гласове имаха нужда от най-много съчувствие и грижа."

***

Историите в статията са представени със съкращения и редакторска намеса.