Приех аутизма и приключих с опитите да се вписвам

Елоиз Старк ще ви разкаже своята история за това как се е научила да живее с аутизма и да продължи напред.

Тя е студент по психиатрия в оксфордския университет. Също така пише активно в специализирани блогове, както и за “The Psychologist.”

Името ми е Елоиз и, като се замисля, играя много роли едновременно: студент в Оксфорд, учител, гребкиня, феминистка, внучка, дъщеря, сестра, доведена сестра, приятел. И също така, аутист.

Какво е хобито за един аутист?

Поставиха ми диагнозата преди няколко години. Бях на 27. Сега, връщайки се назад във времето, виждам нещата много ясно. Винаги съм била на ръба на вманиачаване по което и да е от хобитата си. Те се превръщаха в страст и обсесия. Като дете например бях полудяла по колекционирането на кукли Барби. Не си играех с тях, а създавах перфектната къща за Барби кукли, обзаведена с мебели, изработени от самата мен.

Повечето невротипични хора има свои много любими занимания и интереси, но все пак те наподобяват хоби и остават на заден план, когато човек има по-важни ангажименти.

При нас, аутистите, е в сила точно обратното. Често имаме нужда именно от тези специални интереси, за да съхраним разума си в свят, който е така сложно устроен. Тези наши мании ни дават усещане за сигурност, фокус и компенсация.

Детската ми мания по пластмасовите кукли с годините се превърна в жив и неутолим стремеж да разгадая хората в реалния живот. Днес съм късметлийка, че изучавам психология, като част от докторската си степен.

Светът на книгите

Другата ми страст е четенето. От дете чета каквото ми попадне, изяждах книгите с кориците – жаден и ненаситен читател. Онова, което ме привлича в литературата е, че ми се дава възможност да се уча на социални порядки, очаквания, както и как да се справям с предизвикателства. При това, докато си стоя в удобното кресло и без да рискувам да изрека грешните думи или пък да постъпя грешно.

Да, и това е типично за много аутисти, особено силно важи за жените. По този начин те използват наученото от книгите, за да прикрият отсъствието на социален инстинкт и да се държат според очакванията в конкретната ситуация.

Ново училище – по-големи проблеми

За жалост, книгите нямаше как да ми дадат всички необходими познания, за да се справя със сложните ситуации, в които изпадах през тийнейджърските си години. Когато станах на 13 и се преместих в ново училище, нещата изведнъж станаха много зле. Не разбирах какво се очаква от мен в новата среда.

Започнаха да ме тормозят и заплашват. Спомням си как един ден момиче мина по коридора и ме заплю. Аз й отвърнах, че плюенето върху някого е наказуемо. Думите ми предизвикаха бурен смях от цялата групичка, което ми се отрази още по-зле. Тогава вярвах, че казвайки това, ще ги накарам да спрат и помислят. Сега разбирам, че е било по-добре да подмина и да не влошавам нещата. За мое добро.

Последици от училищния тормоз

Тормозът в училище отключи силна тревожност. Имах чувството, че някой ще изскочи от училищното ми шкафче и ще ме нападне. Всячески се опитвах да не ставам център на внимание. Кошмарите ме навестяваха редовно нощем.

Американският писател Пол Колинс, чийто син също страда от аутизъм, пише в своята книга „Дори не е грешно: Приключенията на аутиста“ ("Not Even Wrong: Adventures in Autism" (2004): „Аутистите са като квадратен елемент, който трябва да се намести в кръгъл отвор. Не става въпрос, че трябва повече сила, за да се получи. Защото с повече сила, просто ще се увреди самия елемент.“

От своя личен опит мога да споделя, че социалният натиск по време на съзряването може да има сериозен токсичен ефект върху хора като мен, тъй като сме принудени да се съобразим с нормите. В противен случай привличаме чуждото внимание, а почти винаги това означава тормоз и последваща психологическа травма.

Постъпването в университет и сблъсъкът със студентския живот

Следващото ми кошмарно преживяване, което разкриваше, че съм аутист, беше в университета, когато възнамерявах да уча английска литература. Пристигнах с кола, пълна с книги, и можете да си представите шока, когато до мен паркира студент, който разтоварваше стекове алкохол.

Страдах в опитите си да се впиша в подобна социална среда, но така и не понесох реалността – шумни барове и клубове, които караха сетивата ми да вибрират часове след това. Прекъснах след само два семестъра.

