Защо разделянето на учениците според способностите им е ужасно решение

Представете си клас от 15-годишни деца. Четат сцена от „Ромео и Жулиета“. Започва дискусия. Половината от учениците са прочели версията, адаптирана за деца. За трима от тях дори тя е твърде сложна, за да бъде разбрана. Друго дете просто не може да се съсредоточи. Оказва се, че е забило поглед в ай пада. За него нищо не може да се направи, освен да му се вземе от ръцете и да му се дадат моливи и лист хартия, за да рисува. Целта е просто да продължи да ходи на училище, възможно най-дълго.

Можем да попитаме групичката ученици, които са прочели адаптираната версия кои са ключовите герои и евентуално да се опитат да преразкажат основната сюжетна линия. Можем да попитаме целия клас как се развиват героите в творбата или как се чувства Ромео, ако са обърнали внимание. Петима от тях вероятно ще обосноват отговорите си с цитати от текста. Трима биха могли да разяснят как използваните метафори влияят на читателя. Двама ще се замислят дали оксимороните отразяват тревожните мисли на Шекспир и дори ще поспорят дали е по-добре да изживееш живота си в сдържаност или в необуздана страст. Междувременно голяма част от учениците са се вглъбили в рисуването на нецензурни произведения на изкуството по чиновете си.

Не е новина, че учителите постоянно се сблъскват с различен тип образователни нужди, което може да бъде истинско предизвикателство за тях. Ситуацията, описана по-горе, дори би била доказателство, че нещата в този клас вървят добре. Но дали нямаше да е още по-хубаво, ако огромната разлика между най-добрите и най-слабите ученици е по-малка? Ако съберем учениците, които имат нужда от помощ при обучението си, и тези, които са чели адаптираната версия на произведението, в един клас? А онези, които искат да дебатират за смисъла от сдържаността в съвременния свят, в друг?

Практиката да се разделят учениците в различни класове според техните способности и постижения предполага отварянето на специализирани училища за даровити деца с висок коефициент на интелигентност и масови училища за останалите. Вътре в самите училища това означава учениците да са разделени на „потоци“, когато са със сходни способности, и на групи, когато става въпрос за специфична образователна нужда. Идеята изглежда примамлива.

Негативни последици от смесените класове

Съществува и модел, при който децата са смесени, без значение кое какви заложби и интелект има. Най-добрият ученик поема водачеството и налага доста впечатляващо темпо на групата, като спира само на определени интервали. Това обаче напряга останалите и потушава ентусиазма им. В същото време слабите ученици не само са объркани, но и физически се опитват да не изостават. По-лошото е, че така никога не успяват да се отдадат на достатъчно дълга почивка. Те просто искат да се откажат. Чувстват, че следването на нечие темпо не е по силите им.

Родителите на деца, които изостават с темпото, се оплакват, че отрочетата им не получават адекватна подкрепа и внимание от учителя. А родителите на децата, които водят класа, се оплакват, че училището не успява да ги заинтригува достатъчно. Учителите трябва да се подготвят за разнородните образователни потребности по време на час – изморителна практика, наричана „диференциация“, вместо да посрещат основните, общи нужди на класа. Казано по друг начин – духът е сломен, напредъкът – нищожен, а всеки по веригата – разочарован или потиснат.

Ученето като ходенето пеш ли е?

През 1930 година психологът Лев Виготски (Lev Vygotsky) обръща сериозно внимание на т.нар. зона на най-близко развитие при всяко дете (ЗБР). Въпросната зона е празнината, която зее между онова, което ученикът може да постигне само с чужда помощ (учители, учебници, разработени примери, родители и т.н.) и онова, с което може да се справи съвсем самостоятелно. Според Виготски целта на обучението е да се запълни или поне ограничи тази празнина, да се предоставят, а впоследствие плавно да се отнемат, всички помощни средства, докато детето стане напълно независимо. Ако приемем този модел на обучение, определящо се от развитието на ученика, следва да приемем и идеята, че групирането на ученици със сходни зони на най-близко развитие (ЗБР) би било ефективно и продуктивно. Както и че определянето на едно общо темпо на обучение за всички, без значение способностите им, е налудничаво.

Смесването на ученици с различни способности в една паралелка отегчава тях самите, напряга родителите и причинява бърнаут на учителите. Най-способното дете никога няма да покори връх Еверест, нито пък най-слабият ученик ще може да се наслади на разходката в парка, което вероятно е нещото, което предпочита да прави. Отделните личности страдат заради нуждите на колектива, а посредствеността взема превес.

Метаанализът на Джон Хати (John Hattie) върху факторите, които най-силно влияят върху постиженията на учениците, посочва като най-определящ учителската преценка. Разделянето на учениците според техните способности автоматично ограничава очакванията на учителя. Ако обаче средата е смесена, то и очакванията ще бъдат по-разнородни и гъвкави.

Ученик преподава на ученик - ефективно и приятно за двете страни

Групирането изглежда би помогнало на преподавателите по-ефективно да работят върху ЗБР на учениците, но пък омаловажава онази част от обучението, която се случва при контактуване с връстниците. Обикновено учителят е този, който се възприема като „по-знаещия“ в класната стая, но често и „по-знаещите“ съученици могат да изиграят важна роля в обучението.

Впечатляващо е по колко различен и недопустим за учителя начин един ученик може да разясни идея или да помогне на съучениците си в придобиването на умение. Той просто използва различни езикови средства и различна форма на комуникация. Освен това е особено вълнуващо да предадеш знания или умения, които самият ти току-що си придобил. Ученикът се чувства някак горд и с огромно желание учи останалите. Тази форма на взаимно обучение между връстниците внася известна свежест в подхода на учителя, за който преподаването вече се случва по точно установен ред, с ясни стъпки и без ентусиазма, характерен за младия човек откривател. Много учители споделят, че успяват по-успешно да преподадат материал, с който не са много добре запознати. В тези случаи самите те се учат, заедно със собствените си ученици, което много променя подхода им.

Когато в един клас заедно учат и силни, и по-слаби ученици, процесът е по-приятен, а нуждите на отсрещната страна се посрещат по-ефективно. Не е за подценяване и факта, че по този начин се обогатяват и развиват комуникативните и социални умения на децата. Да си спомним една стара поговорка: „Най-добрият начин да научим нещо е като го преподадем“. Ако децата са разделени според техните способности, възможност за подобен тип обучение не съществува. Така се ощетяват не само по-изоставащите, но и онези с високи постижения. Едните нямат шанса да се научат, а другите – да научат. Необходимо е да се помага на по-слабите ученици, като това не означава, че ще пострадат напредналите.

Нека се върнем на метафората за шарената тълпа ученици, които вървят по улицата. Водачите разбират, че за да поддържат доброто темпо е необходимо да насърчават тези, които изостават. След тях са децата, които сякаш наблюдават какво се случва и дават обратна връзка. Най-отзад са слабите. Учениците, които не са извървявали повече от километър в живота си. Те страдат, падат, имат ожулвания. Останали са без дъх. Но накрая неизбежно сами изненадват себе си. И заедно, целият клас – шарен и разнообразен, постига крайната си цел.