Начало Психология Поведенческа психология Поведенчески и емоционални проблеми Мамо, не знаех, че не искам да съм като теб

Мамо, не знаех, че не искам да съм като теб

Мамо, не знаех, че не искам да съм като теб - изображение

Когато си мисля за индивидуация, в ума ми изникват идеи за това как човек се бори да се развива, извън образа на родителя, за да достигне собствена, уникална личност. При разглеждане на разнообразните начини, по които децата се опитват да се отделят от родителите, често забравяме да споменем несъзнателното желание да бъдат различни. Когато това желание не достигне до осъзнаване, емоциите и чувствата, които го подхранват могат да бъдат напълно объркани, и да повлияят на поведението на личността в зряла възраст, пречейки на други важни взаимоотношения.

Един психотерапевт ще ни разкаже историята на своя пациентка, която отива в кабинета му, без да е наясно, че главен мотив в живота й е да не бъде като майка си.

Нанси дойде да говори с мен, защото имаше съществени проблеми с двете си подрастващи дъщери. На първата сесия от терапията на й разбрах, че тя е на 38 години, забелязах, че е елегантно облечена, спокойна и професионално изглеждаща дама. Когато тя седна на кушетката поведението и на уравновесен възрастен се промени, превръщайки я в малко тъжно момиче и тя изхлипа: „Аз не зная какво да правя“. „Обичам децата си, а те ме мразят — започна да разказва — Отидох на пазар с 13-годишната си дъщеря Франи, а когато опитах да й помогна да си избере пола, тя ми се развика. Нарече ме глупава, викайки обясни, че нямам представа какво е хубаво и какво не. Казах й, че не може да се отнася така с мен.“

„Джейн 15-годишното ми момиче просто се смее в лицето ми, заявявайки, че съм глупава. Това е наистина ужасно! Никога не съм говорила с майка си по подобен начин. Съпругът ми ми се ядосва, за това, че ги оставям да ме третират така, но не мога да ги накарам да слушат или поне да спрат да се държат толкова зле с мен.“

Нанси е изключително разстроена, докато разказва всичко това и поведението й контрастира ярко с непосредственото ми впечатление от нея, като независим, спокоен човек. Чудех се на това несъответствие и опитвах да го разбера, като се надявах, че работейки заедно ще започна да напипвам смисъла му.
Нанси ми разказа за себе си – „Животът ми е наистина добър. Съдружник съм в адвокатска кантора. Работя в сферата на корпоративно право и обичам работата си. Със съпруга ми сме женени вече 15 години, а сме двойка още от колежа, преди 17 години. Той е графичен дизайнер на свободна практика, така се оказва, че аз съм първичният източник на редовни доходи и работя с повече часове от обичайното. Но пък Джак (съпругът ми) се грижи за децата. Той е много по-строг, отколкото аз и те го слушат. Случва се с него да спорим заради тях, но това е защото мисля, че понякога е твърде строг, но според него ограниченията са на място. Като цяло нещата с него са наред.

В потока на работа научих, че Нанси съществува в две основни състояния — независима, успешна, компетентна професионалистка и уплашена, тормозена, объркана майка. За да се открият корените на тези нейни роли се опитах да проуча взаимоотношенията в ранното й детство.

Нанси израснала с майка, която тя описва като много любяща: „Мисля, че най-приятните й моменти бяха с мен. Обичаше да играе с мен, да се забавляваме, да говорим. Брат ми Пийт е четири години по-възрастен и беше по-близък с баща ми. Майка ми не работеше и зависеше изцяло от баща ми, който беше директор на гимназия. Тя нямаше приятели и социалния й живот се въртеше около училището и приятелите на баща ми. Тя не беше особено социално активна, предполагам, че е била кротка, депресирана и тревожна, но все пак беше най-добрата майка. А аз бях нещастна в училище, защото децата ми се подиграваха, че нося очила и грозни, евтини обувки. Тя винаги ме успокояваше и ме караше да се чувствам добре. Все още говорим по телефона и тя още е моят доверен човек, когато съм разстроена за нещо.“

Нанси и аз прекарахме доста време в разглеждане на спомените с майка й. Нейните отношения с децата й бяха поразително различни. „Никога няма да разстроя майка си по подобен начин“ — обясняваше тя. „Винаги съм я уважавала и разчитала напълно на нея, за да се почувствам добре, когато нещо ме притеснява. Децата ми просто искат вещи от мен. Те не се нуждаят от емоционалната ми подкрепа."

Нанси е толкова различна от майка си, че заподозрях, че няма разлика в това какъв образ на майка е видяла като модел и иска да има. Един ден я попитах дали смята, че има разлика между образа на мама (майка й) и майката каквато трябва да е пред света, а нейните очи сякаш станаха двойно по-големи. Тя млъкна и започна да плаче.

