Трите фактора, които могат да превърнат едно дете в нарцисист

Природата, възпитанието и съдбата имат еднакво важна роля при формирането на нарцистичната личност. Много лесно би било да обвиним родителите, когато в един момент стане ясно, че детето развива нарцистично личностно разстройство. Оказва се, че има и други причини, които могат да го отключат.

Джеймс Мастерсън (James F. Masterson), теоретик в областта на обектните отношения и експерт по въпросите на личностните разстройства, е смятал, че взаимовръзката между въпросните три фактора – природа, възпитание и съдба, определя вероятността едно дете да се превърне в нарцисист. Според него родителският подход, сам по себе си, не би могъл да се смята за причина за подобно психично разстройство. При много деца, отглеждани по сходен начин, той е забелязал, че не са наблюдават такива симптоми.

Природа

Мастерсън насочва фокуса към вродения темперамент на човека. Знаем, че всеки се ражда с определен емоционален заряд. Някои изпитват по-силна емоционална емпатия към другите. Има такива, при които тя е слабо развита. Емоционалната емпатия представлява способността да усетим поне донякъде какво изпитват околните – радост, съжаление, болка. Ако по рождение тя е силно развита в нас, ние например ще потрепваме инстинктивно, ако видим как някой си наранява пръста с чук. Емоционалната емпатия възпрепятства развитието на нарцистистично разстройство, защото наранявайки околните, самите ние бихме изпитали тяхната болка твърде осезаемо.

Възпитание

Пълноценни обектни отношения“ (ПОО) и „обектна непроменливост“ (ОН)

Под възпитание се има предвид как родителите и всички близки, които са ангажирани с отглеждането на детето, се отнасят към него. Хората с личностни разстройства нямат два типа способности: „пълноценни обектни отношения“ (ПОО) и „обектна непроменливост“ (ОН). Първото означава, че те не могат да възприемат себе си и останалите като част от едно реалистично и относително стабилно цяло. Също така тези хора не разбират, че отношенията им с околните включват както положителни, така и отрицателни моменти.

„Обектната непроменливост“ e умението да се запази тази цялостност, дори когато единият е наранен, разочарован, ядосан или физически отдалечен от другия.

Тези два вида умения – пълноценни обектни отношения и обектна непроменливост, се развиват благодарение на начина, по който семействата ни се отнасят с нас и наблюденията, които имаме за отношенията на близките ни с другите хора. Ако започнат да се отнасят с нас сякаш сме само добри или пък само лоши, би било почти невъзможно да се научим, че всяка личност е едновременно и добра, и лоша. Но никога само едното. За щастие, тези способности могат да се развият и на по-късен етап, с повече постоянство и подходяща психотерапия.

За нарцисиста „само добър“ означава перфектен, специален, който може да бъде идеализиран и който заслужава по подразбиране специално отношение. „Само лош“ за него е човек без стойност, който е на дъното или има дефект, сякаш е вещ. Нарцисистът го възприема като такъв, който на заслужава нищо в живота си.

Семейни ценности

Ако членовете на семейството проявяват признаци на нарцистично поведение и го намират за правилно, е много вероятно и детето да повярва в техните стандарти и норми. Причините са смесени, ето някои от тях:

• Децата искат да задоволят желанията на родителите си;
• Малките деца възприемат родителите си като божества, които знаят всичко;
• Децата не искат да бъдат порицавани или наказвани.

Ако родителите са с нарцистична природа, то те държат изключително много на йерархията, статута и постиженията. Те не са склонни да учат децата си на учтивост и не биха поощрили мило държание и прояви на емпатия към останалите. С изключение на случаите, когато тяхната нарцистична природа се подхранва от стремежа им да изглеждат по-мили и добри в очите на околните, отколкото всъщност са.

Любовта е условна

В такива семейства не съществува безусловна любов. За да обичаш безусловно е нужно да имаш умението за пълноценни обектни отношения (ПОО). Вместо това, децата на нарцистичен тип родители се чувства обичани, когато успеят да ги зарадват, и обратното.

