Животът с родител, който страда от биполярно разстройство

от 18 окт 2018г., обновено на 09 юли 2020г.

Биполярното разстройство се изразява в периоди на мания и депресия. Приблизително 5,7 милиона американци страдат от разстройството според Националния институт по психично здраве на САЩ.

Множество проучвания сочат, че децата на родители с биполярно разстройство са предразположени към развиването на психосоциални проблеми като рисково сексуално поведение, употреба на наркотици и алкохол, агресивно държание и повишен риск от самоубийство. Израстването в дом, където децата не се чувстват напълно емоционално защитени и безусловно обичани, а се налага да се грижат за непостоянни или жадуващи за внимание родители, е изключително трудно.

Клиничният социален работник и терапевт Шери Аматенстийн (Sherry Amatenstein) споделя историята на една от клиентките си Бет (псевдоним). Жената е отгледана от самотната си майка, която страда от биполярно разстройство. Детството на Бет е изпълнено с множество страхове, като най-големият е да не ядоса единствения си родител и да предизвика емоционален изблик. Клиентката разказва на терапевта си колко й е било трудно да израсне в подобна среда.

"Ако закъснеех дори с 5 минути от училище, тя хвърляше чаша по мен, защото съм я накрала да се притеснява. Когато майка ми се намираше в депресивно състояние, мое задължение беше да се грижа за нея."

Хората, които са отгледани от родители с психични разстройства, не са обречени да бъдат жертви на обстоятелствата. Те могат да водят пълноценен и здравословен начин на живот. Разбете какви съвети Бет е получила от терапевта Шери Аматенстийн, за да се справи с травмите от детството.

Първи стъпки към изцеляването

Много хора, които са преживели бурно и тежко детство, намират за трудно да потърсят и поискат подкрепа. Някои от тях не го правят, защото се чувстват недостойни за помощ. Те се обвиняват за проблемите на родителите си.

"Само ако бях по-добра дъщеря, майка ми нямаше да бъде толкова болна."

Други се страхуват, че ще "наследят" афективното разстройство на своите родители. Учените са открили, че наистина може да се установи генетичен компонент, който предразполага към развиването на определени разстройства. Също така обаче са открили, че средата и начинът на живот оказват влияние върху тежестта на разстройството. Чрез прилагането на подходящата комбинация от терапия и в някои случаи медикаментозно лечение състоянието може да бъде овладяно.

Клиентката на Шери Аматенстийн също има подобни притеснения, поради което в продължение на години не се решава да потърси помощ. Едва на възраст от 30 години Бет отива за първи път на психотерапевт, най-вече за да угоди на съпруга си. Въпреки че вече от години не живее с майка си, жената продължава да се чувства повлияна от поведението и думите на възрастния си родител.

"Дори десетилетия по-късно все още можех да чуя гласа й, тормозейки мe, казвайки ми как не заслужавам да бъда обичана, че не съм умна или красива."

Намирането на кураж и сили да приеме себе си такава, каквато е, без значение какво казва в кабинета на Шери Аматенстийн, помага изключително на Бет. На жената й отнема много време да сподели пред терапевта си, че наскоро напълно импулсивно хвърля предмет по съпруга си – точно както майка й е правила с нея. След като Шери Аматенстийн показва разбиране и подкрепа, дори след като разбира за постъпката на клиентката си, Бет успява да се изправи срещу самоомразата и мъката, които таи дълбоко в себе си.

"Значи заслужавам да бъда спасена? Не съм непоправимо лоша?"

Отговорът на терапевта изненадва Бет. Д-р Аматенстийн й обяснява, че никой не е перфектен – всеки прави грешки. В случая на Бет майка й е била ужасен модел за подражание, поради което клиентката на Шери никога не се е научила как да контролира импулсите си.

Намерете общност, в която да имате свободата да бъдете себе си

Като много други хора, преживели емоционално малтретиране от страна на родителите си, и Бет смята, че не може да сподели преживяванията си с никого, защото няма да бъде разбрана. Мълчанието и потискането на проблемите дълбоко в себе си обаче има висока цена. Разговорите с Шери Аматенстийн на теми, които дори не е обсъждала със съпруга си, се оказва добро начало за Бет. Участието в няколко онлайн групи за подкрепа и стандартни групи за подкрепа, чиито участници са отраснали с емоционално нестабилни родители, е помогнало на жената да осъзнае ползата от споделянето.

"Те наистина разбират през какво съм преминала. Разменяме си съвети и си помагаме през трудните периоди. Всеки път си тръгвам от срещите, чувствайки се много по-освободена."

Емоционално разграничаване от родителя

Когато на Бет й се ражда дете, най-силното й притеснение е, че тя ще бъде същия родител като майка си. С течение на времето (и сесиите) жената осъзнава, че личността й се различава значително от тази на майка й с биполярно разстройство.

"Разликата между мен и майка ми е, че въпреки емоционалните ми проблеми аз искам да се науча да се справям с болката си и да вземам най-добрите решения относно детето ми. Майка ми никога не се е опитвала да ме постави на първо място."

Миналото не трябва да бъде избягвано – то носи със себе си уроци

Бет има поставена диагноза посттравматично стресово разстройство и силна тревожност. За да овладее психичното си здраве, тя приема медикаменти, предписани й от психиатър, и ежеседмично посещава терапевта Шери Аматенстийн.

По време на терапевтичните сесии Бет успява да се изправи срещу най-големите си страхове, вместо постоянно да бяга от негативните емоции, които изпитва. Също така жената се научава да идентифицира положителните си качества и силни страни. Фокусът се измества от предполагаеми недостатъци към обективните знания и умения. В края на краищата Бет успява да усвои техники за справяне с трудностите, като стига до заключението, че преживяванията й всъщност са довели и до нещо добро – те са я научили да изпитва съчувствие към страдащите като нея.

В една от най-скорошните сесии Бет споделя следното:

"Знам, че не съм "завършена" – винаги ще имам добри и лоши моменти и ще трябва да се справям със страховете си, и щетите винаги ще са си там. Но сега аз приемам това и работя, за да се справя с подобни емоции. Вече не се чувствам ограничена. По-скоро – и ще използвам дума, която никога не съм мислела, че ще излезе от устата ми – чувствам се оптимистично."

Източник:

psycom.net
Снимка: pixabay.com