Ние не сме определени от ранните си преживявания

Идеята, че детските преживявания са по-важни за формирането на нашата личност от по-късния ни опит беше обект на политически дискусии от двете страни на Атлантическия океан. Преди време президентът на САЩ Барак Обама заяви, че "ранните години от живота на детето, когато човешкият мозък се формира, представляват критично важен прозорец за развитие на пълния потенциал на детето".

В Обединеното кралство всички основни политически партии смятат, че можем да обясним кои сме като възрастни въз основа на вида грижи, които сме получили в ранна детска възраст. Съществува политически консенсус, че държавата трябва да се намеси в семейния живот колкото е възможно по-рано, за да идентифицира и "подкрепи" неадекватните родители.

Но вярно ли е, че нашият опит в ранна детска възраст оказва определящ ефект върху останалата част от живота ни? Толкова ли е важно качеството на връзката с родителите ни, че да може да обясни доколко едно бебе ще порасне в пълноценен възрастен? Може ли да се говори за детската възраст като за "прозорец на възможности" за развитие на пълния потенциал на детето", когато се предполага, че прозорецът се затваря, още преди бебето да има възможност да обърне нещата в своя полза?

Детерминистите винаги използват теорията на привързаността, сиропиталищата от Чаушеску в Румъния и неврологията, за да подкрепят твърденията си за човешкото развитие. Тук ще направим критичен коментар върху трите.

Теория на привързаността

Психиатърът от Обединеното кралство, Джон Болби, твърди, че основната разлика между "уязвимите" и "устойчивите" деца се наблюдава в качеството на техните най-ранни взаимоотношения, особено привързаността към майката. Сигурната връзка с обгрижващите възрастни прави децата по-уверени и способни да се справят със стресови ситуации по-късно в живота си. Децата, които не са развили трайна привързаност в ранна детска възраст, не успяват да развият трайни взаимоотношения като възрастни.

По-голямата част от емпиричните изследвания върху привързаността се основават на работата на психолога Мери Ейнсуърт и нейните колеги, които измислят експерименталната процедура, известна като "непозната ситуация". По време на експеримента децата са подложени на лек стрес. Например да останат насаме с непознат, за да бъдат оценени чувствата им към обгрижващите ги. Ейнсуърт твърди, че данните демонстрират, че привързаността може да бъде категоризирана в три основни вида: надеждна/стабилна, отбягваща, амбивалентна. Разликата между типовете привързаност се разглеждат като резултат от чувствителността на майката в ранната детска възраст. А тези видове привързаност като относително стабилни и имащи предсказуемо влияние върху бъдещото емоционално развитие на детето.

Съществува обаче критика върху горното. Както посочва професорът по психология, Джером Каган, в "Allure of Determinismism", "около половината от множество проучвания, проведени от учени, работещи в различни градове, не установяват значителна връзка между чувствителността на майката и привързаността на детето". Нито пък убедителни доказателства, че класификациите на привързаността остават стабилни във времето. Кеган заключава: "Понякога сигурната привързаност на детето не се променя с времето. Друг път това не е така. Последното ще резонира у всеки, който има опит с малки деца. Те могат да бъдат неуверени днес и уверени, дори авантюристично настроени утре.

Известните професори по психология, Ан и Алън Кларк, правят подобни заключения с тези на Кегън: "При повечето хора ефектите от опита в ранния живот не са нищо повече от начална стъпка в продължаващия път на живота." В зависимост от множество фактори, включително индивидуални характеристики, междуличностни взаимоотношения и социални фактори, "такъв път може да бъде прав или криволичещ, възходящ или низходящ, или просто променлив".

Изследването не установява ясна връзка между чувствителността на родителите и видовете привързаност, нито пък показва, че има "критични периоди" за емоционално и социално развитие. Хората реагират по много различни начини на преживяванията. Ранното травматично преживяване или тежко емоционално пренебрегване може да има дългосрочни вредни ефекти върху някои индивиди. Причините за отрицателните ефекти могат да бъдат разнообразни и най-вероятно са свързани с житейски преживявания и връзки по-късно в живота. Но ранната травма и пренебрегване могат да доведат до развитие на повече устойчивост при някои деца.

Нашите семейни взаимоотношения вероятно ще играят важна роля във формирането ни. Те са най-продължителните и най-трайните ни отношения. Но точно както можем да изграждаме взаимоотношения извън дома, които да потвърждават нашето чувство за себе си и природата на привързаността, така можем да формираме отношения, които оспорват нашия собствен имидж и начин да се свързваме с други хора.