„Не обичам особено да мисля за това. Но някак си зная, че не искам да приличам на майка ми. Не мога да понасям идеята, за това колко бе зависима от баща ми за всичко и как я е страх, как ще изглежда, когато колегите му дойдат у дома. Никога не бих могла да кажа, колко зле се справяше с нещата, които избираше аз да нося. Винаги се притесняваше за пари и не можех да понеса да я разстройвам, като й кажа, че искам по-хубави вещи и че заради купените от нея се срамувам. Никога не съм и се ядосвала, нито тя на мен. И до сега е така.“

Освен, че работихме над страховете на Нанси, да не разстрои майка си, започнахме да изследваме колко неприемливо е за нея да ядоса или разстрои всичко останали — включително децата си. „Аз съм щастлива, когато правя другите щастливи. Не мога да си седя, когато децата ми не са доволни. Мисля, че съм добър дипломат и медиатор, особено на работа, но не ми се получава с децата."

Един ден Нанси дойде на сеанс изпълнена с чувства и ми разказа. „Снощи дъщеря ми се прибра 45 минути след вечерния си час. Когато влезе у дома ми беше трудно, но я наказах за една седмица. Тя ми се изсмя. Усещах как започвам да плача и реших да си спомня наученото в сеансите. Зачудих се — какво чувствам сега? Защо са ми тези сълзи? Можех ли да кажа, че се страхувам от нещо, че се безпокоя? Имам нужда детето ми да ме обича, но едва след това дойде проблясъка — бях ядосана.“

- Как повлия да разпознаеш гнева си? — попитах аз.

„Изплаших се — отвърна тя — Как може да се сърдя на децата си!? Аз работя толкова усилено, за да ги накарам да се отнасят по-добре с мен, да ме обичат и да са щастливи. Как може това да е полезно?“

Нанси признава страха си от чувстата и израза на гнева си, откривайки нова и трудна за проучване област. Искаше й се да потисне неприятните чувства, но щом разпознаването на гнева и страха се бе появили, вече бе трудно да ги игнорира.

С нея си поговорихме за емоциите към майка й, които никога не си е позволявала да изпитва истински. Един ден, докато тя обясняваше как малката й дъщеря я е предизвиквала, като е изисквала да й бъде закупен чифт от най-новите, модерни и скъпи дънки, Нанси започна да говори за това как никога не се е ядосвала на майка си, че носи грозни очила, огромни обувки и евтини дрехи. „Не зная дали съм като Франи или съм като майка си. Факт е, че малката получава почти всичко, което пожелае, въпреки че ме ядосва, но е трудно да се съглася с най-скъпите й желания. Аз съм точно обратното на майка си. Може би давам на момичетата това, което искат, защото аз не можех да поискам желаното от майка си. Мама винаги ме утешаваше и ми казваше колко съжалява, че другите ми се подиграват, но никога не ми стигна смелост да й кажа, че проблемът е в дрехите и вещите, които ме караше да нося… Какво не е наред с мен? Как може да се ядосвам на нея, щом ме обича толкова много? Яд ме е и не желая да се чувствам така. Как може да съм толкова неблагодарна?“

За Нанси е трудно да осъзнае, че може да има гневни мисли едновременно с чувството на обич към майка си. Също така и е трудно да приеме, че дъщерите й могат да бъдат ядосани и да я обичат. „Винаги съм мислила, че мама ще спре да ме обича, ако я ядосвам. Може би сега започвам да вярвам, че децата ми ме обичат, въпреки, че са ми ядосани. Това е такова облекчение.“

Постепенно Нанси успя да осъзнава колко негативни чувства е потискала и започва да признава липсата на уважение към ролята на изплашена и антисоциална жертва. „Зная, че никога не съм имала желание да съм кротка, зависима и социално изолирана. Работя много усилено, за да се превърна в абсолютна противоположност на този модел. Аз съм толкова независима от съпруга си, защото изкарвам много пари, имам много приятели, в колежа дори пробвах дрога (което беше глупаво и детинско), майка ми щеше да умре, ако бе разбрала. Може би направих всичко това, само за да докажа, че не съм като нея."
Като професионалист мисля, че нарастващото осъзнаване на емоциите й подобрява отношенията с децата. С приемане на това, че може да има негативни емоции и те да не унищожават обичта й, тя става по-способна да комуникира и търпи негативизма на децата си, като е по-малко загрижена за „твърдото налагане на граници“.

Нуждата й да бъде различна от майка си става все по-безболезнена. Тя забелязва, че освен повишена толерантност към гнева на дъщерите си е и по-емоционално достъпна за тях. Нанси се интегрира в ролята си на майка все по-добре. Има все по-малка нужда да изявява компетентността си и да се утвърждава професионално, за сметка на ролята си като родител. Професионалните ми предположения са в посока, че това ще се разрасне в по-широк кръг на чувства като съпричастност, взаимност и обич, но само времето ще покаже.

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: goodtherapy.org
Сниимка:pixabay.com

Още по темата:

5.0, 1 глас

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияЗдравни съветиЛюбопитноПсихологияЛайфстайлСоциални грижиСнимкиНовиниСпортАнкетиХранене при...ФизиологияАлтернативна медицинаБотаникаРецептиИсторияИнтервютаОрганизацииЗаведенияОбразованиеНормативни актовеСпециалистиКлинични пътекиМедицински изследванияЛечения