Как невронауката може да подобри живота на лишените от свобода

Невронауката – научното изследване на нервната система – е интердисциплинарно направление, което към настоящия момент продължава да се развива. Освен в редица научни и медицински области, невронауката има приложение и в по-прости сфери, като например подобряване на живота на лишените от свобода, които много често са подложени на нечовешки условия.

„Всичко е свързано с мозъка“

Ариел Баскин-Сомърс е клиничен психолог, който изучава хроничното антисоциално поведение. За тази цел доцентът по психология в Уелския университет решава да превърне помещение в щатския затвор в Кънектикът в изследователско пространство, което позволява да се оценяват и проучват невронните и поведенчески реакции на лишените от свобода.

„Наскоро Джо – мъж, излежаващ доживотна присъда – дойде в нашата лаборатория. Преди дори да успея да прегледам формуляра за съгласие за изследване, той каза: „Знаете, че всичко е свързано с мозъка“. Той ни попита също дали можем да предоставим доказателства, че „нещо“ в мозъка му е отговорно за извършеното престъпление. Ако или не, просто да „заключим“ региона, отговорен за лошите постъпки, както по телевизията.“

В този момент Баскин-Сомърс разбира, че Джо, подобно на много други затворници и хора, имат неоснователни очаквания относно възможностите на невронауката. Те вярват, че изследователи като нея са способни да проследят връзките между мозъка и поведението, както и че могат да използват знанията си, за да определят дали един човек е виновен или невинен и да вземат решения за наказателни присъди.

Тези очаквания поставят голяма тежест върху една наука, която все още се развива. Има много опасения относно подходящото използване на невронауката в наказателното правосъдие. Но има много добре подкрепени невронаучни открития, които биха могли да променят коренно наказателна система – както за тези, които са лишени от свобода, така и за всички останали.

Какво е невронаучната фантастика?

Въпреки това, което Холивуд представя в телевизионни предавания като „Закон и ред“ или във филми като „Странични ефекти“ и „Доклад за малцинствата“, голяма част от науката, която се представя, всъщност не съществува.

Например, въпреки молбата на Джо, екипът на Баскин-Сомърс не може просто да надникне в мозъка и да открие ясни доказателства за невинност или вина. Сканирането не може да покаже разумни твърдения, че определени структури или аномалии са повлияли на психическото състояние на конкретен индивид по време на престъпление. Електрическата активност в мозъка, измерена чрез ЕЕГ, не може да направи разлика между качествено различни поведения, като например престъпно поведение и обичайни форми на антисоциално поведение като лъжа или измама.

Към момента няма мярка, която да може да предскаже дали дадено лице ще извърши престъпление в бъдеще. И невронауката не е по-добра в представянето на смекчаващи доказателства по време на съдебен процес, отколкото други по-надеждни и по-евтини инструменти, като история на излагане на насилие.

За съжаление, когато невронаучните оценки се представят на съда, те могат да повлияят на съдебните заседатели, независимо от тяхната уместност. Използването на тези техники за изготвяне на експертни доказателства не доближава съда до истината или справедливостта.

Въпреки че Баскин-Сомърс остава скептична относно използването на невронауката в съдебния процес, има редица сфери в наказателната система, където нейните открития могат да помогнат да се разработят политики и практики, основани на доказателства.

Изолацията вреди повече, отколкото помага

Въпреки че невронауката към момента не може да доказва вина или невинност, тя е способна да разкрие последиците от използването на изолацията като наказание за дисциплинарни нарушения. През 2015 г. Бюрото на правосъдието в САЩ информира, че близо 20 процента от затворниците във федералните и щатските затвори и 18% от лишените от свобода в местните затвори са прекарали известно време в изолация.

>>> Какви са последиците от пълната изолация

Изследванията последователно показват, че времето, прекарано в изолация, увеличава шансовете за постоянни емоционални травми и страдания. Самотата може да доведе до халюцинации, фантазии и параноя, може да увеличи тревожността, депресията и апатията, както и да предизвика затруднения с концентрацията, паметта, внимание и контрола на импулсите. Хората, поставени в изолация, са по-склонни да се саморазправят, както и да проявяват хронична ярост, гняв и раздразнителност. Терминът „синдром на изолация“ дори е въведен, за да обхване тежките и дълготрайни ефекти от самотата.

