Съветите на психотерапевта Кейти Хърли как да отгледаме силни и уверени момичета

Кейти Хърли (Katie Hurley) е психотерапевт с повече от 20 години опит с младежи. Работила е с деца преди и след навлизането на модата на Snapchat и е ставала свидетел на огромните промени, които настъпват вследствие прекомерната употреба на мобилни устройства. Автор е на книгата „Без повече лоши момичета“.

Тя споделя наученото през годините, както и колко време всъщност искат да прекарват дъщерите със своите родители.

„В своята практика съм наблюдавала развитието на отношения, които стигат почти до разпад. Става дума за случаи отпреди 20 години, когато социалните медии още не са играли толкова важна роля в живота на децата ни.

Момичетата избягват конфликтите, вместо да ги решават

Общото, което забелязвам, и тогава, и сега, е как момичетата си обръщат гръб едно на друго, когато са разстроени или фрустрирани. Особено във възрастта от 13 до 15-16 години. Тогава те попадат в дребни конфликти, които обаче, вместо да разрешат помежду си, предпочитат да игнорират и да изключат от обкръжението „проблемното“ момиче. Същевременно насърчават и другите да постъпят така с нея. Не работят върху решаването на проблема, а търсят начини да изолират причината за него и променят структурата на групата, без предупреждение. Към настоящия момент това е наистина сериозно предизвикателство пред момичетата.

Дали ще изключат някого като го пренебрегват в междучасието или няма да го канят на парти или рожден ден, младите момичета се нараняват едно друго, демонстрирайки отчуждение и студено отношение. Както споменах, така се държат най-вече ученици между 13 и 16 години, но съм го срещала и при по-малките, които още по-трудно могат да се справят със ситуацията.

Откровени разговори

Започнах да работя с детски групи и бързо разбрах, че когато ги събера заедно и говорим открито за проблема – болката, която си причиняват една друга с подобно хладно държание, те започват да се разбират по-добре помежду си. Под откритото враждебно отношение е скрит цял един свят, свят на болка.

Понякога момичетата избягват да анализират по-дълбоките си чувства. Вместо това те преместват фокуса върху намирането на виновник. Когато им се предостави възможност да разберат защо се чувстват по определен начин, те откриват и самия проблем и започват да търсят решения за него.

Така започнах да се занимавам по-задълбочено с тревожни разстройства, генерализирана тревожност, тревожност от раздяла или социална тревожност, както и със затруднения с ученето и ниска самооценка. Много често тревожността се поражда от социалните контакти и натиска да бъдем перфектни и популярни.

Ролята на приятелите извън училище

Трябва да призная, че думите „лоши момичета“ ми звучаха нереално, докато не постъпих в колеж и не изпитах на гърба си ужасното отношение на някои други състуденти, които едва не ме съсипаха. За мен беше ужасно преживяване, което дълго след това не можех да забравя. Успях да се справя благодарение на мои познати, които изпитваха същото – било то родители, чиито деца бяха жертви на тормоз, или мои връстници.

Лошото е, че много момичета нямат моя късмет с толкова отдадени приятели извън училище, които да им помогнат да се изправят. Тъй като играех хокей, имах кръг от приятели, различен от ученическия. Много момичета нямат приятели извън училище, с които биха могли да споделят неволите си.

Промените в младите момичета през последните 20 години

Повече тревожни, отколкото депресирани

Със сигурност се наблюдава пик на тревожните разстройства. Депресивните състояния бяха по-често срещани преди, но с времето ситуацията се промени и тревожността взе превес. Момичетата са обект на натиск от много повече страни, при това на по-крехка възраст, отколкото преди десетилетия.

За тях е трудно, защото получават твърде противоречиви послания. От една страна казваме на по-малките момичета от 1 до 3 клас, че светът предлага необятни възможности и те трябва да ги използват. Убеждаваме ги, че е възможно да постигнат това, което искат.

От друга страна, родителите, макар с най-добри намерения, записват дъщерите си на всевъзможни извънкласни дейности. Докато те не започнат да се преуморяват и разпадат. Те искат от момичетата си да използват всяка възможност, която им се предлага точно в този момент. Искат да не изпуснат нито една.

