Нормалност: Какво наистина означава това

Терминът "нормално" се използва често и безразборно. Всички сме чували някой да говори за поведение, което е или не е нормално. Но истината е, че удряме на камък, когато се опитаме да дефинираме тези понятия. Трудно е да се определи какво е нормално и какво е патологично, странно или анормално.

Свързаните с него конотации са много опасен аспект на понятието нормалност, тъй като обикновено се използват като детерминатори на това, кое е правилно и кое не. Когато наблюдаваме човек със специфично или необичайно поведение, често подхождаме с негативни предразсъдъци към него. Това до известна степен се дължи на общото погрешно схващане за нормалност и липсата на информираност по този въпрос. Ето защо е важно да научим какво значи "нормално".

Лесен начин да се подходи към разбирането на този термин е като се види какво е обратното на "нормално", т.е. какво е "патологично". Разбирането на анормалните процеси и поведения ще ни помогне да получим истинската дефиниция за "нормално". Ето защо първото нещо, което ще разгледаме по-долу, е какво се счита за "патологично".

Дефиниция за патологично или анормално (поведение)

Дефинирането на онова, което е патологично, винаги е било трудна задача поради сложността да се определят критериите. Последното носи объркване относно начините да се подходи към проблема. Психолозите все още разсъждават за това, кое подлежи или не подлежи на диагноза и терапия. 

Когато трябва да определим какво е патология или анормалност, обикновено следваме четири критерия. (Важно е да се подчертае, че не е нужно да са изпълнени всички критерии, за да се разглежда нещо като анормално.) Тези критерии трябва да се разбират като четири качествено различни дименсии.

Четирите критерия включват:

• Статистически подход 

Основава се на идеята, че нормалното е онова, което се среща най-често. Това е математически критерий, базиран на числа. Според статистическия подход поведенията, които се повтарят често, са нормални, докато рядко срещаните, са анормални или патологични. Статистиката оказва голямо въздействие върху проблема, тъй като служи като обективен метод за измерване на нормалността. Въпреки това този подход губи своята ефективност, когато са налице повече променливи. Проблем е също определянето на процентния праг, който предполага промяна от анормално към нормално.

• Биологичен подход

При този подход нормалността се определея от биологичните процеси и закони. Онези поведения или процеси, които следват биологичната нормалност, не се считат за патологични. Проблемът с този критерий е, че биологичните закони могат да бъдат погрешни или непълни. Например нещо ново като факт може да бъде тълкувано като патология, а не като част от нормален процес на развитие.

• Социален подход

Той се основава на идеята, че нормалността е онова, което обществото вижда като нормално, т.е. онова, което се приема от хората. При този критерий обществото, въз основа на интерсубективността и социалното познание, установява характеристиките на онова, което е "нормално". Историята може да повлиява този критерий. Важно е да се отбележи, че концепцията за нормално варира и ще продължава да го прави в зависимост от времето и културата, в която живеем.

• Субективен подход

Според този критерий, ако човек смята, че се държи патологично, това е достатъчно, за да разглеждаме поведението му като такова. Предубежденията и субективизмът правят този подход крайно недостатъчен. Хората са склонни да смятат всичките си поведения за нормални.

Горните критерии са от полза при диагностицирането и лечението на психични и личностни разстройства, що се отнася до клиничната психология. Те не разглеждат същинския смисъл на нормалността, но могат да послужат за осмисляне на нашата лична концепция за нормално и анормално.

Що е нормалност според социалния конструктивизъм

Социалният конструктивизъм може да ни бъде от полза при определянето на нормалността. Тази концепция обяснява по какъв начин взаимодействието на хората с околната среда формира всичките им знания. По принцип, идеята за това, какво е нормално се изгражда чрез връзката ни с онова, което ни заобикаля.

Горното означава, че никога не можем да говорим за нормалността с общи термини. Тя трябва винаги да бъде разглеждана в контекста на едно общество. С други думи, няма значение кой от горните подходи ще използваме, за да определим какво е патологично, тъй като всички хора в крайна сметка гледат на нормалността или анормалността от социална гледна точка. Теорията за социалния конструктивизъм ни кара да погледнем на проблема в различна светлина. Тя дори може да предизвика етичен и морален дебат.

Важно е да имаме предвид, че не всичко странно или необикновено, е свързано с негативната или проблемната страна на човека. Често обществото изключва поведения, идеи и човешки характеристики въз основа на предразсъдъци и критицизъм. Това обяснява по какъв начин концепциите за нормални и анормални поведения, действия и чувства са се променяли драстично през историята. Например преди векове да убиете някого, който е засегнал гордостта ви, е било напълно нормално и законно. Ясно е, че днес нещата стоят по коренно различен начин.

Накратко, бихме могли да кажем, че нормалността е социален конструкт, който включва онези поведения, идеи и характеристики, адаптирани към обществото. Това е обществен процес за саморегулация. Поради тази причина психолозите изучават парадигмите за различните разстройства и увреждания, въз основа на функционирането ни. Време е да започнем да разгледаме анормалността като концепция, създадена от обществото, вместо като черта на личността.