Румънските сиропиталища и крайните лишения

Поддръжниците на "критичните периоди" често прибягват до примери от румънски сиропиталища, за да демонстрират значението на ранните емоционални преживявания. След падането на режима на Чаушеску през 1989 г. много от тях са шокирани от условията в държавните сиропиталища в Румъния. Децата преживяват крайни лишения - недохранени са и много от тях са осакатени, след като са били вързани в креватчетата си в продължение на месеци. Поради липсата на всичко друго, освен минимална физическа грижа, те са пасивни и неемоционални, и често масово изостанали в развитието си.

Това, което по-рядко се припомня е, че децата, отгледани в тези сиропиталища и приети от американски, канадски и европейски родители, често наваксват, наред със своите връстници (които не са сираци) много бързо.

Майкъл Рътър, професор по психопатология на развитието в Лондонския институт по психиатрия, проследява 144 деца, които са били в институционална грижа в Румъния за период до 42 месеца и са били приети в семейства в Обединеното кралство между 1990 и 1992 г.. Децата до около 6-годишна възраст, дори много от осиновените по-късно в ранното детство показват "значителна нормална когнитивна и социална функция". Някои от тях остават със значителни дефицити, но дори и те показват по-нататъшен прогрес до 11-годишна възраст.

Рътър подчертава "изненадващата" степен на вариация в социалната и когнитивната способност на осиновените деца. "Дори измежду децата, които имаха най-дълъг опит в институционалната грижа, имаше някои, които на 11-годишна възраст не показаха признаци на необичайно функциониране в никоя от областите, които оценявахме. И обратно.", пише Рътър.

Реалността е, че все още знаем много малко за последиците от крайното пренебрегване. Екстремните емоционални лишения през първите две години от живота могат да имат опустошителни и необратими последици върху някои деца. Но за останалите ефектите може да са минимални. Освен това случаят с румънските сираци е толкова изключителен, че има ограничения в това какво може да научим от него.

Проблемът се състои в това, че терминът "пренебрегване" се е разширил до такава степен, че е почти безсмислен. Според Националното дружество за предотвратяване на жестокостта към децата (NSPCC) в Сащ "пренебрегването" включва всичко - от изпращането на децата на училище с неправилен размер дрехи до изоставяне.

NSPCC не са сами в предефинирането на "пренебрегването". Твърде често грубото или неотзивчиво родителско поведение се свързва със систематична злоупотреба и пренебрегване. Но има разлика между родителското поведение, което поставя децата в сериозен риск от вреда, и поведение, което не съответства с очакванията на ентусиастите.

Използването и злоупотребата с невронаука

Неизменно неврологията бива използвана, за да се оправдаят твърденията, че сме предопределени от вида грижи, които получаваме в ранна детска възраст. В правителствен доклад от 2011 г. "Ранна интервенция: следващите стъпки" Греъм Алън твърди, че пренебрежителното родителство има пряко въздействие върху развитието на мозъка: "Ако преобладаващият ранен опит е страх и стрес, неврохимичните отговори на този опит стават главни архитекти на мозъка."

В статията от 2012 г. - "Заслепени от невронауката", професор Дейвид Уестъл от университета в Нотингам и професор Сю Уайт от университета в Бирмингам критикуват твърденията на Алън. Те показват, че изследванията, споменати в "Ранната интервенция", или нямат връзка, или отиват "в обратната посока" на това, което се твърди.

Списъкът с противоречиви твърдения, базирани на невронауката продължава, но истината е, че не можем да предвидим с каквато и да било сигурност как някой ще се развие на базата на детството му. Възможно е, разбира се, да се разбере как някои неща могат да повлияят на живота ни, но не можем да предвидим точно как някой от нас ще функционира като възрастен.

Може би някои родители не се ангажират с децата си толкова, колкото правителството (в случая на САЩ) би желало. Идеята, че начина, по който родителите се усмихват, разговарят и общуват с бебетата си отразява колко точно обичат бебето си и че тези взаимодействия ще имат трайно въздействие върху детето, се основава на предразсъдъци, а не на "наука". Всички ние имаме собствен начин да покажем любовта си един към друг. Не се нуждаем от ръководство или намеса от здравно лице, за да се научим да изразяваме любовта "по правилния начин".

Детерминизмът на кърмачетата трябва да бъде оспорен не само защото е опростена интерпретация, и в много случаи изкривяване на данните, а поради последиците от това. Този песимистичен възглед за човешките същества позволява на държавата да се намесва все повече в семейния живот.

Освен това аргументът, че ние сме доминирани от сили извън нашия контрол - предишни преживявания в бебешка възраст - е силно отрицателно послание. Ако на децата и на възрастните се каже, че конкретен опит в ранна детска възраст може да ги повреди за цял живот, няма ли те по-вероятно да пораснат, мислейки за себе си като за "жертви" на минали преживявания? Нищо добро не следва от това да обвиняваме нашите родители за трудностите, които изпитваме в живота си. Не можем да променим миналото. Но можем да променим бъдещето и ще бъдем много по-готови да направим това без детерминизъм за детската възраст.