Какво наистина си мисли терапевтът ви: "Не съм тъжна, че баба ми умира"

Днес решихме да ви запознаем с една писмена кореспонденция между клиент и психотерапевт*. 

Насочваме вниманието ви към този разговор, тъй като проблемът, засегнат в него, е конкретен, но мнозина биха могли да се припознаят.

Вижте за какво говорим:

"Уважаеми, терапевт,

Баба ми скоро ще умре. Не съм тъжна, когато мисля за това. Ако трябва да съм честна, ще бъде огромно облекчение за мен. Тя е ужасен нарцисист и алкохолик. Но има моменти, в които се чувствам като ужасен човек, затова, че ми се иска тя да умре най-накрая. Знам, че когато това се случи, вероятно ще мисля по-добре за нея, отколкото тя заслужава. Разкъсвам се между вината и истинската, чиста неприязън, която изпитвам към тази жена. Как мога да помиря тези чувства у себе си, преди тя да почине?

Подпис:

Лоша внучка

Скъпа, Лоша внучке,

Преди време ме посети пациент на име Дейв. Той беше в лоши взаимоотношения с умиращия си баща. Последният, по думите на Дейв, беше насилник: унижаващ, критичен и изключително самовлюбен. Човек, който бе отчуждил от себе си двама сина още в ранната им възраст. Човек, който бе в дистанцирани и конфликтни отношения с тях като възрастни. Дейв беше 50-годишен мъж със свое семейство и деца. Тъй като здравословното състояние на баща му се бе влошило, той имаше проблем с това, какво да каже за него на погребението му.

Какво би могъл да каже, което да звучи истинско?

Дейв се върна при мен и ми разказа за нещо, което се бе случило, когато посетил баща си на смъртния му одър. Бащата протегнал ръка към сина си и казал: "Иска ми се да се бях отнасял по-добре с теб. Бях задник."

"Знам" — беше му отвърнал Дейв. "Като потърпевш, много добре знам, че си задник... " Отначало се бил ядосал: Нима баща му очаквал прошка чак сега? Според начина, по който Дейв виждаше нещата, ние сме такива, каквито сме били в живота си, а промените и поправките би трябва да се случват много преди да напуснем тази Земя. Определено не в навечерието на нашата смърт. Ние не получаваме автоматично прошка, изповядвайки се на смъртното легло.

"… и аз не ти прощавам" — беше добавил той. Мразел се за това, че го казва, съжалявал в секундата, в която го изрекъл, но не искал баща му да мисли, че вредата, която е причинявал десетилетия наред, ще му се размине. След цялата болка, която бе понесъл, и целия труд, който бе положил, за да създаде добър живот за себе си и за семейството си, си помислил, че ще бъде проклет, ако сега успокои баща си с лъжата: "О, не, татко — ти си добър баща". Беше прекарал детството си, лъжейки за начина, по който се чувства. Въпреки това Дейв се теразаеше. Питаше се какъв човек, какво чудовище би могъл да каже това на умиращия си баща.

Има термин, който понякога използваме в терапията, т.нар. "принудителна прошка". Често хората мислят, че, за да продължат напред с живота си, е нужно да простят на човека, който ги е наранил — родител, бивш съпруг, чичо, който ги е насилвал сексуално, баба, която се е държала като пиян нарцисист. Чули са от добре аргументирани хора, че докато не успеят да простят, гневът им ще продължи да съществува. Такива хора често се чувстват принудени да простят и в крайна сметка вярват, че нещо не е наред с тях, ако не успеят да го сторят. Чувстват се сякаш не са достатъчно просветени, силни или добри.

Но прошката е нещо сложно, също като извиненията. Извиняваме се, защото това ни кара да се чувстваме по-добре, или, защото искаме другия да се чувства по-добре? Съжаляваме ли за това, което сме сторили, или просто се опитваме да успокоим другия, който вярва, че би трябвало да съжаляваме за това, което самите ние смятаме за правилно? За кого е извинението? За кого е прошката? При някои хора тя носи освобождение - прощавате на човека, който ви е наранил, без да оправдавате действията му, и това ви позволява да се успокоите. Но това не важи за всички хора.

Звучи сякаш вината, която изпитвате, се отнася повече до желанието ви да почувствате нещо, което не чувствате. Иска ви се да я харесате и да й простите, без да сте в състояние да събудите съпътстващите емоции. Вместо това, може би начина, по който може да опитате да "помирите" тези противоположни сили, е да простите на себе си, не да се опитвате да простите на нея. Простете си, че имате нормална реакция към роднина, с който е предизвикателство да се общува. Простете си, че се опитвате и не успявате да почувствате някаква привързаност, когато има толкова малко, за което да се хванете. Тогава, също като Дейв, помислете дали, вместо привързани или прощаващи, можете да бъдете разбиращи. В края на краищата, нарцисистите и алкохолиците са хора, които изпитват много болка. Предполагам, че баба ви има болезнен вътрешен свят. Толкова болезнен, че е възможно вие и тя да имате нещо общо помежду си. Може би тя самата би искала да умре. Може би нейните нарцистични защити и обезболяващите ефекти на алкохола са единствените неща, които са я пазили от тези чувства през целия й живот — т.е. от онова, за което вие чувствате вина, че изпитвате сега.

По някакъв начин един от най-големите ни екзистенциални страхове е не, че няма да бъдем харесани, а че ще бъдем забравени, невидими, игнорирани. Ако някой не ви харесва, то той поне ви има предвид, а баба ви е успяла да накара другите да я имат предвид. Тя е толкова дълбоко в ума ви, Лоша внучке, че вие сега ми пишете, за да ме питате как да се справите с нейната величина във вашата съвест. Но истината е тази: баба ви ще трябва да се замисли върху начина, по който вижда себе си в края на живота си, и това не е работа, която някой друг може да свърши, вместо нея. Това, което може да сторите, е да потърсите общото помежду ви. Само по този начин може да изпитате към нея искрена доброта. Опитайте да си припомните някои положителни преживявания, които сте имали заедно, и са отдавна затъмнени от дълбоко негативните. Опитайте да ги споделите с нея. Опитайте да си представите какво е да усещате, че сте някой толкова нежелан, колкото е тя, прикривайки тези чувства. Нека това послужи за урок, да не се преструвате за своите, така че вашите последни мигове да изглеждат много по-различно от тези на баба ви.

Подпис:

Ваш терапевт"

*Лори Готлиб е писател и психотерапевт