Невробиология на устойчивостта

Думата „устойчивост“ обозначава концепция, която е доста популярна през последните десетилетия. Тя е вдъхновяваща. Ето защо мнозина от нас четем и се опитваме да работим в тази насока. Има обаче един специфичен аспект, който е от особен интерес за невропсихолозите.

Защо някои хора се справят със сложни, неблагоприятни ситуации, докато други се оказват в капана на постоянно състояние на безпомощност?

Виждаме го непрекъснато във всички форми и размери. Например да кажем, че има трима братя/ сестри, три деца, които преминават през травматичната загуба на родител.

При едни и същи обстоятелства, и в същата среда, тези деца могат да израснат с много различни модели на поведение.

Някои от тях ще носят тази травматична рана със себе си, която ще се проявява в проблематично поведение, ниско самочувствие, тревожност, затруднения в ученето и др.

Друг може да развие по-адаптивна нагласа, запазвайки психологически баланс, въпреки травмата. Това повдига въпроса: Какви невробиологични механизми правят хората повече или по-малко устойчиви?

Невробиологията на устойчивостта или способността ни да толерираме стреса

Да говорим за устойчивост означава да говорим за способността ни да се справяме със стреса и дори да го използваме в наша полза. Тук една идея се откроява: нашият мозък, на първо място, е детектор на опасност.

Един от нашите приоритети е да оцелеем, ето защо в нашия ежедневен живот, без дори да го осъзнаваме, ние анализираме притесненията си, предвиждайки негативни обстоятелства и филтрирайки рискове от всякакъв вид в нашата среда, които могат да ни засегнат по някакъв начин: физически, социално, емоционално.

Тогава започваме да страдаме от психични проблеми, нещастни сме и неспособни да се адаптираме към нашата среда, която така или иначе е сложна сама по себе си.

Всички знаем, че можем да се обучим да управляваме стреса и да бъдем устойчиви. Но някои хора се раждат с тази способност. В същото време други имат сериозни проблеми да се справят с много по-малки, ежедневни затруднения.

Ролята на хормоните и невротрансмитерите в устойчивостта

В началото на 2016 г. списание Nature публикува интересно проучване на невробиологията на устойчивостта. Статията обяснява, че тази ни способност е свързана с много специфични области на мозъка. Неокортексът и на подкорово ниво амигдалата, хипокампусът и locus coeruleus.

Най-завладяващото и поразително нещо в това е активността на хормони и невротрансмитери, които насърчават или възпрепятстват нашата способност да бъдем устойчиви.

Дехидроепиандростерон (DHEA) има способността да регулира въздействието на кортизола върху нашия мозък. Следователно хората, които страдат от дефицит на този хормон, са по-малко устойчиви.

Човешкият мозък има два вида стрес рецептори. Първите се активират от малки количества кортизол, като едновременно стимулират хипокампуса да укрепи нашите спомени.

Другият вид рецептори се активират по-късно, когато в кръвта има по-високо ниво на кортизол. Това явление влияе на качеството на нашата памет. По-малко устойчивите хора имат по-високи нива на кортизол в телата си. Ето защо тези рецептори реагират.

Деца орхидеи и деца глухарчета

Едно нещо, което е общо за неустойчивите хора, е тяхното детство. Детство, белязано от несигурна привързаност, емоционално пренебрегване, насилие или специфична травма, генерира токсичен стрес у детето, който след това засяга последващото развитие на мозъка.

Невробиологията на устойчивостта понякога категоризира децата като деца орхидеи или деца глухарчета.

Децата орхидеи са онези, които описахме по-горе. Те са имали травматично детство. От горе на всичкото, значение оказва и епигенетиката. Например нещо, което се наблюдава, е, че майките страдат от все повече и повече емоционален стрес. Независимо дали ни харесва или не, кортизолът достига до плода. Той засяга невронните връзки в амигдалата на бебето.

В заключение, както ни показва невробиологията на устойчивостта, нашите способности в тази област първоначално зависят от редица хормони и невротрансмитери, епигенетика и качеството на нашето детство.

Може би всичко това звучи „детерминистично“, но, както обяснихме в тази статия, устойчивостта може да се научи, развие и приложи.

Например съществуват изследвания върху невропластичността на мозъка и начина, по който усвояването на нови поведения, приемането на нови мисловни модели и нагласи, може да направи нашия мозък много по-устойчив.

Нека не забравяме, че винаги е полезно да инвестираме в себе си и да се научим да се сблъскваме с проблемите на живота с повече енергия, сила и оптимизъм.