Ролята на родителите при изграждане на стабилна среда за растеж

Отглеждаме децата си, както можем. Някои от нас се стараят да докопат всяка полезна им информация с надеждата, че това ще подобри ролята им на родител. Други се интересуват от децата си точно колкото ние от зимуването на моржовете в зоопарка на Пекин. Всеки сам избира какво да прави, но трябва да сме наясно, че от нашето поведение зависи какви възрастни ще разцъфнат от семенцата, посети в детството.

Заобиколена съм от хора, оплакващи се колко са лоши младежите, как се възпитават малчуганите и как обществото ни е ненормално. А в следващия момент огромен процент от тях не са адекватни на поведението на собствените си деца. Бащи глезят, подкупват и умоляват. Майки хокат, мрънкат, крещят и заплашват. Правилата се променят постоянно, сякаш не съществуват. Стабилността е имагинерно понятие.

Най-фрапантният случай, на който съм присъствала, включваше 4-5 годишно момченце и родителите му. На пейка в парка майка седи и се възмущава как бащата нищо не можел да свърши без нея, най-малко да опази сина им. Първото, което забелязах обаче, далеч не беше това. Централна фигура в композицията бе разплаканият малчуган с кални коленца, който видимо плачеше не от болка, а от срам. Детето триеше с мокра кърпа върховете на намърсените си обувки на фона на бащиното успокояване и майчиното мърморене.

Тихото „Няма, тате, нали не те боли!? Спокойно всичко мина, нали мина!?“ почти не се чуваше, надговорено от майката, която вече преминаваше през домашните ремонти, парите и как детето се било метнало изцяло на бащиния си род. Малкият в някакъв момент спря да плаче и прегърна баща си, примирен, че никой от тях не заслужава любов. Скоро си тръгнаха.

Дали детето е паднало, направило беля или просто се е оцапало, не зная, но съм напълно сигурна, че не това е семейният модел, който психолозите обрисуват като здрава семейна среда.

Какво е стабилна семейна среда

За да расте едно дете в емоционална и поведенческа норма, не му трябва много. Не е нужно да му купим плейстейшън или айфон, когато започне училище. Не му трябва най-иновативна козметика, докато е бебе, не е нужно дрешките да са от най-фин памук. Трябват му внимание и сигурност.

В наше време обаче вниманието е ценна стока, която някои родители не дават дори на децата си. А сигурността не се продава и купува. Ето защо не могат да дарят неща, които нямат.

За да растеш здрав и щастлив, трябва да си спокоен. Знаете ли на какво се гради детското спокойствие? Прави го на предвидима, контролирана среда; на топли отношения между околните; на приятни вълнения; на физически допир; и най-важното на усещане за любов.

Няма значение какви са родителите — дали татко е много по-възрастен от мама (или обратното); дали са богати или бедни; дали някой от тях според обществото е по-особен; няма значение дори дали, отглеждащите детето родители, са еднополова двойка. Важно е просто всеки от тях да приеме ролята си в създаването на стабилна, защитена, обичаща среда.

Какви роли имат родителите

Човекът е разумно същество, но все пак е воден от инстинкти. Всеки от хората в дома има роля в домакинството. По същия начин и по презумпция има роли, вменявани на родителите. Не е задължително те да не се изменят и разместват, но промените трябва да се случат съвсем ясно и договорено, без обиди и нападки и най-важното — без детето да присъства на решението, което ги предизвиква.

Ролята на майката в природата е да се грижи и да пази. При възпитанието е същото. Мама е човекът, с който бебето има най-дълга и здрава връзка. Първите ласки и удоволствие идват от нея, тя дарява най-важния ресурс — любов. В най-ранна детска възраст е извор на безусловни грижи и според специалистите безусловните чувства на подкрепа трябва да идват точно от нея.

Майката е като „защитно вълшебство“ за детето. От мига на раждането носи утеха и топлота. Когато пораснеш малко и паднеш, мама идва и с целувка отнема болката. Тя знае кога грешиш и те поправя, но не те обвинява, защото е добра. Тя е примерът за доброта, който остава в ума ни до гроб.

Всяка майка е добра за децата си. Въпросът е дали всяка ще реши да положи усилие да е „вълшебница“.

Бащата не е вълшебник. В нашата приказка той е рицар. Родителят, появил се по-късно в нашия живот е този, който ни показва света в истинския му вид. „Розите са хубави, но бодат, люлката е забавна, но от нея се пада. Ударил си се? Боли те? Няма страшно, ще мине. Юнак без рана не може!“

Стъпка по стъпка бащите показват какво ни заобикаля. Дават ни представата за изискваното от нас, за редно и нередно, за сила и слабост. Одобрението от татко не е безусловно. Той може да ни обича, но няма всеки път да се умилява на присъствието ни. Той ще ни покаже какво поведение се очаква от един мъж и дори, когато пораснем, напълно да променим възгледите си, някъде дълбоко вътре в нас ще стои неговият образ.

Родителите трябва да дадат това на един, растящ човек — обич и представа за света.

Бъркаме обичта с други неща

Много от нас искат да дадат на децата си това, което не сме имали на тяхната възраст. И в стремежа да предоставим повече и по-качествени играчки, удобства и образование, несъзнателно показваме поведение, обърнато изцяло към материално благополучие. Изпадаме в крайности на амбиция за учебни постижения или пренебрегваме всичко друго, с цел единствено „детето да е щастливо“. Вниманието към детето няма да се замени от нова образователна играчка. Личният пример, получен в дома, няма да се поправи и при най-добрия учител. И най-ласкавото бащино поведение, не може да отмие срама и болката от майчините обвинения.

Нямам право да съдя майка, която вика на баща пред детето им, защото не зная как протича животът й.

Но мога да ви кажа, че детето ви винаги ще усеща връзка с вас. Докато е малко и невинно, то се самоопределя чрез вас. Когато някой от родителите му получава критика (независимо дали е основателна или не) и то се чувства критикувано. И щом единият родител е възмутен от нещо, подсъзнанието подтиква малчугана да заеме неговата страна.

Спор, в който двамата родители се конфронтират, хокане от единия към другия, критика, ще унищожават родителския авторитет и ще предизвикват сериозни вътрешни конфликти в ум, който не е достатъчно зрял, че да ги реши.

Независимо от ролята, която сме заели като родители, от обстоятелствата и проблемите, трябва да помним, че децата не са достатъчно зрели, за да реагират адекватно на отношение, извадено от обичайната рамка. Би било жестоко от наша страна да предизвикваме невъзможни за преодоляване конфликти, с които незрялата психика не може да се справи сама. Ако все пак сме допуснали подобни, то единственото, което можем да направим, е да подкрепим детето с прояви на разбиране и обич.

Снимка: rei.com