Александра Заркова: Ако едно дете не е създадено с любов, ако не е желано и чакано, то ще се чувства нещастно и отхвърлено и като възрастен

Ако мах от крилото на пеперуда тук, в България, може да предизвика ураган в Индонезия, то каква ли е стойността на майчините обич и закрила в първите най-безпомощни и беззащитни дни от живота на едно дете? Оказва се, че е огромна… всъщност дори неизмерима. Раните от травмиращите събития в детството, от липсата на обич и подкрепяща среда, от лишения (емоционални и физически) болят дори в зряла възраст.

Много от хората, които са ставали свидетели на насилие например или самите те са били жертва на такова в своите детски години, които са били пренебрегвани физически или емоционално от близките си и като цяло са пораснали в травмираща среда, по всяка вероятност ще усещат признаците на тази травма и като възрастни…

Всичко това неизбежно поставя въпроса какви родители трябва да бъдем, за да можем да отгледаме здрави и щастливи деца, но също и как да си помогнем, ако ние самите живеем с болката от раните, причинени в детството ни.

На тези въпроси отговаря психотерапевта Александра Заркова.

Какво представлява детската емоционална травма (психоемоционалните травми, нанесени до 7-годишна възраст)?

"Вие и вашето дете сте едно цяло, една система, изработваща щастие за всички. Неговата радост – това е вашата радост." (П. Лич, 1985)

Това усещат и в това вярват тези достойни за уважение родители, които не се смятат за господари на децата си и се стараят да опознават самите себе си. Защото те са наясно, че предават не само части от генетичния си фонд, но и че от тях зависи каква среда и атмосфера ще осигурят за детето си, за да расте то здраво и щастливо.

Периодът от раждането, дори преди раждането и вътреутробното развитие на плода, до седем години е много важен както за формирането на типа характер, така и за нагласите, социалната, когнитивна и емоционална интелигентности на човешкото същество. Определящо за бъдещото развитие на детето е времето дори преди зачеването му – желано ли е или не, очаквано ли е или не. Какви представи и очаквания имат родителите за него, защото то може да ги осъществи, а може би не. Защо изобщо някой решава да има дете – за да отговори на нечии очаквания, за да „заздрави” брака си, за да прехвърли върху детето си своите неосъществени желания и мечти или защото е готов да дава и да се отдава – безусловно и безрезервно. Ако бъдещото дете не е създадено с любов - единствено заради него, в подсъзнанието му се закодират онези предпоставки, които ще доведат до емоционално-психически проблеми, свързани както със себевъзприемането му, така и с начина, по който това човешко същество ще се свързва с другите хора в живота си, преживявайки се като нежелан, натрапен, излишен и необичан.

Бременността е периодът, в който за развитието на плода е от значение не само начинът на живот и хранене на бъдещата майка, но и отношението към бъдещата рожба… Ако бременната е тревожна, напрегната, нещастна - това ще се отрази неблагоприятно върху детето й, както и обратното.

Връзката майка-дете не само е най-важната, тя е уникална и свещена.

След раждането детето е изцяло зависимо от майка си, тя е целият негов свят – тя е тази, която ще го нахрани, ще го приспи, ще му даде топлина и ласка. Тя е тази, която с любов ще откликне на плача му и ще го утеши с прегръдка и милувка. Към близките, но особено към майката, детето изгражда първично доверие, което е основа за доверие в себе си и в другите. Но това става тогава, когато потребностите на детето от храна, включително и емоционална, от топлината на тялото, от приятните усещания на кожния допир и удоволствието от сукането, са задоволени.

Ако малкият човек е преминал щастливо и успешно през този период, го очаква радостта от опознаването на света около него. Той е проходил и започва да говори. Родил се е с безгранични възможности да учи и преживява. Близостта и привързаността към майката са му осигурили един свят на сигурност, топлота и приютеност. Именно поради това в този период детето преживява раздялата си с нея като нещо страшно. Страхът от нейната загуба е толкова силен и интензивен, че той се съизмерва с този от самотата, изоставянето и несигурността. За детето раздялата е не просто разрушаване на най-интимната му връзка, това е загуба на част от идентичността му. Всеки може да си представи какво е за детето например един престой в болница без майка му или още по-лошо – даването му за отглеждане в институция. Правилното емоционално, психическо, социално развитие на детето се осъществява при внимателно дозиране и съобразяване на емоционалните въздействия с индивидуалните възможности на детето. Силните и продължителни емоционални преживявания действат неблагоприятно и изтощаващо на неукрепналата нервна система.

Александра Заркова: "Връзката майка-дете не само е най-важната, тя е уникална и свещена".

