Как умът намалява и усилва болката

В краткосрочен план болката ни държи живи. Тя представлява алармиращ за ума ни сигнал, който не би трябвало да игнорираме. Когато допрем ръка до гореща повърхност, докоснем нещо остро или носим некомфортни обувки, болката, която усещаме, е сигнал от нервната ни система, че нещо уврежда тялото и ние трябва да вземем мерки.

Хронична болка

Когато системата за предупреждение се обърка, се появява хроничната болка. Често тя възниква загадъчно (без никаква видима и логична причина), продължава дълго и е изключително трудно да се проследи източникът й. Понякога причините са очевидни, но произходът на болката доста често е неуловим — организмът просто дава постоянни сигнали, че е нараняван.

Намирането на работещо лечение се затруднява от факта, че феноменът хронична болка е изключително сложен. Емоциите, паметта и очакванията оказват влияние върху хроничната болка и също са повлияни от нея. Усещанията и психиката ни са неизменно двупосочни.

Когато упоритата болка не намира оптимално лечение, психиката ни е един от лостовете за подобряване на физическото състояние.

Всичко е свързано

Когато изпитваме болка, най-нежеланият коментар е, че всичко е в главата ни. Но колкото и да не искаме да повярваме, се оказва, че е точно така.

Усещането за болка идва от район в мозъка, наречен матрица на болката. Някои региони участват в предоставянето на описателна информация за усещането — къде е, какъв е интензитетът и посоката му. Друга част — цингуларният кортекс, регистрира доколко неприятна е болката. Той свързва физическото усещане за болка с представата ни за стрес и нужда от мерки.

Интересно е, че мозъкът ни не прави разлика между физическото и психическото нараняване. Независимо дали са ви нокаутирали в лицето, или са наранили чувствата ви, той отчита болка. Катрин Бушнел (директор на Университетския център за изследване на болката Макгил) казва: „Променете настроението и това ще промени болката".

Матрицата на болката очевидно влияе и на съпричастността. Изследователи от Великобритания изучават отговорите на щастливите двойки, относно пристъпите на болка на другия партньор. Когато единият наблюдава мигове на болка на другия, мозъкът им реагира. Оказва се, че емпатичните хора, освен че приемат по-лично болката на партньора, имат и по-ярко очакване за собствената си болка (в известен смисъл съчувстват на бъдещите си болезнени мигове).

Въпреки че хората, изпитващи хронична болка, често се считат за невротични, идеята за това не се подкрепя от изследванията. Според Франк Кейф (от Програмата за изследване, превенция и лечение на болки в Медицинския център към Университета „Дюк“), „ако третираме болката, някои от факторите на личността, които предполагаемо са я причинили, действително се подобряват“. С други думи болката може да ви направи невротични и черногледи, вместо да ви причини само усещане за дискомфорт.

От друга страна, „демонизирането“ (фокусът върху възможно най-лошия сценарий) усилва болката. Хората, които го правят, я приемат като непоносима, а себе си като безпомощни и безнадеждни. Това не е само тревога и действително кара мозъка да я възприема много по-силно. Изследванията доказват, че хората, мислещи по този начин, увеличават активността на цялата си „матрица на болката“. Чертите на личността предразполагат подобно отношение към света. Преживяна травма и висока тревожност са част от факторите, които са предразполагащи, но трябва да помним, че подобно поведение е навик, а не вродена характеристика.

За да се спре тенденцията, усилваща усещането за болка, могат да се използват поведенчески техники, които демонстрират на страдащите, че имат някакъв контрол върху своя дискомфорт.

>>> 7 психологически фактора, които влияят на чувствителността към болка

Лошата новина е, че се учите да страдате

Точно както при мускулите, повторение на определено действие, увеличава силата и при мозъчните вериги. Прекрасно, когато тренираме някакъв спорт, и ужасяващо в случай на постоянна болка. „Пътищата на болката са като пътека в гората.“, казва Гаврил Пастернак (директор на молекулярната неврофармакология в „Мемориал Слоун – Кетеринг“, Онкологичен център в Ню Йорк). „Ако имате път, който вече е отъпкан, е по-лесно да го следвате и сте по-ефективни.“

Чрез същия неврологичен процес, използван, за да се учим да четем или да смятаме, мозъкът възприема по-ефективно болката — ставаме по-чувствителни и е по-вероятно да реагираме бурно на нея. Засилването по този начин е доказан процес, по който мозъкът естествено реагира на повторни стимулации и несъзнателно ни вреди.

Много хора с ампутирани крайници живеят с подобен проблем. Чувството, че липсващата част от тялото им все още боли, често отразява нараняването, довело до ампутация. По същия начин, хората, преживели физически изтезания, могат да усещат постоянна болка в наранените райони на тялото си. Болката е „дамгосана“ в мозъчната верига, макар че нараняването отдавна е излекувано.

Добрата новина – можете да се научите да не усещате „дамгосаното“

За щастие, както учим други неща, така можем и да „забравим“ хроничната болка. Патологичните форми на учене (свързани пряко и с наркоманиите) изглеждат изключително трудни за отмяна, но съществуват доказателства, че могат да бъдат спрени и дори обърнати.

