Начало Психология Поведенческа психология Поведенчески и емоционални проблеми Как се превръщаме в жертви на домашен тормоз

Как се превръщаме в жертви на домашен тормоз

Как се превръщаме в жертви на домашен тормоз - изображение

Жените в съвременното общество са силни и независими… навън, пред хората. А колко дами познавате, които у дома търпят тормоз?

В милата ни родина е популярно да се смята, че ако търпят, значи са си виновни. Сигурно са глупави или ненормални, щом някой ги подлага на физически и психически натиск и те просто го понасят, седейки на мястото си. Общественото мнение по въпроса е ясно — ако те търпят, ние нямаме право да се намесваме, това е!

А какво е тормозът за нас? Да ни посегнат или да ни вкарат в болница? Да ни крещят и обвиняват, или да ни унижават системно? Да ни отнемат избор или всячески да ни манипулират и контролират?

Задавам тези въпроси с ясната идея, че всичко това в нормално общество се счита за посегателство над личността. Задавам ги и се питам дали майките осъзнават, че на това са подложени и децата им (независимо дали действията са насочени към малчугана или не). Задавам ги и зная, че ако самата жена не иска да се възпротиви на подобни действия спрямо нея, няма кой да й помогне.

Жертвите на домашен тормоз са манипулирани, за да се чувстват виновни

Повечето жени, които са бити, контролирани, обвинявани и въобще тормозени, се чувстват зле. Това е неоспорим факт. В началото най-вероятно са се гневили. Но привързаността към насилника или страхът от раздяла, или загрижеността за детето, общественото мнение, ужасът от бъдещите промени са ги накарали да се свият в ъгъла и да изтърпят „за последно“.

Основен начин за манипулиране на някого, е да му се вмени, че носи отговорността за случващите се негативи. Така насилникът успява да прехвърли на жертвата усещане, че нейните действия са причина за неговата „справедлива реакция“.Тъжният факт е, че манипулираното лице почти винаги поема вината върху си. Превива се под тежестта й и полага старание да не наскърби отново интересите на насилника. Рационализира мотивите му, пречупва реалността по натрапените идеи и се самообвинява.

Масово жертвите се гневят не на друг, а на себе си, че са виновни — предизвикали са нещастието, което ги е споходило, с мисъл, действие или излъчване.
По-голямата част от тях се ядосват така силно, че започват да съчувстват на насилника, оправдавайки действията му. Стига се до момент, в който той се превръща във водач на техния живот, просто защото е отнел усещането им за самостоятелност, чрез постоянните обвинения и рядко одобрение, което дава.

Насилникът обезценява жертвата

Основата на човешките постижения е това какво мислим, че можем; какво мислим, че сме; до къде мислим, че ще стигнем. Това са нещата, дали на човечеството сили да се бори с обстоятелствата и да достига върховете си.
Самооценката ни не е нещо стабилно и непроменливо. Тя се гради от детска възраст, въз основа на постижения и изказвания от околните, като близките имат основна роля за покачването, или рухването й. Реалистичната самооценка е едно от нещата, нужни за стабилно емоционално и психично състояние. Понижената самооценка води до емоционални спадове, депресивни състояния и обикновено нещастие.
Когато сме във връзка, стойността ни в нея е едно от нещата, които са важни за отношенията. Хората са склонни да се влияят от стойността, придадена им в любовните отношения, дори най-невзрачният се чувства божествено, ако стойността му е високо оценена/най-способният и красив човек е попарен, ако възлюбеният му не го оценява.
Жертвите на тормоз масово са обезценени в отношенията си. Ако насилникът е достатъчно изобретателен, той не само, че вменява вина и понижава стойността на жертвата като партньор, а и манипулира отношенията извън връзката, понижавайки стойността й във всеки аспект от живота.

Ежедневните повторения, колко зле се справя човек, комбинирани с вменена вина, унижения и манипулации рано или късно пречупват и най-гордите. В някакъв момент самооценката на жертвата пада до степен, в която тя е напълно убедена, че самата й същност (а не просто постъпките й) заслужава нещата, които й се случват.