На пръв поглед замяната на изолацията с други форми на дисциплинарно наказание може да изглежда като начин за подобряване на живота на лишените от свобода, което винаги се приема трудно от обществото и някои политици. Но поставянето на затворниците в изолация в продължение на 23 часа на ден крие риск за персонала на затворите, който трябва да контролира и взаимодейства с хора, които е още по-вероятно да възприемат околния свят по изкривен начин.

Прилагането на изолация всъщност изостря проблемите, а не се справя с тях. И когато затворниците бъдат пуснати на свобода, те носят със себе си всички негативни последици от това отношение.

Живот в затворническа среда

Информираният от невронауката подход може да предложи редица подобрения на претоварените американски затвори.

Проектът за екология на затворите картографира пресечната точка на масовото лишаване от свобода и деградацията на околната среда. Той показва, че най-малко 25% от щатските затвори в Калифорния са били цитирани за сериозни проблеми със замърсяването на водата. В Колорадо 13 затвора за разположени в замърсени зони, които нарушават стандартите, определени от Агенцията за опазване на околната среда. В няколко други щата пък има известни екологични нарушения в пренаселените затвори.

>>> Лечение на затворници с ивермектин в Арканзас – поредният експеримент с лишени от свобода малцинства в САЩ

Пренаселеността допринася за дефицити в невронните механизми, необходими за управление на стреса. Шумовото замърсяване повишава хормоните на стреса и увеличава риска от сърдечносъдови проблеми. Екологичните фактори, като неадекватна канализация и изхвърляне на отпадъци, лошо качество на водата и наличие на азбест и олово, причиняват дефицити и дисфункции в мозъка и поведението. Тези фактори влияят отрицателно върху областите на мозъка, отговорни за емоцията, познанието и контрола на поведението, и влошават вече проблемните поведенчески тенденции.

Ефектите обаче влияят не само на затворниците. Персоналът работи дълги часове в една и съща среда. Служителите в затворите имат по-високи нива на стресови разстройства, разводи, злоупотреба с вещества и самоубийства, отколкото работниците в други сфери. Те, заедно с лишените от свобода, са „отровени“ от среда, която е токсична на редица нива. Техните семейства също усещат ефектите, когато се приберат у дома, страдайки от физически и психически проблеми.

Невронаучните подходи към психичното здраве

Около една пета от лишените от свобода страдат от сериозно психично заболяване, като най-разпространени са личностните разстройства и тези, свързани с употребата на вещества.

Невронауката може да помогне да се замени сегашния подход за лечение на психичните разстройства, всяко с различни основни механизми. Независимо дали чрез използване на психотерапия или психофармакология, лечението по един и същи начин може всъщност да влоши симптомите и да допринесе за рецидив.

Проучване на екипа на Ариел Баскин-Сомърс предоставя един успешен пример за това как невронауката може да помогне на практикуващите да насочат лечението към дефицити на умения, които са специфични за различните хора. Учените установяват, че шест седмици компютъризирано когнитивно обучение, насочено към подпомагане на затворници със специфични когнитивно-афективни дисфункции, води до значителни невронни и поведенчески промени.

По същия начин има доказателства, че стратегиите, насочени към съпричастност към определени типове нарушители, водят до трайна промяна в поведението, дори в популациите, считани за най-непокорни.

По-персонализираният подход на лечение е много ефективен от гледна точка на разходите, както по отношение на използването на ресурсите, така и относно ефекта му върху рецидивизма. За съжаление, в момента това не е норма в повечето програми за психично здраве в затворите.

Към настоящия момент невронауката не може да докаже липсата на престъпни намерения, но може да подобри сегашния пейзаж на наказателното правосъдие, който е засегнат от расови, етнически и икономически различия. Стратегиите, базирани на стабилни, емпирични невронаучни доказателства, могат да осигурят добри резултати за персонала, затворниците и обществото като цяло. Подобряването на условията за всички би подсигурила обществената безопасност в бъдеще.