През втората и третата година малкият човек преживява един от най-важните периоди в живота си. Той е свързан от една страна с истинското овладяване на речта, а от друга - с първите прояви на самостоятелност /автономност/ и зачатъци на идентичност, както и с отделянето на собственото „Аз” от останалите. Детето иска и се опитва да узнае собствените си възможности. Желае своята самостоятелност – „Аз сам”. Пробуждането на „Аз-а” го стимулира към самоизява. Стреми се да привлече вниманието на другите към себе си с думи като „Дай ми”, „Гледай ме”. Изпълнен е с любопитство и желание да опознава света и открива своя личностен капацитет за научаване. Той е инициативен и целенасочено активен.

Психичните промени в този период са изцяло свързани с интеграцията на „Аз-а” и персонализацията. Това е период, в който се полагат основите на личността и в който се появяват две важни и взаимосвързани потребности – да се разпознае в света на другите и да утвърди своята същност. Отделянето му от другите намира израз в противопоставянето им, в стремежа му да се заяви и утвърди. Ако те обаче проявяват прекалена и излишна отстъпчивост, това ще доведе до формиране на хистрионни черти в детето. При проява пък на авторитарно отношение се потиска инициативността и индивидуалността.

Поставянето на високи и несъобразени с възможностите на детето изисквания водят до развиване на общоневротични черти.

Когато детето постепенно се утвърждава като личност и се утвърждава неговият „Аз”, то започва да търси сигурност в себе си и да изпробва спонтанно силите си. Това е момент, в който може да придобие вяра в себе си, да се убеди в собствената си стойност и всичко, което прекършва волята му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза. Често зад „грижовността” на някои родители се крие замаскирана нужда от власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, но всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност.

Балансираният подход предполага поставянето на ясни за детето граници, в които обаче родителят е осигурил необходимото му пространство и възможността да открива и заявява себе си. Иначе това е „периодът на упорство”, естествен преход в развитието, който при един правилен, балансиран подход, с ясни послания и нежна доброжелателност от страна на родителите, преминава спонтанно и детето влиза в следващия етап на своя живот, в който се разрешава наречения в психоанализата Едипов комплекс.

В периода от 3 до 5 години се осъзнава разликата между половете, извършва се процес на идентификация (наподобяване поведението на значима фигура и възприемане на някои нейни качества) с родителя от същия пол и се преживяват чувства като любов, омраза, ревност, страх, гняв. Фантазията на детето е особено богата, което се вижда в игрите, в желанието да му се четат приказки. Учи се да общува и с връстниците си, но преди всичко задава въпроси – това е възрастта на въпросите, които в началото на периода са насочени към опознаване и откривателство („Какво е това?”), а в края – към търсене на причините (”Защо става така?”). В този период освен към половите различия, детето проявява интерес и към половите органи и голото тяло, има желание с цялото си чисто любопитство да ги гледа и изследва.

Сексуалният нагон, наречен от Фройд либидо, е подчинен на принципа на удоволствието и правилното му развитие в този период е от особена важност за емоционалното и психическо здраве на детето. Тук се формира усещането и отношението към тялото, към секса, интимността и удоволствието от докосването на тялото. Детето е изпълнено с любопитство, усеща нещо приятно, докосвайки половите си органи. Това е напълно естествено и единствено от правилното отношение и реакция на родителите зависи какво ще се закодира в подсъзнанието му – че това е нещо „нередно и мръсно” или е нормална и естествена част от нас.

Ако обаче възрастните реагират с негативно отношение, с отрицание и критика към детето, то ще изпита афект на неадекватност и силна тревога. Това са т. нар. от Фройд детски сексуални психотравми, които са отдавна забравени, но мъчителни, защото са наситени с емоции на страх и вина. Как след време ще възприемаме нашата сексуалност, как интимно ще се свързваме с другия, как ще чувстваме и преживяваме нашата женственост или мъжественост, в огромна степен зависи от успешното ни преминаване през този период. Колкото по-спокойно и адекватно родителите посрещат и реагират на любопитството и преживяванията на детето, свързани със сексуалните му инстинкти, толкова по-безпроблемно и здраво ще върви то към следващия период на своето развитие – „интернализацията” на социалните стандарти, норми, правила.

В по-ранните фази нормите са изцяло наложени отвън. През едиповата фаза моралните норми на средата започват да се преживяват като личен, вътрешен проблем, а не наложени отвън. Идентификацията с моралните качества и изисквания на родителите е особено силна и определяща за развитието на детето.

