Раните от детството болят, дори когато пораснем…

Ако сте ставали свидетели на насилие или вие самите сте били жертва на такова в детството си, ако сте били пренебрегвани емоционално или физически от близките си и като цяло сте пораснали в травмираща среда, вероятно ще усещате признаците на тази травма и като възрастен.

Децата придават собствен дълбок смисъл на събитията, които се случват в живота им и си създават вътрешна карта за това какво представлява светът и как работи. Това им помага да се справят. Но ако докато растат, децата не успеят да си създадат нов вътрешен компас, старият начин на интерпретиране на света може да навреди на способността им да функционират като възрастни.

Въпреки че има много последствия от детската емоционална травма, тук ще разгледаме четири начина, по които емоционалната травма, преживяна в детството, ни въздейства и като възрастни.

Фалшивото Аз

Терапевтите, работещи с пациенти, преживели травмиращи събития в детството си, споделят, че много от тях носят раните си дори в зряла възраст. Един от начините, по които тези рани се разкриват, е чрез създаването на фалшиво Аз.

Като деца искаме нашите родители да ни обичат и да се грижат за нас. Когато родителите ни не правят това, ние се стараем да станем детето, което смятаме, че те ще обичат. Погребването на чувствата, които биха могли да възпрепятстват удовлетворяването на нашите потребности, създават фалшиво самосъзнание, на което се дължи и образът, който представяме на света.

Когато погребваме емоциите си, губим връзка с това, което наистина сме, защото чувствата ни са неразделна част от нас. Живеем живота си ужасени, че ако позволим на маската да падне, вече няма да бъдем обичани, приемани и обгрижвани.

Най-добрият начин да разкриете автентичността си под фалшивото Аз е чрез разговор с терапевт, специалист в детската емоционална травма, който да ви помогне да се свържете отново с чувствата си и да изразявате емоциите си по начин, който ви кара да се чувствате в безопасност.

Мислене на жертва

Това, в което вярваме, и начинът, по който мислим, се изразява, но и подхранва както от начина, по който се показваме на света, така и от представата, която ние самите имаме за себе си.

Това означава, че начинът, по който говорим на себе си, може да ни даде сила или да ни освободи. Негативното отношение към себе си може да стане причина за убеждението, че животът ни е напълно безсмислен или че нямаме контрол върху него – така мислят жертвите. Веднъж осъзнали този вреден начин на мислене, на хората им е много по-лесно да приемат и работят върху идеята, че в детството си те може би са били жертви, но не трябва да остават такива и като възрастни.

Дори в условия, в които смятаме, че нямаме избор, ние винаги имаме избор, дори ако той се състои само в силата да избираме как да мислим за себе си и собствения си живот. Ние нямаме никакъв контрол над средата и живота си, когато сме деца, но вече сме възрастни. И със сигурност сме много по-способни да променим положението си, отколкото смятаме.

Вместо да мислим за себе си като за жертви, можем да мислим за себе си като за оцелели. Следващият път, когато се почувствате в капан и без избор, напомнете си, че сте много по-силни, отколкото си мислите.

Пасивна агресия

Когато децата живеят в среда, в която са свидетели само на нездравословни прояви на гняв, те порастват, вярвайки, че гневът е неприемлив. Ако като дете сте станали свидетели на яростно изразен гняв, тогава като възрастен бихте могли да мислите, че гневът е жестока емоция и следователно трябва да бъде преглъщан. Ако сте израснали в семейство, което потиска гнева и което вярва, че той е в списъка с емоции, които не би трябвало да чувствате, вие ще потискате гнева дори като възрастен.

Какво се случва, ако не можете да изразявате гнева си?

Ако сте човек, който потиска емоциите си, вероятно вече знаете отговора: Нищо. Все още се чувствате ядосани - в края на краищата гневът е естествена, здравословна емоция, която всички изпитваме - но вместо облекчението, което идва с признаването на гнева и разрешаването на проблема, който е причината за него, просто оставате ядосани. Вие не изразявате чувствата си директно, но тъй като не можете наистина да потиснете гнева, вие го изразявате чрез пасивна агресивност.

Пасивност

Ако сте били пренебрегвани като дете или сте били изоставени от близките си, може би сте погребали гнева и страха си с надеждата, че само така ще си гарантирате, че никой никога повече няма да ви изостави или пренебрегне. Но единственото, което се случва, когато направите това е, че в крайна сметка изоставяте себе си, вследствие на което се превръщате във възрастен, който просто не може да се справя със собствените си емоции. Пасивният човек казва на себе си: "Знам какво трябва да направя, но не го правя".

Когато погребваме чувствата си, ние погребваме и нашата същност. Заради емоционалната травма, получена в детството, може би сме се научили да крием части от себе си. Като дете това може би ни е помагало, но като възрастни, ние се нуждаем от нашите чувства, защото само чрез тях можем да се опознаем, да разберем какво искаме и как да станем хората, които искаме да бъдем.