Защо дори най-добрата обратна връзка може да ни се отрази зле

„Съзнанието ни си има своите хитри стратегии да избягва обратна връзка, но има и начини да избегнем тези капани“, твърдят психолозите Робърт Наш (Robert Nash) и Наоми Уинстоун (Naomi Winstone).

Хората сме интересни същества. Всички ние, по един или друг начин, се мотивираме да бягаме по-бързо, да бъдем по-креативни, да печелим повече награди, да намерим лек за повече болести, да спечелим повече пари. Вие как бихте накарали някого да развива потенциала си, да става по-добър, отколкото е днес? Сигурно бихте му казали колко добре се справя и какво би могъл да подобри? Или бихте използвали мили, мъдри думи? Конструктивна критика? Или пък направо цялостен анализ на резултатите му, нещо като 360-градусова обратна връзка? Ако е така, по-добре не бързайте и помислете отново, защото повечето хора няма да ви чуят.

Вината донякъде е в крехкото ни его. Всички искаме да отговорим на собствените си очаквания към самите себе си. Да бъдем критикувани или дори само мисълта, че това е възможно да се случи, представлява сериозна заплаха за нашата самооценка и положителната ни нагласа към нашата идентичност. През годините, психологията и много от нейните теории ни убедиха, че човекът е изобретил и не спира да прилага безброй успешни тактики, за да успее да реагира положително при отправена към него критика.

Първоначалната ни, спонтанна реакция е отбранителна. Този рефлекс има за цел да ни накара да се чувстваме по-добре със себе си. Колкото и парадоксално да изглежда, разкрива именно нашата несигурност, слабостите в характера ни и проявите на лошо поведение.

Невежеството е блаженство

Изкуството да отблъскваме обратната връзка изисква да сме добре запознати със селективното внимание и техниките за самозаблуда. Много хора предпазливо си търсят комплименти и похвали там, където знаят, че ще получат положителна обратна връзка. При това само в случаите и областите, в които се справят добре. Може би най-лесната техника за избягване на обратната връзка е да не я чуем въобще. Подобно нежелание да се чуе отсрещната страна се наблюдава в образователната система, когато учениците понякога не успяват да видят или не поглеждат забележката на учителя под контролната работа.

В сферата на общественото здраве същото явление се среща при хора, които намират всякакви оправдания, за да не посетят личния си лекар, тъй като очакват той да ги посъветва да намалят теглото си, да спрат да пушат или друго, което няма да им е приятно да чуят.

Психолозите провеждат множество проучвания върху нездравословния човешки стремеж да остане невеж. В едно от тях участват ученици, които гледат образователен филм за несъществуващо заболяване, наречено „дефицит на тиоамин ацетилаза“. То не съществува, но учениците не знаят. Те са попитани дали биха искали да им се вземе секрет от устата, за да се анализира риска да се разболеят от въпросната болест. На половината от тях е обяснено, че ако някога развият дефицит на тиоамин ацетилаза, лечението ще се състои в двуседмичен прием на медикаменти. От тази група ученици, 52% се съгласяват да им се вземе секрет. На останалите е казано, че лечението с лекарства ще бъде доживотно. От последната група само 21% се съгласяват да им вземат секрет за изследване.

Експериментът е показателен за сферата на здравеопазването. Хората са неподатливи към получаването на обратна връзка, ако вярват, че тя ще ги задължи да направят нещо трудно или неприятно.

„Не аз, а ти…“

Невежеството може да е блаженство, но невинаги е възможно да игнорираме или избегнем напълно критиката. В много случаи се налага да защитим ранимото си его по различен начин. Едно от другите средства за самозаблуда е насочването в грешна посока: пренасочването на вниманието далеч от собствените ни грешки и недостатъци.

Ако някой ни каже, че сме се представили по-лошо от другите в определено начинание, типична реакция би била да му изтъкнем чуждите недостатъци, за да отвлечем вниманието от нашите собствени. Може да си кажем: „Е, да, тя може и да се справя по-добре от мен, но аз имам повече приятели и съм по-приятна личност.“ Не е необичайно да преувеличаваме положителните си качества и отрицателните на конкурентите си, но изследванията показват, че обикновено го правим, когато те наистина ни превъзхождат. Това е един ефективен начин да съхраним положителната си представа за нас самите, когато сме се провалили.

Вероятно най-подходящият човек, когото да злепоставим в случаите на отправена към нас критика, е именно човекът, който я е отправил. Харвардските учени Дъглас Стоун (Douglas Stone) и Шийла Хийн (Sheila Heen) споделят: „Когато даваме обратна връзка, ние виждаме, че човекът срещу нас не я приема добре. Когато самите ние получаваме обратна връзка, виждаме, че този, който я дава, също не се чувства добре.“ Да си представим как някой пише рецензия на наша курсова работа, в която споменава, че е можело да положим повече усилия за по-добър резултат, а същевременно написаното е с правописни грешки. Много е възможно да отбележим как неграмотно пише човекът и че всъщност той не е компетентен. Та кой би се доверил на чуждата оценка, ако тя не е написана правилно?! Ако обаче реагираме по този начин, ние ще омаловажим факта, че наистина трябва да поработим върху уменията си, ще улесним себе си и ще си спестим обида и разочарование.

Прехвърляне на вината върху критикуващия

Понякога да злепоставим критикуващия не е достатъчно. Тогава влиза в действие следващата стратегия – да го обвиняваме активно за провала си. Онова, за което го обвиняваме често разкрива най-отблъскващите ни предразсъдъци. Учени в Канада правят изследване върху студенти в университета във Ватерло. Всеки трябва да съобщи какви оценки е получил по различните дисциплини, както и да определи качеството на преподаване на различните учители, които са им поставили въпросните оценки. Според получените резултати, студентите са склонни да определят като неспособни преподавателите, които са ги оценили ниско. За разлика от своите колеги отличници, слабо представилите се студенти са особено критични към качествата на жените преподаватели. В търсенето на начин да злепоставят учителите си, те вероятно смятат, че подобен дискриминационен и сексистки подход би бил много ефективен.

„Емоционална броня“

Изглежда сякаш и най-градивната обратна връзка може да ни разстрои и да разкрие лошите ни страни. Но дали подобни защитни механизми са неизбежни? Или можем да ги пренебрегнем? Ако беше възможно със сигурност много по-често щяхме да постигаме крайните си цели и да жънем успех. Факт е, че благодарение на обратната връзка ние се развиваме. Дали ще се вслушаме в нея е въпрос на личен избор.

Никоя от възможностите не е особено привлекателна: ако не постигнем целите си, ще се чувстваме зле, но същото ще се случи и ако решим да чуем критиката, която би ни помогнала да ги постигнем. Ако се страхуваме да не разрушим представата за себе си, вероятно решението е да помислим дали наистина самооценката ни е положителна. Защото хората, които имат висока самооценка са по-склонни да получават обратна връзка, за разлика от несигурните. Ако искаме да се вслушваме повече в неприятната информация, която ни се поднася, би ни помогнало да си поставим емоционалната броня преди това, за да сме спокойни, че егото ни няма да бъде наранено.

Истината е, че каквито и мерки да вземем, за да си осигурим вътрешен комфорт, винаги е трудно да се възползваме от неприятната обратна връзка. Активното търсене на откровена обратна връзка и предварителната настройка, че тя може и да не ни хареса, е най-добрият начин да получим полезен съвет. Можем да се научим да разпознаваме кога сме готови да заемем отбранителна позиция и да потискаме този наш рефлекс. В противен случай ще продължаваме да търсим вината и грешката във всеки друг, но не и в самите себе си.