Стокхолмски синдром - причини, симптоми и лечение

Говорим за Стокхолмски синдром, когато едно лице, ограничено (похитено, затворено, с отнета свобода) от друго, несъзнателно се идентифицира със своя похитител, с неговите мотиви и действия. Повечето жертви на отвличания говорят със страх, презрение, омраза или безразличие за своите похитители.

История на Стокхолмския синдром

Името на този синдром произхожда от неуспешен банков обир в Стокхолм, Швеция, през август 1973 година. При грабежа няколко престъпници, въоръжени с огнестрелни оръжия, вземат за заложници четирима служители (три жени и един мъж) на „Sveriges Kreditbank“ за период от шест дни. До самото си спасяване заложниците остават вързани с динамит в трезора на банката. Въпреки че похитителите дават ясни и категорични знаци, че животът на заложниците е в опасност, между двете страни се развиват привидно нелогични взаимоотношения.

В телефонен разговор, който е проведен между органите на реда и хората в банката, една от жертвите заявява, че напълно се доверява на похитителя си и се притеснява той да не бъде наранен или убит при полицейската атака срещу сградата.

След като вече са освободени, пострадалите споделят по време на разпитите, че са на страната на похитителите и че са се страхували от полицаите, които ги спасяват. Дори са вярвали, че похитителите ги защитават.

Някои от жертвите развиват емоционални връзки с похитителите си през дните на тяхното заложничество, а една от тях дори се влюбва. Те разкритикуват правителството на Швеция, че не разбира какво е накарало крадците да извършат деянието. Дори симпатизират на идеалите на похитителите и на целите, които ги карат да постъпят по този начин. Вероятно това не е първият случай, но е първият официално документиран и е приет като модел за дефиниране на феномена.

Стокхолмският синдром получава своето име от Нилс Бейер, професор по медицина, специализиращ в изследвания на въпроси, свързани с пристрастяването. Освен това той е бил в полицейския екип, занимаващ се със случая с обира, като консултант по психиатрия.

Заключенията на Нилс Бейер

• Жертвите не се държат по един и същи характерен начин. Реакциите им са индивидуални и не могат да бъдат обобщени.
• Синдромът представлява защитен механизъм от страна на жертвата, който му помага да се идентифицира със своя похитител.
• Травматичната и стресова ситуация поставя жертвата в пасивно-агресивно положение спрямо похитителя.
• Трябва да се има предвид, че жертвите са в ситуация на дисбаланс и нестабилност.
• Жертвите се намират в ситуация на несигурност, която предизвиква страдание, тревожност и страх. Тя ги подчинява на зависимостта им и обуславя живота им във всички отношения.

Симптоми на Стокхолмския синдром

Проведени са проучвания с повече от 1200 души, които са взимани за заложници и резултатите показват, че 92% от жертвите не са развили такъв синдром. Някои от симптомите са:

• възхищение и обич към лицето, което е извършило неправомерни посегателства над личността им;
• възражение или апатия към опитите на околните да ги спасят от положението, в което се намират;
• защитаване на похитителя от нападки и посегателства;
• опити да се угоди на похитителя;
• отказ от свидетелстване срещу похитителя;
• отказ от бягане и бунт срещу ситуацията на похищение/ насилие над личността.

Характеристики на Стокхолмския синдром

Когато човек е лишен от свобода и е задържан против волята си, оставайки в условия на изолация и в компанията единствено на своите похитители, за да оцелее (както физически, така и емоционално), може да развие афективна връзка с тях. Става въпрос за набор от психически механизми, които позволяват да се формира афективната връзка на зависимостта от жертвата към похитителите, така че тя да поеме идеите, мотивите, вярванията или причините, които похитителите имат, за да я лишат от свобода.

Необходимо е да се отбележи, че Стокхолмският синдром е явление, което няма собствена диагностична структура. Това е причината той да не се е появил в основните диагностични системи, използвани от специалистите в клиничната практика. Проявите на Стокхолмския синдром могат да се определят по-скоро като реакция и решително поведение поради конкретна ситуация, а не толкова като психопатологичен процес.

Естеството на синдрома е неизвестно и изследователите са провели сравнително малко изследвания, за да го изучат и изследват. Много от тях дори се съмняват в съществуването му и смятат, че това е по-скоро мит.

Ето защо е трудно анализирането на случаите на Стокхолмски синдром, както и наблюдението над тях по време на целия процес. Повечето от хората, които страдат от него, след като са били освободени, се лекуват от психиатър и/или психолог, специализиран в клиничната психология и обикновено са диагностицирани с посттравматично стресово разстройство. В този смисъл, много изследователи твърдят, че Стокхолмският синдром може да помогне да се обяснят поведенията на хора, които са преживели някои драматични ситуации, като:

• жени, преживели домашно насилие;
• деца, които са малтретирани физически и емоционално;
• жертви на кръвосмешение;
• военнопленници;
• членове на секти;
• жертви на отвличане;
• затворници в концентрационни лагери;
• жертви на контрол и сплашване;
• жертви на трафик на хора и проституция.

Причини за Стокхолмския синдром

Различни теоретици и изследователи се опитват да хвърлят светлина и да обяснят какво се случва в тези ситуации, в които, парадоксално, има връзка между жертвата и нейния похитител. В медицината синдромът представлява съвкупност от наблюдавани симптоми и признаци, които имат неизвестен произход, като точно това е и основното различие между него и болестите.

Диагностика и лечение на Стокхолмския синдром

Жертвите на Стокхолмския синдром се нуждаят от психологическа и психиатрична помощ, за да могат да анализират ситуацията и последиците от нея, както и да работят с различните защитни механизми, които лицето е приложило на практика. Трябва да се има предвид как функционира паметта, особено нейната селективност, както и че усещанията и спомените се променят с времето. Понякога, след като бъде освободен и мине определен период от време, на човек може да му е трудно да се отдели от своя насилник. Може да отнеме много време, докато лицето се възстанови от последиците.

Използваното лечение е същото като това, което се прилага при посттравматичен синдром, комбинирайки медикаментозната с психотерапията.

Очевидно лечението трябва да се адаптира към характеристиките на жертвата. Ако има несигурност и ниско самочувствие, ще се работи за подобряване на личната сигурност. Ако при пациента се наблюдават симптоми на посттравматичен стрес или депресия, трябва да се работи върху тази симптоматика. Възстановяването и продължителността зависят от различни фактори, като например времето, в което са задържани срещу волята им, стила им на справяне, или естеството на самата ситуация.