Мамо, не знаех, че не искам да съм като теб

При разглеждане на разнообразните начини, по които децата се опитват да се отделят от родителите, често забравяме да споменем несъзнателното желание да бъдат различни. Ако това желание не бъде осъзнато, емоциите, които го подхранват, могат да повлияят на поведението на личността в зряла възраст, и да попречат на други важни взаимоотношения.

Goodtherapy.org разглежда тази тема, като споделя опита на психотерапевт, който разказва за своя пациентка, чийто водещ мотив в живота е да не бъде като майка си:

"Нанси дойде да говори с мен, защото имаше съществени проблеми с двете си подрастващи дъщери. На първата сесия от терапията й разбрах, че тя е на 38 години, забелязах, че е елегантна, спокойна и уверена дама. Когато седна на кушетката обаче поведението й на уравновесен възрастен се промени, превръщайки я в малко тъжно момиче. Още в началото на разговора ни тя изхлипа:

"Не знам какво да правя... Обичам децата си, а те ме мразят. Отидох на пазар с 13-годишната си дъщеря Франи, а когато опитах да й помогна да си избере пола, тя ми се развика. Нарече ме глупава, каза ми, че нямам представа какво е хубаво и какво - не. Отговорих й, че не може да се отнася така с мен..."

"Джейн - 15-годишното ми момиче, просто се смее в лицето ми, заявявайки, че съм глупава. Това е наистина ужасно! Никога не съм говорила с майка си по подобен начин. Съпругът ми се ядосва, защото ги оставям да ме третират така, но не мога да ги накарам да слушат или поне да спрат да се държат толкова зле с мен.“

Нанси е изключително разстроена, докато разказва всичко това, а поведението й контрастира ярко с непосредственото ми впечатление от нея, а именно за независим, спокоен човек.

Нанси ми разказа за себе си:

"Животът ми е наистина добър. Съдружник съм в адвокатска кантора. Работя в сферата на корпоративно право и обичам работата си. Със съпруга ми сме женени вече 15 години, а сме двойка още от колежа. Той е графичен дизайнер на свободна практика. Моята работа е основният източник на редовни доходи, често работя допълнително, но пък Джак (съпругът ми) се грижи за децата. Той е много по-строг, отколкото аз, и те го слушат. Случва се с него да спорим заради тях, но това е, защото мисля, че понякога е твърде строг, според него обаче ограниченията са на място. Като цяло, нещата с него са наред."

Постепенно научих, че Нанси съществува в две основни състояния — независима, успешна, компетентна професионалистка и уплашена, тормозена, объркана майка. За да се открият корените на тези нейни роли, се опитах да проуча взаимоотношенията в ранното й детство.

Нанси израснала с майка, която тя описва като много любяща: „Мисля, че най-приятните й моменти бяха с мен. Обичаше да играе с мен, да се забавляваме, да говорим. Брат ми Пийт е четири години по-възрастен и беше по-близък с баща ми. Майка ми не работеше и зависеше изцяло от баща ми, който беше директор на гимназия. Тя нямаше приятели и социалният й живот се въртеше около училището и приятелите на баща ми. Тя не беше особено социално активна, предполагам, че е била кротка, депресирана и тревожна, но все пак беше най-добрата майка. А аз бях нещастна в училище, защото децата ми се подиграваха, че нося очила и грозни, евтини обувки. Тя винаги ме успокояваше и ме караше да се чувствам добре. Все още говорим по телефона и тя още е моят доверен човек."

Нанси и аз прекарахме доста време в разглеждане на спомените с майка й. Нейните отношения с децата й бяха поразително различни. "Никога няма да разстроя майка си по подобен начин" — обясняваше тя. "Винаги съм я уважавала. Винаги съм разчитала на нея в трудни моменти. Докато единственото, което искат от мен моите деца, е още и още вещи. Те не се нуждаят от емоционалната ми подкрепа."

