Начало Психология Психология на развитието Развитие на децата Ние не сме определени от ранните си преживявания – част 1

Ние не сме определени от ранните си преживявания – част 1

Ние не сме определени от ранните си преживявания – част 1 - изображение

Идеята, че детските преживявания са по-важни от опита ни по-късно в живота, при определянето кои сме ние, беше обект на политически дискусии от двете страни на Атлантическия океан. Преди време президентът на САЩ Барак Обама заяви, че "ранните години в живота на детето - когато човешкият мозък се формира - представляват критично важен прозорец за развитие на пълния потенциал на детето".

В Обединеното кралство всички основни политически партии смятат, че можем да обясним кои сме като възрастни въз основа на вида грижи, които сме получили в ранна детска възраст. Съществува политически консенсус, че държавата трябва да се намеси в семейния живот - колкото е възможно по-рано - да идентифицира и "да подкрепи" неадекватните родители.

Но вярно ли е, че опитът в ранна детска възраст има определящ ефект върху останалата част от живота ни? Толкова ли е важно качеството на връзката с родителите ни, че да може да обясни как бебето ще бъде пълноценно като възрастен? Може ли да се говори за детската възраст като за "прозорец на възможности" за развитие на пълния потенциал на детето", когато се предполага, че прозорецът се затваря, още преди бебето да има възможност да обърне нещата?

Детерминистите винаги използват теорията на привързаността, сиропиталищата от Чаушеску в Румъния и неврологията, за да подкрепят твърденията си за човешкото развитие. Тук ще направим критичен поглед върху трите.

Теория на привързаността

Психиатърът от Обединеното кралство Джон Болби твърди, че основната разлика между "уязвимите" и "устойчивите" деца се наблюдава в качеството на техните най-ранни взаимоотношения, особено привързаността към майката. Надеждната връзка с обгрижващите възрастни, прави децата по-уверени и способни да се справят със стресови ситуации по-късно в живота си. Децата, които не са развили трайна привързаност в ранна детска възраст, не успяват да развият трайни взаимоотношения като възрастни.

По-голямата част от емпиричните изследвания върху привързаността се основава на работата на психолога Мери Айнсуърт и нейните колеги, които измислят експерименталната процедура, известна като "непозната ситуация". При теста за непозната ситуация децата са подложени на лек стрес - като например да останат насаме с непознат -, за да се преценят чувствата им към обгрижващите ги. Айнсуърт твърди, че данните показват, че децата могат да бъдат категоризирани в три основни вида връзки: надеждни; ненадеждни / отбягване; и ненадеждни/ устойчиви. Разликите между типовете привързване се разглеждат като резултат от чувствителността на обгрижващия в ранната детска възраст. А тези видове привързаност като относително стабилни и имащи предсказуемо влияние върху бъдещото емоционално развитие на децата.

Има обаче критика върху горното. Както посочва професорът по психология, Джером Каган в "Allure of Determinismism" , "половината от голям брой проучвания, проведени от учени, работещи в различни градове, не установяват значителна връзка между чувствителността на майката и привързаността на детето" 1). Нито пък убедителни доказателства, че класификациите на привързаността остават стабилни във времето. Кеган заключава: "Понякога сигурността на привързаността на детето остава същата във времето. Понякога не е така. Това ще резонира във всеки, който има опит с малки деца. Те могат да бъдат неуверени днес и уверени, дори авантюристи утре.

Известните професори по психология, Ан и Алън Кларк, правят подобни заключения с тези на Кегън: "За мнозинството хора, ефектите от опита в ранния живот не са нищо повече от начална стъпка в продължаващия път на живота." В зависимост от множество фактори, включително индивидуални характеристики, междуличностни взаимоотношения и социални фактори, "такъв път може да бъде прав или криволичещ, възходящ или низходящ, или просто променлив".

Изследването не установява ясна връзка между чувствителността на родителите и видовете привързаност, нито пък показва, че има "критични периоди" за емоционално и социално развитие. Хората реагират по много различни начини на преживяванията. Ранното травматично преживяване или тежко пренебрегване може да има дългосрочни вредни ефекти върху някои индивиди. Причините за отрицателните ефекти могат да бъдат разнообразни - и най-вероятно са свързани с житейски преживявания и връзки по-късно в живота. Но ранната травма и пренебрегване могат да доведат до това някои деца да станат по-устойчиви.

Нашите семейни взаимоотношения вероятно ще играят важна роля при оформянето ни - те са най-дългите и най-трайните ни отношения. Но точно както можем да формираме взаимоотношения извън дома, които да потвърждават нашето чувство за себе си и природата на привързаността, така можем да формираме отношения, които предизвикват нашия собствен имидж и начин да се свързваме с други хора.

Румънските сиропиталища и крайните лишения

Поддръжниците на "критичните периоди" често прибягват до примери от румънски сиропиталища, за да демонстрират значението на ранните емоционални преживявания. След падането на режима на Чаушеску през 1989 г. много от тях са шокирани от условията в държавните сиропиталища в Румъния. Децата преживяват крайни лишения - недохранени са и много от тях са осакатени, след като са били вързани в креватчетата си в продължение на месеци. Поради липсата на всичко друго, освен минимална физическа грижа, те са пасивни и неемоционални, и често масово назад в развитието си.

Това, което по-рядко се припомня е, че децата, отгледани в тези сиропиталища и приети от американски, канадски и европейски родители, често наваксват със своите връстници (не-сираци) много бързо.

Майкъл Ръттер, професор по психопатология на развитието в Лондонския институт по психиатрия, проследява 144 деца, които са били в институционална грижа в Румъния за период до 42 месеца и са били приети в семейства в Обединеното кралство между 1990 и 1992 г.. Децата до около 6-годишна възраст, дори много от осиновените по-късно в ранна детска възраст показват "значителна нормална когнитивна и социална функция". Някои от тях остават със значителни дефицити, но дори и те показват по-нататъшен прогрес до 11-годишна възраст.

Ръттер подчертава "изненадващата" степен на вариация в социалната и когнитивната способност на осиновените деца. "Дори измежду децата, които имаха най-дълъг опит в институционалната грижа, имаше някои, които на 11-годишна възраст не показаха признаци на необичайно функциониране в никоя от областите, които оценявахме. Обратно, имаше значителна част от децата, които показаха увреждания в множество области на функциониране", пише Рътър.

Реалността е, че все още знаем много малко за последиците от крайно пренебрегване. Екстремните емоционални лишения през първите две години от живота могат да имат опустошителни и необратими последици за някои деца. Но за останалите, ефектите може да са минимални. Освен това случаят с румънските сираци е толкова изключителен, че има ограничения в това какво може да се научи от него.

Проблемът днес е, че терминът "пренебрегване" се е разширил до такава степен, че да стане почти безсмислен. Според Националното дружество за предотвратяване на жестокостта към децата (NSPCC) в Сащ, "пренебрегването" включва всичко - от изпращането на децата на училище с неправилен размер дрехи до изоставяне.

NSPCC не са сами в предефинирането на "пренебрегването". Твърде често грубото или неотзивчиво родителско поведение се свързва със систематична злоупотреба и пренебрегване. Но има разлика между родителското поведение, което поставя децата в сериозен риск от вреда, и поведение, което не съответства с очакванията на ентусиастите.

По статията работи: Елиза Трайкова

Снимка: multimediaemy.wordpress.com

Източник: psychologytoday.com

5.0, 1 глас

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияСнимкиПсихологияЛайфстайлОбразованиеЛюбопитноСоциални грижиНовини