Социалният натиск върху момичетата

Детството не съществува в повечето семейства. Преди 30 години, когато едно дете се върне от училище, то хапваше нещо набързо и излизаше да играе навън за 4-5 часа.

Децата вече не го правят, особено момичетата. Връщат се от училище, хапват и отиват на уроци по математика например, за да могат да се представят на изпитите не по-зле от момчетата в тази област. За да не изпускат възможности. След математиката отиват на тренировка, а може и на репетиция. Всеки ден те са претоварени с дейности, избрани от техните родители. Не им остава време да се научат да бъдат хора.

Хубаво е да имат занимания, които са избрани от възрастните. Детството обаче трябва да бъде времето на пробите и грешките. Ако децата не бъдат оставени сами със себе си, те няма да се научат да се справят самостоятелно с житейските трудности, които ги очакват.

Време да разгърнат себе си

Няма такова време.

Целият свят крещи и напътства как майките трябва да намират време за себе си, а всъщност още от крехка възраст не го осигуряваме на децата си.

Конкретно момичетата се сблъскват със сериозен академичен и социален стрес. Много родители позволяват на 9-10 годишни да ползват Instagram и Snapchat. Безбройните предупреждения нямат значение, те продължават да ги ползват. От там идва допълнителен натиск. След него натискът от спортните дейности, от извънкласните занимания…

„Бъди най-добрата, ако искаш да успееш“

И посланието се видоизменя в следното: „Светът предлага необятни възможности. Бъди най-добрата.“ Какво се случва, когато момичетата почувстват точно този натиск? Те се обръщат една срещу друга. Опитват да стъпчат останалите по пътя си нагоре, защото така им казват възрастните. Да са най-добрите. А най-добрите не бива да имат конкуренция.

Изненадите за един психотерапевт

Родителите често мислят, че тийнейджърите не искат да се месим в живота им, както и че присъствието ни ги дразни и обърква. Изследване върху 12-17-годишни момичета показва, че те нямат нищо против да помолят родителите си за помощ. Първо биха отишли при майките си, ако те не са свободни, тогава биха помолили бащите. 91% от момичетата на възраст 8-12 години също биха потърсили първо съвета на майка си.

И още малко статистика: 7 от 10 момичета не вярват в себе си и смятат, че другите ги превъзхождат. Резултатите са наистина тревожни.

Децата искат нашата помощ, не се бунтуват срещу нея

Трябва да осъзнаем, че децата ни имат нужда от нашата помощ. Те не искат от нас да решаваме всичките им проблеми. Не искат от нас да им казваме, че всеки минава през подобни терзания, че трябва да се стегнат. Това не е честно. Те са наранени. Те търсят утеха в нас, а ние им казваме да преглътнат и да продължат напред. Че всичко ще е наред. Те искат от нас да ги изслушаме, да се свържем с тях.

Задавам следния въпрос на група момичета, с които работя: „Колко от вас знаят, че родителите им ги следят и наблюдават какво правят?“. Всички вдигат ръце. След това питам: „Колко от вас искат родителите им да са наясно какво правят и да им дават обратна връзка?“ Изненадата е, че всички ръце остават вдигнати. Те знаят, че невинаги са прави и невинаги правят нещата както трябва. Те търсят родителските напътствия.

Дали ще реагират остро от време на време на нашата намеса? Да, най-вероятно. Все пак в тях бушуват хормони. Но схващането, че тийнейджърството е като влакче на ужасите не е съвсем вярно. Донякъде ние самите предварително създаваме пречката в отношенията си.

Майка и дъщеря – две приятелки

Ако намалим скоростта и не се пришпорваме взаимно, ще общуваме равнопоставено и наистина пълноценно. Момичетата мечтаят да прекарват време с майките си като две приятелки. Наистина мечтаят за това. По свой си начин го искат от нас, но ние сме толкова заети, че рядко им го даваме.

Те просто искат да се сгушат и да гледат филм. С уговорката, че не искат през същото това време мама да говори по телефона.

Те искат да пазаруваме заедно.

Да обядваме заедно.

Да се разхождаме заедно.

Да караме велосипеди.

Да правим каквото и да било, но да сме с тях.

И колкото по-заети сме, толкова по-голям е техният копнеж по времето, прекарано с нас."