В рамките на изследване на хора, изгубили крайник, незабавно след процедурата е даван мемантин (медикамент, блокиращ рецепторите, кодиращи паметта). Обикновено над 2/3 от преживелите ампутация имат фантомна болка, но само 20% от използвалите медикамента я развиват. За съжаление, медикаментът няма същия ефект, след като фантомната болка е вече настъпила.

Херта Флор (професор по невропсихология в Хайделбергския университет в Германия) установява, че протезирането е една от стъпките за предотвратяване на фантомната болка. Хората, имащи протези, които подпомагат нормализиране на живота и дейността им, изпитват по-малко фантомна болка от тези, които носят козметични протези. С функционалната протеза мозъкът започва да реагира, сякаш заместителят е част от тялото. Тази имитация на естественост намалява сигналите за болка.

Жестокост или съчувствие — не потъвайте в неволите на партньора си

Съчувстващият партньор може да е враг под прикритие – предупреждават Флор и нейните колеги. Съпрузите, реагиращи прекалено на всеки стон от болката, могат да влошат усещането. Постоянното питане може да осуети опитите на страдащия да се разсее.

Не трябва да забравяме, че вниманието може да се възприеме като подсъзнателна награда и да попречи на страдащия да отхвърли усещането. Това не значи, че трябва да изоставим изпитващия болката, но в случай на хронична болка, отклоняването може да е много по-ефективен способ от декларирането на съчувствие. Херта Флор работи за промяна в навиците на пациентите с болка и техните партньори, така че отвличането на вниманието и здравословното поведение да се поощряват.

Защо жените не се страхуват от болката и защо страхът я засилва

Стереотипът, че жените са по-слабият пол, се оказва едва наполовина верен. В отговор на болката, жените първоначално съобщават за по-силни усещания и по-висока тревожност, от мъжете. С течение на часовете обаче, докато жените все още казват, че боли, тревожността им намалява, а при господата нараства.

Една от теориите, предлагащи възможно обяснение, е, че усещането има различни конотации за двата пола. Интензивното страдание често е знак за животозастрашаваща опасност. Но за жените страданието на раждането е нормално, нещо повече, то дори е преживяване с положителен характер. Може би по-ниската тревожност при дамите в отговор на продължителната болка е придаването (дори подсъзнателно) на различно значение. До момента тази теория не е доказана, но други експерименти ясно показват, че дискомфортът, свързан с опасността, повишава вредата.

Пример е експеримент с потапяне на ръцете на хората в неприятно гореща вода, която няма увреждащ ефект. Тези, които са получили хипнотично предисловие - как го правят на фона на приятен тропически плаж, са много по-малко притеснени от тези, получили по-плашещ сценарий.

Гаврил Пастернак описва пациентка, която се върнала при него години след операция за лечение на рак на гърдата, с непоносима болка в долната част на гърба. Дамата живеела с мисълта, че ракът се е върнал и се ужасявала от това. Когато се оказало, че проблемът е свързан с ошипяване на гръбначния стълб и рак няма, жената отказва да приема повече болкоуспокояващи. Лекарят казва, че „без тревогата и страха, болката е приемлива.“

Лекарствата не спират болката, те ни помагат да я пренебрегнем

Най-мощните болкоуспокояващи ни отделят от страданията ни. Морфинът, имитиращ естествените болкоуспокояващи от мозъка, не само омаловажава възприемането на болката, но и променя нашата интерпретация за нея. Често пациентите, приемащи подобни лекарствени продукти, казват, че все още усещат болка, но тя вече не ги притеснява.

Способността, на болкоуспокояващите да намалят неприятното усещане от болката, ги прави изключително ценни, защото никой не е успял да намери по-добро решение.

Не на „ще изтърпя“

Чък Норис може и да изкатери Еверест с куршум в крака, но повечето от нас трябва да третират болката, вместо да я търпят. Търпенето на болка (сигнализираща, че нещо в системата е повредено) може да доведе до дълготрайни последици.

Когато хроничната болка вече е набрала скорост, се спира много по-трудно, отколкото когато е още в зародиш. Колкото по-силна и продължителна е болката, толкова е по-голяма вероятността тя да прерастне в хронична.

Голяма част от болкоуспокояващите са популярни сред нас с вредата, която могат да нанесат, но предписани от лекар, рядко водят до сериозни усложнения.

Спортът може да е полезен

Упражненията могат да са болкоуспокояващи. В изследванията си Даниел Клоув и колегите му от Университета в Мичиган установяват, че здравите студенти, които се упражняват редовно, повишават леко чувствителността си към болка и умора, след само една седмица прекъсване на физическата активност. Ако дълго време активни млади хора са обездвижени, дори най-слаба болка ще им се стори доста сериозна.

Разбираемо е, че нараняванията и злополуките често преустановяват работната дейност, но ако състоянието ни не го налага, а избягваме физически упражнения, това (освен че ще навреди на настроението и съня) може да влоши самото усещане за болката.

Отвъд психологическото влияние, спортът може буквално да действа като обезболяващо средство, чрез повишаване на нивата на невротрансмитерите от типа на допамина.

В комбинация с други видове лечение, психологическите подходи могат да подпомогнат възстановяването на болковата система и нейната истинска цел — предупреждение за опасност и увреждане, а не вкарване на ума ни в агония.