Преживените травми – защо е добре да говорим за тях

от 15 март 2019г., обновено на 22 май 2019г.

Травмата, преди смятана за сравнително рядко наблюдавано явление, е всъщност често срещана. Обсъждането на предишни травмиращи преживявания може да ви помогне да осъзнаете какво се е случило, да не се чувствате толкова самотни или да ви даде необходимата мотивация да потърсите помощ.

Прекалено често не говорим за най-лошите неща, които сме преживели, тъй като изпитваме силен срам, прекалено сме уплашени или мислим, че сме единствените, които са изпитали подобни злощастия на гърба си, и никой няма да може да разбере, през какво сме преминали.

Травмата е объркваща и трудна за разбиране. Възможно е да искаме да говорим за преживяното, но да не знаем какво точно да кажем. Когато обаче естественият процес на справяне със случилото се е прекъснат, резултатът е посттравматично стресово разстройство. В същността на разстройството е избягването – обръщането на гръб на всичко, което ни напомня за травмата, което включва и говоренето за нея. И така се заформя един порен кръг от избягване и потискане.

Човешкият фактор често е водещ при травмата – нападение, изнасилване, насилие, жестокостите на войната или масови престрелки. Дори когато травмите не са строго междуличностни като например природни бедствия или спешни медицински случаи, те пак се случват в социална среда. Начинът, по който другите реагират на нашата травма, може да ни тласне по пътя към възстановяване или към множество трудности. Например, когато първоначалната реакция на другите е низ от обвинения, критика или отричане вместо подкрепа и доверия, това значително удължава възстановителния период.

Обратното обаче също е вярно – както травмата е явление, което обикновено се случва между индивидите, така и преодоляването й зависи от междуличностните отношения. Дори на пръв поглед незначителни действия като говоренето могат да спомогнат за справянето с негативните ефекти на травмиращите преживявания.

Практикуващият клиничен психолог д-р Елън Хендриксен, която преподава в Бостънския университет в САЩ, поддържа мнението, че всеки се изправя срещу травмата по различен начин. Понякога оплакването, премислянето на случилото се и даването на израз на възмущението и болката могат да бъдат необходими стъпки по пътя към възстановяване за някои хора в даден момент. Според д-р Елън Хендриксен след това обаче идва ред на преодоляването на случилото се, като някои стратегии за обсъждане на травмата могат да засилят възстановителния процес. Представяме ви 5 причини защо е препоръчително да говорим за преживените травми.

Причина №1: За да получим подкрепа.

Само прегледайте последните новини и ще забележите редица фактори, допринасящи за травматични преживявания – войни, насилие, сексуални нападения, домашен тормоз, престрелки в училищата и природни бедствия. Преди се е смятало, че травмата е много рядко явление. Само допреди две десетилетия дори професионалистите по психично здраве определят травмата като събитие "извън обичайния човешки опит".

Това е преди резултатите от известно проучване* от 1995 г. да бъдат обявени. Според изследването 61% от мъжете и 51% от жените в САЩ са изпитали поне едно травмиращо преживяване през живота си. Откритията на учените поставят под въпрос популярното схващане, че травмите са рядкост сред населението. Вместо това се оказва, че те са по-скоро нормата. Въпреки всичко травмата продължава да е нещо, което много малко хора биха искали да обявят на всеослушание и това е напълно разбираемо.

Според д-р Елън Хендриксен решението за много хора може да се окажат групите за подкрепа. Тези групи, съставени от мъже и жени, преживели травмиращо събитие, представляват един от най-добрите места за тези от нас, които искат да намерят разбиране и емпатия от други, преминали през същите трудности.

Не е задължително подкрепата да дойде от организирана група. Напълно е възможно да намерим опора и поощрение от семейството си, приятелите си, професионалист по психично здраве или доброволец от някоя гореща телефонна линия. Д-р Елън Хендриксен обаче вярва, че ефектът от това да се срещнем с група хора, които са изпитали на гърба си същите нещастия и трагедии, не трябва да се подценява. Подобни срещи могат да премахнат самотата и изолацията, които съпътстват травмата, дори и за малко.

