Начало Психология Поведенческа психология Поведенчески и емоционални проблеми На каква възраст хората се чувстват най-самотни

На каква възраст хората се чувстват най-самотни

На каква възраст хората се чувстват най-самотни - изображение

Много от нас свързват самотата със старостта. Често приемаме, че колкото по-големи сме, толкова по-вероятно е да сме самотни. Но едно ново проучване използва национално представителна извадка с данни за повече от 16 хиляди души, за да разгледа самотата по време на човешкия живот. Резултатите от това мащабно изследване показват, че много от нашите предположения са погрешни.

Самотата се определя от несъответствието между желаните и действителните социални връзки. Ето защо въпросът дали човек е самотен е изцяло субективен.

Това, което прави самотата толкова проблемна, е заплахата, идваща с нея, за психическото и физическото ни здраве и дори за продължителността на живота ни.

Предишни проучвания са установили, че тъй като хората по принцип са склонни да свързват самотата със старостта, младите хора и тези на средна възраст често не отчитат чувство на самота, когато са пряко попитани за това в научните изследвания.

В новото проучване изследователите полагат усилия да получат по-точна оценка, като избягват думи като самотен и самота. Вместо това участниците са били питани колко често са пропускали компанията на други хора или колко често са се чувствали изоставени.

Резултатите от изследването са повече от изненадващи!

Оказва се, че самотата не се увеличава с напредването на годините, а също и че може да достигне своя връх в различни периоди, но изцяло в рамките на младостта.

Хората под 30-годишна възраст съобщават за значително по-високи нива на самота, отколкото почти всяка друга възрастова група. Самотата намалява в средната възраст и дори малко след нея, и се доближава до нивата, съобщени от хората под 30-годишна възраст, само сред най-възрастните - над 80 години.

Изследването развенчава и друг мит - самотата при хора над 80 години се дължи главно на фактори като загубата на съпруг или партньор и физическите затруднения, които идват с напредването на възрастта.

Но заключението на изследователите е, че старостта сама по себе си не е рисков фактор за самотата.
Според друго изследване, базиращо се на данни за 1116 двойки близнаци, родени в САЩ през 1994 и 1995 година, самотата няма нищо общо с възрастта, социалния ни статус и връзките, които поддържаме с околните, а е генетично заложена в самия човек.

По време на изследването е проучена ролята на генетиката в това как хората преживяват самота, социална изолация и депресия.

Социалната изолация се отнася до обективно състояние, в което имаме ограничени социални връзки и взаимодействия. Самотата, от друга страна, е изцяло субективно състояние, в което се чувстваме социално и/или емоционално откъснати от хората около нас. Като такива, социално изолираните хора не са непременно самотни, а самотните хора не са непременно социално изолирани.

Изследването показва, че самотата е много по-голям рисков фактор за развитието на депресия, отколкото социалната изолация. Изследователите установяват, че самотните хора са много по-склонни да съобщават за симптоми на депресия, отколкото за хора, които са социално изолирани.

Самотата увеличава риска от песимистични мисли и нарушения на възприятията, които могат да доведат до депресия. Когато се чувства самотен, човек е по-склонен да съди околните и да реагира на другите по-отбранително и дори по-враждебно, което води до отчуждаване и саботира възможностите за близост и смислено взаимодействие. Това от своя страна може да причини чувство за социална изолация и депресия.

И именно тук се намесва генетиката. Този тип отрицателни реакции могат да бъдат наследени. Ако имаме подобни генетични предразположения, нашите спонтанни реакции могат да ни накарат да реагираме на самотата по начини, които вероятно ще увеличат нашата социална изолация и нашата депресия.

Изследователите са успели да потвърдят тези предположения - данните показват значителни индикации за генетични корелации между самотата, социалната изолация и депресията. Учените са стигнали до извода, че макар и не всички хора, които са социално изолирани, са самотни, онези, които изпитват самота, често са депресирани и заради генетичното влияние.

И докато специфичен "ген за самота" не е изолиран (и никога няма да бъде, тъй като самотата може да е резултат от сливане на няколко гена, а не е само един), изводите от това изследване са в подкрепа на данни от други, които също са открили доказателства за генетични предразположения към самотата.

Добрата новина е, че независимо от това дали сме генетично предразположени към самотата, силата да излезем от мрежите й остава в ръцете ни. Три са стъпките, които трябва да предприемем: 

  • да коригираме нашите негативни възприятия, като приемем, че нашите близки ни обичат и се грижат за нас повече, отколкото вярваме;
  • да променим поведението си, предприемайки активни стъпки, за да достигнем и да се свържем с другите;
  • да не реагираме спонтанно на недоразуменията в отношенията с враждебност и отбранително поведение, а да се постараем да разрешим проблемите разумно, топло и открито.

По статията работи: Ина Фенерова
Източник: Psychology Today
Снимка: learning-mind.com

 

Още по темата:

5.0, 1 глас

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияСнимкиПсихологияЛайфстайлЛюбопитноНовиниЗдравни съветиСоциални грижи