Детето се нуждае от ясни послания и граници, от наблюдаване на дискусии между родителите си в постигане на единство между тях, защото единството му дава усещане за сигурност и намалява риска то започне да ги манипулира. От детето се изискват безброй адаптации и са чести случаите, когато изпада в затруднение. Не бива да се очаква, че детето знае кое е приемливо и кое не и че е напълно наясно със своите отговорности.

Всяко нещастно събитие ли ранява психиката?

На човешкото същество му е нужна една малка доза „имунизиране” срещу несъвършенствата на света. Иначе не бихме могли да си изградим здраво чувство за реалност, нравствени критерии и стойностна ценностна система. Но преживяването и преминаването през събития е в пряка зависимост от лично интимното значение, което човек им придава (а това е свързано с ранния опит). Тук важното е както да има някой (особено до детето), който в момент на житейска трудност да го „държи и здраво, и нежно за ръка”, така и нагласа, че човек има пълното право да изпитва всякакви чувства.

Може би за възрастните е нужно първо всеки да дефинира за себе си нещастно събитие, а след това и отношението си към собствените ресурси за справяне. Добре би било да си отговорим честно дали нашата нагласа е по-скоро жизнеутвърждаваща или пък не, както и дали се преживяваме като жертви или не.

Как можем да осигурим на детето си спокойно детство без риск от тежки психически травми?

Да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно – душевни състояния. Възпитанието означава предаване на сила, хармония и равновесие, но можем да дадем само онова, което притежаваме. Затова тези, които не спират да се обръщат към себе си в търсене на онези отговори, които ще им помогнат да изпълнят великата отговорност родител, успяват да осигурят на детето си семейство, в което то да расте сигурно, обичано, подкрепяно, с вяра в себе си и собствената си стойност, със свободата да се движи с максимална амплитуда в зададените от тях лимити.

Важно е в условия на любов и ласкаво емоционално отношение родителите да разпознават чувствата на детето и да говорят с него - подкрепящо, с разбиране за това, което се случва в неговия свят, с уважение към неговата индивидуалност и право да изпитва цялата гама от чувства, със загриженост за него и търсене на причините, когато не одобряват някоя негова постъпка. Колкото по-адекватни на самото дете, на неговата чувствителност и индивидуалност са изискванията и подходът на родителите, толкова по-здраво и щастливо ще расте то!

Как се отразяват емоционалните травми в детството върху живота ни като възрастни, определят ли те нашите избори, решения?

Психоемоционалните травми в детството, нанесени при незадоволени оптимално базови човешки потребности, формират ирационалните страхове. Под влияние на такива страхове човешкото същество няма как да е цялостно и хармонично. По-скоро ще има чувство за малоценност, за някаква липсваща част от него. Дали ще е например страх от изоставяне, от провал и грешки, от поемане на зряла отговорност, от свободна изява, те ще определят, макар и несъзнавано, живота. Човек ще „куцука” през травмата си, докато не осъзнае как тя влияе негативно на качеството му на функциониране и не потърси начини да „стъпи здраво в себе си”.

Има ли и кои са знаците, които подсказват, че действаме и живеем през призмата на болката?

Има. Ако в човек преобладава чувството за неудовлетвореност, за малоценност, ще се преживява – най-общо нещастен. Нещастието обаче е форма на неприспособимост - към себе си... Психоемоционалната травма „търси” да бъде запълнена – отвън. Това понякога е през други хора, /знаем за израза "търся си половинката"/, понякога е през работа или дори /неосъзнато/ през различни болестни картини. Често чувството за изоставеност и отхвърляне например може да се прояви в едно хранително разстройство или други зависимости.

Можем ли да си помогнем сами и в кои случаи трябва да потърсим помощта на специалист?

Сами можем да си помагаме изобщо, за каквото и да е, ако сме с нагласата за честност, смелост и откритост, за себеуважение и лично достойнство. Без такава нагласа не сме отворени за себеосъзнатост, няма как да взимаме добри и полезни решения. За осъзнаване и преработване на дефицитите ни, на дълбоките ни емоционално психични травми и на ирационалните ни страхове, ни е нужен специалист. За съжаление, обаче, хората пропускат точния момент и се обръщат към психотерапията, когато проблемите са се задълбочили. Това се проявява в различни тежки – от различно естество – кризи. Една криза изкарва на повърхността, макар и по различен начин преживявана, именно травмата. Това обаче дава възможност както това да се осъзнае, така и човек да израсне като личност.

Александра Заркова е клиничен психолог и сертифициран когнитивно-поведенчески психотерапевт, създател на метода холистична психотерапия.

Автор: Ина Фенерова
Снимки: личен архив, nmbreakthroughs.org