Д-р Джудит Хърман (Judith Herman), изтъкнат психиатър и автор на известната книга "Травма и Възстановяване" (Trauma and Recovery), казва следното: "Травмата изолира, а групата изгражда наново чувството, че принадлежиш някъде. Травмата засрамва и заклеймява, докато групата става свидетел и потвърждава. Травмата унижава жертвата, докато групата възстановява човечността."

Наречете го валидиране, разбиране или емпатия, но разговорите с някого може да ни помогнат значително в изкореняването на чувството за самота и празнота.

Причина №2: За да намерим смисъл в преживяното.

Травмата не е нещо логично – тя представлява бъркотия от емоции, физически реакции и безпощадна самокритика. Тя е неописуема – по-скоро писък отколкото няколко термина или описания.

Именно поради това преобразуването на неизразимото посредством думите е необходима стъпка по пътя към възстановяването и осмислянето на случилото се. Разговорите с терапевт, близък приятел или роднина, както и писането в дневник са добри отправни точки за анализиране на травмата. Понякога говоренето може да приеме и други форми освен казването на глас какво чувстваме и мислим. Понякога изливането на емоциите и разсъжденията върху лист хартия може да се окаже един от най-ефективните начини за подсилване на вътрешния глас.

Причина №3: За да осъзнаем, че сме много повече от травмата.

Понякога травмата се превръща в събитието, което дефинира целия ни живот. Всичко започва да се разглежда през призмата на преживяното – животът преди нещастието и животът след него. Психолозите наричат степента, до която хората се определят чрез травмата, централност на събитието.

Резултатите от едно интересно проучване** подкрепят хипотезата, че централността на травмата в живота на един човек може да бъде едновременно добър и лош знак. Учените откриват, че централността се превръща в признак за наличието на проблем, когато травмиращото събитие смазва идентичността. Когато обаче оцелелите нещастие или злополука интегрират преживяното в своята идентичност, централността не е задължително знак за нещо недобро. В този случай хората приемат случилото се като част от тях самите тях, то е причината те да са личностите, които са днес. Травмата е централна част от живота им, но те са се превърнали в победители, а не в жертви на обстоятелствата.

Причина №4: За да погледнем обективно на нещата.

Травмата може напълно да преобърне гледната ни точка за света. Тя ни кара да мислим, че случилото се е наша вина. Започваме да мислим, че никой не може да заслужи нашето доверие. Приемаме, че ако някой види истинското ни аз, ще ни изостави при първа възможност.

Д-р Елън Хендриксен набляга на факта, че обсъждането на травмиращите събития ще ни помогне да идентифицираме погрешните схващания, които тайно таим за себе си. В частност, разговорите с терапевт относно промяната в светогледа ни като резултат от случилото се могат да ни помогнат да разпознаем погрешните вярвания и да ги оспорим. Например – "Може би получаването на помощ не означава задължително, че съм слаб/а." или "Може би просто защото се е случило веднъж, не означава, че ще се случи всеки път."

Причина №5: За да открием значение.

Травмата предизвиква принудителна интроспекция много повече от обикновени раздразнения или неприятности. Хората работят усилено, за да открият значението в преживяното, да разберат какво означава всичко и да идентифицират най-важното за тях в живота им. Често травмата изостря чувството ни за цел, напомня ни да се съсредоточаваме върху семейството или общността ни, като едновременно с това ни кара да преоценим живота си или да реализираме собствената си сила и устойчивост.

Така че, като всяко друго дълго пътуване, продължете със собственото си темпо и не се опитвайте да се справите напълно сами. Може да се почувствате сякаш има един милион причини да стоите на едно място безмълвни, но има още толкова причини, които нагледно показват положителните ефекти от обсъждането на случилото се, за да може да продължите да вървите напред.

*Kessler R. C., Sonnega A., Bromet E., Hughes M., Nelson C. B. (1995). Posttraumatic Stress Disorder in the National Comorbidity Survey. Arch Gen Psychiatry, 52(12):1048–1060.

** Groleau, J. M., Calhoun, L. G., Cann, A., & Tedeschi, R. G. (2013). The role of centrality of events in posttraumatic distress and posttraumatic growth. Psychological Trauma: Theory, Research, Practice, and Policy, 5(5), 477-483.

Редактор: Нора Маркова
Източник: quickanddirtytips.com
Снимки: pixabay.com