Травматичните събития променят мозъка

от 12 фев 2018г.

За много хора, които имат травматични спомени, когнитивната поведенческа терапия е най-доброто решение за живот без тревожност, но за съжаление дори част от тях са принудени да живеят с някакви редки рецидиви.

Учените, занимаващи се с неврология, вече имат сравнително добра представа за това какво се случва в мозъка, когато човек има ужасяващи, травматични преживявания - постижение, което би могла да вдъхнови по-ефективни лечения за пациенти със състояния като посттравматично стресово разстройство (ПТСР).
Откритието е направено от международен екип от учени, изследващи неврологията зад възможността за живот без постоянен страх или поне за опитите за постигане на подобен живот след травмата.

"Един общ подход на когнитивно-поведенческите терапии за лечение на пациенти с разстройство, свързано с травма като ПТСР, често се извършва чрез терапия с експозиция, която се основава на експериментална парадигма, известна като 'изчезване'," казва Роджър Марек от Queensland Brain Institute в Австралия.

Мозъкът може да бъде обучен да забрави травматичното събитие. Това няма да го „изтрие от хардуера“ а просто измества фокуса, като не прекарва много сигнали по пътищата, отговяращи за страха. През повечето време това е достатъчно, за да се справи пациентът с живота си, но все още често се появяват стресови пристъпи.

Вече е установено, че управлението на тези затихнали спомени изисква намесата на част от мозъка, отговорна за изпълнителните функции, наречен медиален префронтален кортекс. За да зарови тези стресиращи спомени, терапията ангажира област на мозъка, наречена инфралимбичен префронтален кортекс, и я кара да се свърже с амигдалата (която е нещо като централа на усещането за страх), с цел да внедри някои координационни отговори на травматичния спомен.

По някаква причина контекстът е всичко и страховите условни реакции могат отново да се появят спонтанно в различни моменти и среда.

"Знаем, че заглъхващите спомени са зависими от контекста", казва Марек. "Например, при хора, подложени на терапия с експозиция, заглушаването се извършва в клинична среда и е установено, че води до рецидив на страха извън средата на клиниката."

Предходна разработка, изучаваща хора с лезии по хипокампуса, предполага, че тази част от мозъка може да бъде включена в осигуряването на контекст за подобни спомени, което го превръща в добра отправна точка за изследователите. Екипът използва мишки и плъхове в серия от експерименти, предназначени да изпробват поведението в отговор на заучени и вродени страхове, като оценяват неврологичните промени и изследват формирането на нови пътища в области като хипокампуса.

Откритията на учените противоречат на очакванията

Моделите, обясняващи рецидивите, обикновено водят до мисълта, че има загуба на инхибиторен контрол при условни реакции. С други думи, терапията се проваля при определени обстоятелства, защото по някаква причина мозъчните пътища спират да работят по необходимия начин. Оказва се, че вместо да затихват, страховете избуяват отново, защото мозъкът създава нов път за сигналите, свързващи конкретната част на хипокампуса с инфралимбичния префронтален кортекс.

Оказва се, че нещата не опират до отслабване на старите мостове, защото системата изгражда нови

"Разгледани заедно, резултатите разкриват неизвестна до момента верига на зависимост от контекста при регулиране на извличането от паметта", заключават изследователите в своя доклад.

Предвид наличието на области в мозък, като амигдалата, която нараства в отговор на травматичните преживявания, едва ли е изненадващо, че се случва сложно пренареждане и изграждане на нови пътища. Засега откритието е по-полезно за учените, занимаващи се с неврология, отколкото за терапевтите, но във времето може да доведе до лечение, насочено към специфични типове нервни пътища, което подпомага членовете на научната общеност да изключат травматичните причини и други условни реакции при обследване на пациенти.

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: sciencealert.com
Снимка: wenteling.com

Още по темата: