Начало Психология Социална психология Аз Ние се раждаме в самота и през целия си живот бягаме от нея, а накрая разбираме, че сме тичали в погрешна посока

Ние се раждаме в самота и през целия си живот бягаме от нея, а накрая разбираме, че сме тичали в погрешна посока

Ние се раждаме в самота и през целия си живот бягаме от нея, а накрая разбираме, че сме тичали в погрешна посока - изображение

Раждаме се в самота и цял живот бягаме от нея, а накрая разбираме, че е трябвало да бягаме, да, но в обратна посока - към себе си. До този тъжен извод стига руският психолог и психотерапевт Василий Проскура в своя статия, в която - както самият се изразява – разглежда самотата от „доста абстрактна“ гледна точка. Описващ я като неизменен спътник на човека - от раждането му до самия му край, той разсъждава за "ползите" и "вредите" от нея, за социалния й и еволюционен смисъл, а също и за психическото здраве – кога го губим, но и как да го намерим в контекста на самотата.

Раждането на дете е може би щастливо събитие за родителите, но дали е такова и за него самото? Още с появата си на този свят то бива лишено от безусловната топлина, храна и лекота и би умряло от глад и студ, ако няма кой да се грижи за него. Може ли при тези условия да бъде щастливо детето, което само допреди малко, докато още е било в утробата на майка си, е чувствало неизменно присъствие до себе си, ударите на сърцето й, топлината и енергията й?

Сега новороденото е загубило всичко това. То е изгонено от рая, то е голо и страда, то не чувства присъствието на грижовния Бог. Детето за първи път се сблъсква със студа, гравитацията и самотата и нежеланието му да приеме тези промени е напълно естествено, защото цялото му същество е изпълнено с болка, страх, тревожност и отчаяние. Ще приеме ли своето раждане? Ще приеме ли изгонването си от рая? Ще приеме ли изолацията и самотата си? 

И все пак, детето доста бързо се научава да се справя - и със студа, и с гравитацията. Но дали има същия успех и в справянето със самотата – та нали животът на детето зависи изцяло от нечия грижа и подкрепа в продължение на години? За него лишаването от тях би било равносилно на смърт. Точно заради това самотата е много по-лоша от смъртта, защото за едно малко дете самотата е поход към смъртта – без чужда помощ то просто не е способно да се справя с живота. Всичко, което може да направи, е да се опита да избяга от нея, влагайки в това цялата си енергия.

И малкото дете бяга – към родителите си (най-близкият му социален кръг), които му осигуряват тази топла сигурност като грижи, нежност и подкрепа. Детето отново има надежда, че не е само на този свят - в края на краищата има си някой, на когото не е безразличен, който разбира желанията му без думи и ги задоволява. Раят отново се връща, но… само до момента, в който детето открие, че родителите имат и други желания, които са в противоречие с неговите, нещо повече, те все по-често предпочитат да изпълняват своите желания, оставяйки детето неудовлетворено и недоволно.. И отново се сблъсква с раздялата – то губи онова мъничко сливане със своите родители, което едва наскоро е успяло да постигне с цената на толкова мъка и отчаяние… И ето, отново се чувства "изхвърлено", с измамени очаквания..

Какво да предприеме сега? Към кого да побегне? Самотата е нетърпима и детето се опитва да избяга, насочвайки се към по-широк социален кръг – баба, дядо, леля, чичо, други роднини, приятели, приятелки, съученици… Навсякъде то търси комуникация, а в нея иска да открие сходство – в желанията, във вижданията за света, в ценностите, усещанията и преживяванията.

То иска да открие нещо, което да му осигури увереност, че не е само, че има „сродна душа” до себе си. И винаги, когато намери дори само капчица сходство и близост в друг човек, то се радва искрено и се въодушевява. Така то прекарва целия си живот – събира Себе си капчица по капчица в отражението на други хора.

Краят на юношеството е белязан от осъзнаването, че потокът от тези капчици става все по-малък с всеки изминал ден до момента, в който той почти пресъхне. И това е моментът, в който юношата отново е на прага на почти забравената самота.

В отчаян опит да избяга от нея, той се втурва към все по-далечни хора, към все по-широк социален кръг, към различни взаимоотношения, тревоги и проблеми. Но колкото повече усилия и време човек инвестира в стремежа си да избяга от самотата, толкова повече се отдалечава от себе си.

От друга страна, "бягството от себе си" допълнително задълбочава проблема с неприемането на себе си – като цяло или някои свои черти. Така, ако търсенето на „сродна душа” е „морковът”, то неприемането на себе си е „тоягата”, която стимулира бягството на човека от себе си.

В движението "от себе си към хората" човек може да изгуби години, десетилетия от живота си, и пак да не успее да избяга от самотата, но далеч не е само това. Ако човек не осъзнае и не признае колко безсмислени са били усилията му и изгубеното време, той се лишава от шанса да преразгледа целите си, да съсредоточи вниманието си в реално постижимите, а не в илюзорните си желания.

Далеч по-трудно е обаче положението на хората, които в стремежа си да избегнат самотата, са успели да осъществят мечтите си за социален успех и популярност. За тези хора, които сякаш са постигнали това, за което са мечтали, разликата между очакванията (да избягат от самотата и да приемат себе си) и реалността (в която самотата все още тежи с пълна сила дори сред тълпи от почитатели, а приемането на себе си е претърпяло неуспех) достига най-високия си връх.

Това неизменно създава много високо ниво на "вътрешен стрес" - заради голямата разлика между очакванията и действителността. Подобно напрежение прави живота непоносим до такава степен, че много от тези хора често „изгарят“ на самия връх на успеха или славата си, пропадат, търсейки забрава в наркотици и дори в смъртта. Примери за това могат да бъдат намерени в изобилие сред някога популярните и "култови" личности. 

Хората, които не постигат стремежите си (тоест, по-голямата част), продължават съществуването си при умерено ниво на вътрешно напрежение, което успяват да тушират с умерени дози забрава. Алкохолът, хазартът, работохолизмът и семейството са форми на бягство от самотата. Другият вариант за понижаване на напрежението е създаването на токсична среда на живот чрез пасивна автоагресия, хронична депресия или чрез активна агресия, изразяваща се в постоянни спорове, конфликти…

самота, самотен, самотен човек

Има хора, които се опитват да избягат от самотата си чрез Бог и стремеж към единението, което са изгубили. Дали ще успеят да избягат от самотата чрез вярата си? Да. Но само до момента, в който бъде изчерпан ресурсът на вярата им, а когато тя отслабне, те отново ще се озоват в центъра на своята неизбежна и безжизнена самота. Тогава те ще осъзнаят, че самотата всъщност никога не си е тръгвала от живота им, стояла е на вратата, звънейки през цялото време, докато те, преструвайки се че не чуват, са тичали, за да намерят някого, с когото да се слеят.

По този начин хората живеят в продължение на години и десетилетия, без дори да им хрумне да поискат да променят нещо - каквото и да е. А от друга страна те вярват, че състоянието им е безнадеждно и нямат никакъв шанс да го променят.

Как да постъпи човек в подобна ситуация, когато е останал без сили да се противопостави на тъгата и депресията, които продължават да се трупат в душата му? Той вече живее с убеждението, че усилията, които е полагал през целия си живот, са били напълно безплодни. Чувства се безнадеждно сам и без никаква надежда за бъдещето. Единственото му спасение е в осъзнаването, че през цялото време той всъщност е бягал от самия себе си, че е презирал и не е обичал именно себе си.

Хората скитат в социалната джунгла с надеждата в поредния срещнат да открият частица от себе си, но не успяват, просто защото не търсят себе си на правилното място. Мнозина, сред които психолози и техните клиенти например, все пак успяват да намерят себе си, лутайки се дълго в джунглата на своите страхове, разочарования, вина и срам.

Пътят към себе си е осеян с трудности за разлика от обратния – към другите, който е лесен, но безплоден, и винаги завършва със самота...

Да престанем да бягаме от самотата (и от себе си) – това е алтернатива, която плаши и тревожи, но е по-добрата алтернатива. Само когато опознаем себе си, страховете и нуждите си, само когато обикнем себе си и в себе си се чувстваме „като у дома”, ще можем пълноценно да изживяваме и връзката си с другите, без да търсим в тях отговори и лекове против самота.

По статията работи: Ина Фенерова
Източници: geektimes.ru, articlekz.com
Снимки: ich-habe-auch-angst.de, pamfullerton.com

Още по темата:

5.0, 1 глас

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияЛайфстайлЛюбопитноСнимкиПсихологияНовиниЗдравни съветиСоциални грижи