"И все пак, откакто се помня винаги съм се стремила да не приличам на майка ми. Обвзема ме ужас при спомена за зависимостта й от баща ми, за старанието й винаги да изглежда перфектно, когато колегите му дойдат у дома. Винаги се притесняваше за пари, това ме възпираше всеки път, когато ми се е искало да й кажа да ми купи по-хубави дрехи, защото от тези, които имам, се срамувам. Но никога не съм й се ядосвала, нито тя на мен. И досега е така."

Освен че работихме над страховете на Нанси и стремежът й с нищо да не тревожи майка си, започнахме да изследваме колко неприемливо е за нея да ядоса или разстрои останалите в обкръжението си — включително децата си. "Аз съм щастлива, когато правя другите щастливи. Мисля, че съм добър дипломат и медиатор, особено на работа, но не ми се получава с децата."

Един ден Нанси дойде на сеанс много развълнувана и ми разказа:

"Снощи дъщеря ми се прибра 45 минути след вечерния си час. Въпреки че ми беше трудно, я наказах за една седмица. Тя ми се изсмя. Усещах как започвам да плача и реших да си спомня наученото в сеансите. Попитах се — какво чувствам сега? Защо плача? Можех ли да кажа, че се страхувам от нещо, че се безпокоя? И дойде проблясъкът — всъщност бях ядосана."

- Помогна ли ти с нещо разпознаването на гнева? — попитах аз.

"Изплаших се — отвърна тя — Как може да се сърдя на децата си? Аз работя толкова усилено, за да ги накарам да се отнасят по-добре с мен, да ме обичат и да са щастливи. Как може това да е полезно?"

С Нанси си поговорихме за отношенията с майка й, както и за емоциите, които никога не си е позволявала да изпитва истински. Един ден, докато тя обясняваше как малката й дъщеря я е предизвиквала, като е изисквала да й бъде закупен чифт модерни и скъпи дънки, Нанси започна да говори за това как никога не се е ядосвала на майка си, че носи грозни очила, огромни обувки и евтини дрехи.

"Не зная дали съм като Франи, или съм като майка си. Факт е, че малката получава почти всичко, което пожелае, въпреки че ме ядосва, но е трудно да се съглася с най-скъпите й желания. Аз съм пълната противоположност на майка си. Може би давам на момичетата това, което искат, защото аз не можех да поискам желаното от майка си. Мама винаги ме утешаваше и ми казваше колко съжалява, че другите ми се подиграват, но никога не ми стигна смелост да й кажа, че проблемът е в дрехите, които ме караше да нося… Какво не е наред с мен? Как може да се ядосвам на мама при положение, че ме обича толкова много? Как е възможно да съм толкова неблагодарна?"

За Нанси е трудно да осъзнае, че може едновременно да обича майка си и да й е ядосана. Също така и е трудно да приеме, че дъщерите й могат да й бъдат и ядосани, но и да я обичат.

"Винаги съм мислила, че мама ще спре да ме обича, ако я ядосвам. Може би сега започвам да вярвам, че децата ми ме обичат, въпреки че са ми ядосани. Това е такова облекчение."

Постепенно Нанси успя да осъзнае колко негативни чувства е потискала и започна да разбира защо през целия си живот панически се е опитвала да бъде силна и независима. 

"Знам, че никога не съм имала желание да съм кротка, зависима и изолирана. Работя много усилено, за да се превърна в абсолютна противоположност на този модел. Аз съм толкова независима от съпруга си, защото изкарвам много пари, имам много приятели, в колежа дори пробвах дрога (което беше глупаво и детинско). Може би направих всичко това, само за да докажа, че не съм като майка си."

Като професионалист мисля, че нарастващото осъзнаване на емоциите й подобрява отношенията с децата. С приемане на това, че може да има негативни емоции и те да не унищожават обичта й, тя става по-способна да комуникира и да търпи негативизма на децата си, като е по-малко загрижена за „твърдото налагане на граници“.

Нуждата й да бъде различна от майка си отслабва. Тя забелязва не само че е по-толерантна към гнева на дъщерите си е, но и ги подкрепя и разбира по-добре. Нанси се интегрира в ролята си на майка все по-успешно. Има все по-малка нужда да изявява компетентността си и да се утвърждава професионално, за сметка на ролята си като родител."