Видове нарцистични родители

Всички нарцисисти унижават или идеализират децата си, но някои се държат още по-зле. Например злонамерените родители нарцисисти изпитват удоволствие да подкопават самооценката на децата си, докато нарцисистите ексхибиционисти, които държат на високите постижения и се представят пред останалите като добри и мили, награждават децата си с внимание, особено ако техните резултати се отразяват добре на цялото семейство.

Деца с шизоидно личностно разстройство

Ако родителите са особено жестоки, пренебрегват ги или твърде много се натрапват, децата биха могли да развият шизоидно личностно, а не нарцистично, разстройство. Това означава, че те се научават да се защитават от насилието, което им се упражнява, като се разграничават от всичко случващо се с тях. Пренебрегват тялото, а потъват в съзнанието си. В резултат започват да развиват много богат въображаем свят. Много е вероятно да станат недоверчиви възрастни индивиди. А недоверчивостта им да ги дистанцира от всички други и да ги направи твърде независими.

Основната им грижа става вътрешноличностната безопасност.

Деца с прикрито нарцистично разстройство

Ако децата са наказвани за това, че търсят да привлекат вниманието върху себе си, или пък ако по природа не обичат да се конфронтират, те могат да развият прикрито нарцистично разстройство. Това означава, че се чувстват специални, когато успеят да удовлетворят човек, когото идеализират.

Деца, които стават зависими от другите

Често се случва, когато в семейството не се насърчава собственото мнение и неговото отстояване. В един момент, вече като възрастни, те не могат да преценят какво наистина им харесва и какво – не. Този проблем може да се разреши, ако имат връзка с по-асертивни хора, които с готовност да поемат отговорност за вземането на важни житейски решения и да им казват какво трябва да се направи стъпка по стъпка.

Вътрешният глас на нарцисиста

Всеки от нас има своя вътрешен глас, който може да бъде програмиран. Той е устроен така, че да поглъща и възприема нашите разбирания за наказанията и наградите, които получаваме от родителите и обществото. Нашият вътрешен глас има следната функционалност: награждава ни с чувство на гордост, когато успеем в нещо, или ни кара да се чувстваме засрамени или виновни, ако се провалим. Децата, израснали в нарцистични семейства, дори и да се превърнат в нарцисисти, е много вероятно да живеят с един много суров, обезценяващ, пренебрежителен вътрешен глас, който изисква от тях да бъдат перфекционисти.

Деца с гранично личностно разстройство

Те са възприели и повярвали на начина, по който родителите им ги обезценяват. Не успяват никога да отговорят на изискванията на вътрешния си глас, а той всъщност е изцяло моделиран от критиките, отправяни именно от родителите им. Децата имат ниска самооценка и вярват, че не заслужават да бъдат обичани. Обвиняват се за всяка грешка или проблем във взаимоотношенията си с останалите. Когато опитат да продължат напред, вътрешният им глас им нашепва някои от следните демотивиращи думи:

"Не заслужаваш успех."

"Обречен си на провал."

"Не опитвай."

"Всяко лошо нещо, което ти се случва, е по твоя вина."

И така, вместо вътрешният им глас да ги насърчи да положат още повече усилия, той ги кара да се отказват. Често всичко завършва с реплика като „Какъв е смисълът да опитвам, след като ще се проваля?!“ Оттам те възприемат избягваща форма на поведение и накрая се оказва, че сами сбъдват пророчеството си.

Макар да не са типични пациенти с нарцистично разстройство, когато се превърнат в зрели хора, те решават проблемите си по начин, характерен най-вече за нарцисистите. Ето какви мисли владеят съзнанието на един много умен мъж, произхождащ от влиятелно и богато нарцистично семейство. Мисли, съчетаващи в себе си грандиозност и неадекватност едновременно.

„Трябва да съм най-добрия.“

„Милиардерите са най-добрите.“

„Трябва да бъда милиардер.“

„Не мога да бъда милиардер.“

„Аз съм неудачник.“

„Трябва да се самоубия.“

Ако вътрешният глас повтаря подобни думи постоянно, няма начин човекът да е спокоен или да изпитва удовлетворение, а само самоналожен стрес.

