Травмата от бързото порастване при децата

Един от най-често срещаните евфемизми за точно определен тип травма от детството е „бързо порастване“. Определяме го като евфемизъм, защото се използва, за да омаловажи болката, изпитвана от дете, чиито нужди не са били удовлетворени. Освен всичко останало, това е и оправдание, тъй като в много случаи „бързото порастване“ или „преждевременното съзряване“ се описват като нещо хубаво и положително.

Какво всъщност се случва?

Истината, която се крие зад изрази като „бързо порастване“ е съвсем друга – пренебрегване и оскърбление. Много деца растат в среда, където постоянно биват пренебрегвани или тормозени до такава степен, че се превръщат твърде рано в „малки възрастни“. Те не само, че се научават да се грижат по-добре за себе си и са по-мъдри от другите деца, но и поемат грижите за своите родители, братя и сестри, или други членове на семейството.

Защо порастват твърде бързо?

1. Твърде тежка отговорност и нереалистични стандарти спрямо детето

Родителите на такива деца им възлагат задължения, които не би трябвало да изпълняват на такава възраст. Изискванията към тях са твърде високи. Като следствие от това, от детето например се очаква да изпълнява дадена задача, без да бъде научено как, а ако се провали, бива наказано.

Също така от него се очаква да бъде перфектно. Ако поради някаква причина, то не е, към него се отправя остра, негативна критика. Не става въпрос за единични случаи, а за персистиращо поведение. Обичайна среда, в която детето няма друг избор, освен да се научи да живее и да се вписва.

2. Размяна на ролите дете-родител (парентификация)

Втората причина за „преждевременното съзряване“ е, когато възрастният прехвърли своите отговорности и задължения на детето и от него съответно се очаква то да се грижи за родителите или за други членове на семейството. От своя страна, родителят започва да играе неговата роля. С времето детето се въплъщава в ролята и започва да я възприема като нещо нормално. Точно тогава то се превръща в „зрял, отговорен възрастен“, докато наистина възрастният в семейството бива обгрижван сякаш той е детето.

Последици от „бързото порастване“

В резултат на тази ужасяваща динамика, човек се сблъсква с множество психологически, емоционални, интелектуални или социални проблеми, които му пречат през целия живот.

„Трябва винаги да съм силен“

Убеждението, че трябва винаги да бъде силен, го кара да пренебрегва и да се дистанцира напълно от нуждите си, дори когато е гладен, уморен, депресиран и т.н. Той може да откаже да се привърже и се държи свръхпротективно с останалите. Те не могат да го опознаят и обикновено резултатът е непълноценни взаимоотношения.

„Не бива да търся помощ. Трябва да мога да се справям с всичко сам.“

Подобно схващане превръща човека в самотник. Изолира го от останалите, кара го да не се доверява или да се чувства сякаш е „сам срещу целия свят.“ Той трудно споделя нуждите си, а понякога дори сам пред себе си не може и не иска да признае, че има такива.

„Ако призная, че съм преживял травма и съм бил подложен на тормоз, все едно признавам, че съм слаб и несъвършен.“

За човек, преживял подобна травма в детството си, е немислимо да сподели с останалите през какво е преминал. Той се срамува да признае, че е страдал и не иска другите да го възприемат като жертва. Това му пречи да изпита емпатия към самия себе си, или по-точно към детето, което някога е бил. И причината е, че не може да се свърже с чувствата, които е изпитвал в детството, а оттам и не може да излекува напълно травмата, довела до проблемите му като възрастен индивид.

На първо място е емпатията към онези, които са нанесли травмата, а не тази към самия него

От огромно значение е човекът да се свърже и да изпита съпричастие към детските си преживявания, без да оправдава хората, които не са успели да удовлетворят нуждите му. В зряла възраст подобно поведение може да го тласне към връзки, в които да бъде третиран по същия начин, както в детството.

Последици от бързото порастване

• лоша грижа към себе си или дори склонност към самонараняване;
• работохолизъм;
• стремеж да се грижи за всички;
• желание да угажда на другите;
• ниска самооценка;
• постоянни опити да прави повече, отколкото позволяват физическите му възможности;
• твърде високи стандарти към самия себе си, които често са нереалистични;
• токсично чувство за вина и погрешно чувство за носене на отговорност;
• хроничен стрес и тревожност;
• липса на близост във взаимоотношенията;
• зависимост от другия;
• поддържане (или несъзнателно търсене) на връзка с хора, които упражняват тормоз върху него.

Историята на момичето Оливия

По-долу ще ви дадем хипотетичен пример за човек, на когото се е наложило „да порасне твърде бързо“.

Представяме ви Оливия. Тя е била силно момиче, любопитно и интелигентно. Описва майка си като слаб, неспособен човек, който е имал много проблеми и постоянно е търсел съжалението на околните. Обвинявала е съпруга си, затова че пие, самосъжалявала се е, че е изпаднала в подобна ситуация и че трябва сама да се грижи за двете им деца.

Всеки път, когато Оливия е изразявала несъгласие с начина, по който се отнасят родителите й с нея, те са приемали това като обида и са я карали да се чувства засрамена и виновна. Оливия се е чувствала тъжна, тревожна, дори виновна при всяка разправия между родителите й, а причината всъщност е била пиянството на баща й. Когато е пораснала, често се е налагало да се грижи за него – помагала му е да се прибере от бара, криела е алкохола от него, обличала го е и го е събличала, слагала го е да спи.

Оливия пораства с убеждението, че е трябвало, и все още трябва, да се грижи както за майка си, която е слаба и зависима от нея, така и за баща си, който е винаги пиян и е опасен за себе си и другите. Тя се опитва да остане силна, тъй като не иска да изглежда като майка си – будеща съжаление.

Сега, вече превърнала се в жена, Оливия има сериозни проблеми в интимните си взаимоотношения, тъй като се среща с мъж, който прилича на баща й – незрял и неосъзнат. Тя работи твърде много, понякога почти не спи, пие прекалено много кафе и енергийни напитки, храни се лошо и изпитва хроничен стрес. Като тийнейджър страда от анорексия и се самонаранява, следствие от нагнетената домашна обстановка.

Оливия смята, че е слабост да живее на по-бавни обороти, да почива и да се грижи повече за себе си. Тя дори не смята, че всичко това е възможно, защото не иска да се чувства слаба. Продължава живота си такъв, какъвто е до момента, защото не вижда избор.

Твърде бързото съзряване или порастване често се възприема като положително, а всъщност то е психологически затвор, в който родителите вкарват детето. Залогът са очакванията то да бъде съвършено, да отговаря на нереалистичните им стандарти и да приеме роля, която не му е присъща.

За някои хора подобни преживявания правят човека по-силен и мъдър, но не можем да пренебрегнем факта, че те също така го лишават от детство и радост. Нещо повече, същият този мъдър и силен човек може да бъде изграден в семейна среда, която удовлетворява нуждите на детето и му помага да повярва в себе си. Без тормоз и безкрайни изисквания, само обич и разбиране.