„Аутистите са като орхидеи. Могат да разцъфнат при подходящите условия.“

Няколко години по-късно реших да уча експериментална психология в Оксфорд. Работех и учех часове наред, неуморно и мотивирано.Така успявах да избягам от нощните клубове и да се абстрахирам от другите неприятни за мен аспекти на студентския живот. Накратко, намерих своята интелектуална ниша.

Преследвах интересите си, а те бяха насочени към човека. Покрай ученето дори открих свое ново любимо занимание – гребането. Невротипичният свят може да бъде наистина дразнещ, но в Оксфорд научих следното: аутистите са като орхидеи. Могат да разцъфнат при подходящите условия.

Ниша за аутистите

Сещам се за един успешен мъж аутист, който обича игри на дъска като например шах. Той работи в кафе, което предлага такива игри на клиентите си. Искам да вярвам, че за всеки аутист има ниша в този свят, макар това да означава, че останалите трябва да проявят малко разбиране и също да се напаснат до известна степен.

Малка стъпка към осигуряване на комфорт за аутиста е да се премахне яркото осветление, което много напряга сетивата им.

Как едно преживяване ме тласна по нанадолнището

В този свой период психичното ми здраве беше много добро, както никога дотогава. Разбира се, лоши неща се случват и неочаквано. По време на разходка с моята приятелка Тес през 2012 година, случайно преминаващ мъж ме стисна за гърлото и опита да ме удуши. Успях да се измъкна.

Често след това си мислех как съм успяла да се спася и да остана в съзнание, въпреки неговата сила и внезапността на случилото се. Уж нищо не се промени, а всъщност се промени всичко.

След нападението започнаха да ме спохождат различни психични проблеми, които мислех, че съм оставила в миналото. С времето се чувствах все по-зле. Отново станах тревожна, обсесивна, депресирана. Прокрадваха се мисли за самоубийство. Светът ме смазваше и не знаех как да се справя.

Книгите за самопомощ – пълен провал

Влях малкото си останала енергия в ученето, за да компенсирам нещастието, което изпитвах. Спечелих стипендия, за да започна докторантура в Оксфорд. Все още обаче се чувствах различна и не се бях справила истински с проблемите, касаещи психичното ми здраве. Стресът ставаше все по-голям.

В момент на отчаяние влязох в интернет и си купих всяка книга за самопомощ, която видех. Прекарах седмица, затворена в стаята си, опитвайки да се „излекувам“ като се самообразовам. Когато осъзнах, че най-вероятно нищо няма да се получи, стигнах дъното. Приеха ме в болница. Лекарите не бяха съгласни с поставената ми диагноза, защото според тях „нещо липсваше в цялостната картина.“

Диагноза „аутизъм“ - потвърдена

Накрая се срещнах с един от най-добрите психиатри в Оксфордшир. Говорихме си 3 часа - говорихме за всичко, за целия ми живот, за здравето ми, за усещането ми, че си оставам различна от останалите. След тази сесия той се обърна към мен и каза: „Елоиз, смятам, че наистина страдаш от аутизъм.“ Той ми обясни, че аутизмът при жените се диагностицира по-трудно, тъй като ние успяваме по-лесно да „прикрием“ социалните си затруднения. В същото време ми сподели как непрестанните ми опити да се впиша повишават толкова много напрежението, че е напълно възможно проблемите с психичното ми здраве да произтичат именно от тези мои усилия.

Да чуя тази диагноза от неговите уста бе истински облекчение. Най-накрая някой беше сигурен за нещо. Бях спряла да се тревожа каква диагноза ще ми бъде поставена. Исках просто яснота. Сега вече имам обяснение защо така и не спрях да се чувствам различна.

По-късно си купих книги, свързани с аутизма при жените конкретно. Посещавах конференции по темата, говорих с експерти в областта. Споделях своите преживявания, обсъждах ги с приятелите и семейството си. Използвах любовта си към ученето, за да се науча да обичам…себе си. 

Обичам работата си

Продължих докторантурата си. Обожавам това, което уча. Вероятно и то се превърна в едно от обсесивните ми любими занимания, знам ли. Чакам с нетърпение всеки ден, който ще прекарам в лабораторията, без значение дали ще анализирам данни или ще пиша научен труд.

Започнах да прилагам критичното си мислене по въпроси, свързани с аутизма. Може да се каже, че и той се превърна в един от специалните ми интереси. Забавлявах се със собственото си състояние, с цел да помогна на други като мен.

Не мога да променя миналото и да поправя всички неприятности, които са ми се случили. Но мога да ги използвам, за да помогна на останалите. Аутизмът ме привлича, защото е като кутия с научни загадки, които чакат да бъдат разгадани. Но и защото се научих как да живея с него.