Как валидирането на изкривените им спомени помага на хората, страдащи от деменция

Кой е най-добрият начин да помогнем на хората с деменция?

Много от процедурите, които се прилагат, са насочени към това да съхранят самоопределящите ги спомени и убеждения. По време на терапията за възстановяване на спомени (reminiscence therapy) те биват приканвани да говорят за отминали събития или преживявания, като им се предоставят снимки или други важни за тях предмети, които да ги улеснят.

При валидиращата терапия (validating therapy) се залага на идеята, че има вероятност оттук нататък пациентите да не могат да се свържат с реалността поради увреждане на способността им за запомняне. Те обаче могат да извлекат ползите от това свое състояние, като изследват собствената си реалност, което ще им помогне да изградят форма на доверие към болногледачите и да намалят тревожността си. Благодарение на дейностите по възстановяване на пъзела на отминалия им живот, хората, страдащи от деменция, си спомнят ключови събития и аспекти от него с помощта на приятели и членове на семейството.

При противоречивия метод на „деменцията със съдържание“ (contented dementia), описан от Оливър Джеймс в едноименната му книга, болногледачът е насърчаван да навлиза в често съвсем измисления свят на пациента и да играе роля в него, следвайки определен сценарий и без да допуска противоречия в него.

Пик на спомените

Общото между гореизброените методи е, че при хората с деменция съществува риск да изгубят усещането за самите се себе си, представата за това кои са всъщност. Учените наблюдават, че с остаряването хората пазят повече спомени за преживявания от юношеството или възрастта между 10 и 30 години, когато е пикът на спомените ни. Причината за този пик е, че възприемаме тези събития като определящи ни и от ключово значение за самите нас.

Имаме склонността да подценяваме степента, в която се променяме във времето, тъй като погрешно наподобяваме поведение или нагласа от миналото с такива от настоящето. Ние просто не успяваме да актуализираме своята самооценка в светлината на случващото се. Все пак това явление е най-силно изразено при пациенти с деменция, които често се виждат такива, каквито са били преди появата на болестта, тоест, когато са били активни, заети и независими.

В книгата си „Да опазя мама“ (“Keeping mum”, 2011 г.) британският философ Мериан Талбот описва, че преди да се разболее от деменция, майка й е разказвала прекрасни истории. Една от най-добрите е била следната: един ден, когато била на 14 години, майка й е закъсняла за училище, тъй като нейната майка тъкмо е родила близнаци. Директорът на училището не повярвал на това оправдание и я е наказал, което тя приела като ужасна несправедливост. С напредването на деменцията майка й не само че разказвала многократно историята за раждането на близнаците, но и преплитала в нея детайли и от други истории.

В свое изследване Ларс Кристер Хайдън и Линда Орюлв от университета Линкьопинг в Швеция, анализират историите, разказани от две жени, страдащи от Алцхаймер, едната от които на име Марта.

Марта често разказва историята за това как се е научила да шофира и си е купила кола, преборвайки се със съмненията на съпруга си и семейството. Това е било нещо, с което се е гордеела, защото по онова време малко жени можели да се похвалят с подобна смелост. Аспекти от историята са повтаряни често, дори и по време на един и същи разговор, винаги обаче с известни противоречия.

Защо за хората с деменция е важно да повтарят историите си, макар и неправдоподобни?

Изопачените и повтарящи се спомени създават проблеми, защото наблюдаваните противоречия са знак, че някои от убежденията вероятно не са правдоподобни. Повтарянето на моменти от историите предполага, че разказващите ги не са наясно, че са ги разказвали преди, и то на същите хора. Въпреки това е важно да повтарят историите, които смятат, че са от значение за тях, макар да съдържат несъответствия и събеседниците им да се отказват да ги слушат. Защо?

Когато нямат достъп до автобиографична информация, е възможно да започнат да губят своята идентичност, тоест пазят спомена за по-малко на брой убеждения за себе си и за своето минало. Това влияе негативно върху благосъстояние им. Те губят увереността си да отговарят на въпроси и да участват в разговори и им се струва изключително трудно да използват информация от живота, който са водили преди появата на болестта.

Изправени пред опасността да загубим идентичността си, способността да разкажем история, която е с ключова роля в живота ни и лежи в основата на самооценката ни (несправедливо наказания ученик; жената, която се опълчва) e от съществено значение в два аспекта. Първо, ние извличаме психологическа полза от по-силното усещане за собственото си благосъстояние. Второ, разказването на една история е много вероятно да подобри социалното ни общуване и да повиши самоувереността в момента, когато рискът от изолация е наистина голям.

Под психологическа полза се има предвид когнитивна – положително влияние върху способността да придобиваме, съхраняваме и използваме адекватно дадена информация. Това социално общуване ни позволява да споделяме информация с другите и да получаваме обратна връзка. Повтарянето на една и съща история увеличава шанса тя да бъде запомнена за по-дълго, а оттам и възможността да подсилим самооценката си.

В случая с майката на Мериан е чувството, че е била честно момиче, което е наказано несправедливо. А в случая с Марта – чувството, че ще послуша вътрешния си глас и няма да се влияе от мнението на другите. Самоопределящите ни убеждения се съхраняват в резултат на повтарянето на изопачени спомени от миналото.

Спокойствие или правдоподобие – кое е по-важно?

Да осигурим спокойствие на човека с деменция с цената на правдоподобието, за да му дадем възможност да живее щастливо в своя илюзорен свят, отколкото нещастно в реалния, изглежда снизходително и някак неуважително. Въпреки това си струва да се погледне през различен ъгъл на позитивната когнитивна роля, която играят изкривените спомени при съхраняването на самоопределящите ни убеждения.