Както простото правило казва — човек е това, което вярва, че е. Ако аз вярвам, че заслужавам насилие, унижения и нещастие е ясно, че няма да надигна глава в протест… или поне не в истински такъв. Ето как жертвата не само, че се примирява, а дори намира логика в случващото се, свива се в себе си и оправдава действията на насилника.
Тормозът у дома неизбежно ни прави нещастни. Дори осъзнат мазохист не би се чувствал добре, при постоянно обезценяване, манипулация, ощетяване и напрежение. Това нещастие отнема смелостта.

Насилникът сади нещастие и жъне подчинение

Ядосвали ли сте се на жена, обясняваща колко обича партньора, който й е посегнал? Аз признавам, че да. Цялото ми старание бе впрегнато лицето да остане спокойно, докато отвътре ми идваше да разтърся приятелката си и да я питам дали осъзнава какво говори. А жертвата пред мен ми разказваше детайлите, предизвикали гнева на половинката й, виковете му и реакцията на детето им. Рационализираше агресивното поведение, оправдаваше насилието и дори обвини сина си, че се е опитал да я защити.
В момента, когато това ми се случи, не можех да повярвам, че интелигентната, талантлива жена пред мен не вижда варианти пред себе си. А сега зная не само, че ги е виждала, а и ги е обмисляла, но не е имала смелост да предприеме промяната, защото вече е била вкарана в калъпа на жертва.

Човек се превръща в „жертва“, когато спре да вижда варианти за противодействие. Да, преди този миг, той може да е в ролята на същество, понасящо рестрикции, наказания, насилие, тормоз, но става „жертва“ в мига, когато приеме всичко това за свое естествено състояние.

В среда, където свобода, контрол и спокойствие липсват бързо и безмилостно покълва нещастието, което със себе си носи нестабилност (както в реда, така в чувствата и емоциите), носи тревога (че отново ще се случи нещо, предизвикващо агресия) и страх (както от сегашното положение, така и от бъдещето).

Изключително важно е да се замислим, защо жертвите на домашно насилие не само оправдават действията на насилника, привързват се към него, а и отказват всички шансове за измъкване, предоставени от съдбата. Всичко това има просто и логично обяснение. Жертвата на домашен тормоз е обезвластена, тя няма никакво усещане за контрол над събитията и опитът, който получава в дома, постоянно й доказва, че всяка промяна носи негативи.
При всяка идея за измъкване, в ума й изскача алармиращата мисъл „може да стане по-лошо“ или придружаващите я чувства на вина, страх, несигурност и гняв към себе си. Това е причината, човек, тормозен в семейството, да се ужасява от промяна на обстоятелствата и да се вкопчва в близките (дори те да са в ролята на насилник).

Искрицата надежда

Всяка от жертвите, дълбоко привързани към насилник, обществото вижда като безнадежден случай. Но те не са такива!
Животът на всеки човек е движен от смисъла, който е избрал за себе си. При повечето то жертвите на домашен тормоз този смисъл се свежда до децата, работата или едничкият, откъсващ от неприятните моменти, талант. Благодарение на смисъла, всеки може да открие сили, с чиято помощ да се реши на действия.

Щом веднъж жертвата прегърне идеята да се бори с положението си, тя вече не е „жертва“ и шансовете й да потърси и получи помощ, за да се пребори с домашния тормоз, неимоверно се покачват.

P.S.

Закостеняло е да вярваме, че само жени и деца са принудени да търпят емоционален и физически посегателства над личността си, в семейна среда. Наложително e да напомним, че всеки може да бъде набутан в калъпа на жертва и заслужава помощ.

Автор: Станислава Тонева
Снимка: mobbing.org.tr

5.0, 2 гласа

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияИнтервютаНовиниЛюбопитноСоциални грижиЛайфстайлПсихологияАнкетиЗдравни съветиБотаникаЛеченияСнимкиТестовеОрганизацииСпециалистиРецептиИстория