Съдба

Под „съдба“ като фактор Мастерсън е имал предвид онези непреднамерени събития в живота, които оказват силно влияние върху малките деца в ключови за развитието им периоди.

Маргарет Малер (Margaret Mahler), психоаналитик и учен по въпросите на детското развитие, има теория за влиянието на родителите върху развитието на детето през първите три години. Тя акцентира върху това, че през тези три години се случват много важни промени, които касаят отделянето на детето от майката и извоюването на независимост. Ако през този период майката не е на разположение толкова, колкото е нужно, тя ще нанесе травма на детето. Ако се намери човек, който да я замести, като например леля или баба, е напълно възможно да се избегнат сериозни проблеми в развитието му.

Има, разбира се, много други обстоятелства, които не зависят от никого, и могат да разделят насилствено майката от детето – болест, война, смърт, развод, следродилна депресия или дори повече на брой малки деца, борещи се за нейното внимание. Доколко тази раздяла ще има сериозни последствия върху детето, зависи от фазата, в която тя ще настъпи.

Нарцистично лидерство

Нарцистичните деца са припознати като лидери в училище

Днес, повече от всякога, сме заобиколени от лидери нарцисисти. Не са малко управниците, които виждат себе си като много по-интелигентни, способни и могъщи от всички останали и които очакват от другите да ги уважават, дори боготворят.

Възможно ли е нарцистичното лидерство да крие своето начало още през детството? Според учените – да. След седмата година между децата се наблюдават сериозни различия в степента на нарцисизъм. Силно нарцистичните деца е много по-вероятно да се заявят по някой от следните начини: „Аз съм специален“, „Деца като мен заслужават повече“ или „Останалите деца трябва да ме следват и да ми подражават.“

Когато пораснат, те често изпъкват като лидери в групите, към които принадлежат, като привличат другите с чар, дързост и непоклатима самоувереност.

Тъй като децата прекарват голяма част от времето си в сформираните в училище групи, експерти решават да проверят дали връстниците им биха разпознали нарцисистите като бъдещи лидери. Те включват 332 деца на възраст между 7 и 14 години, като оценяват степента на нарцисизъм на всяко от тях. Задачата им е да запишат имената на онези свои съученици, които възприемат като „истински лидери.“ В самото начало екипът разяснява на участниците, че лидер е „човек, който взема решенията в дадена група, някой, който е неин шеф.“

Оказва се, че в повечето случаи нарцистичните деца наистина се възприемат от останалите като истински лидери. В 96% от отговорите учените откриват връзка между нарцисизма и лидерството.

Имат ли нарцистичните деца реални лидерски качества?

Фактът, че някои ученици са възприемани като лидери, съвсем не означава, че те притежават нужните качества.

Психолозите провеждат експеримент, при който се сформира тричленна комисия. Децата трябва да изберат измежду няколко кандидати онзи, който смятат, че би се справил най-добре със задълженията на полицай. Всеки член на комисията получава описание на кандидатите като например “обича да помага на другите“, „много е добър по карате“ или „страхува се от тъмнина.“ Условието е накрая трите деца да излъчат един-единствен кандидат, като споделят помежду си информацията, която имат. Съвместната работа е от ключово значение.

На случаен принцип учените посочват едно от трите да бъде лидер. То заема централното място на масата и отговаря за начина, по който ще протече дискусията и крайното решение.

Наблюденията разкриват, че нарцистичните деца не се справят по-добре като лидери, въпреки високата си самооценка. Сравнени с останалите деца, посочени за лидери, те не се представят нито по-зле, нито по-добре от тях.

Тогава изниква въпросът: „Ако децата нарцисисти не се открояват с по-силно развити лидерски качества, защо съучениците им ги виждат като водачи? Вероятно, също като възрастните, и децата лесно се доверяват на имиджа, който нарцисистите сами си създават пред другите, тъй като много често е трудно да се проникне зад тяхната фасада и да се прозре, че увереността невинаги означава способност.

Макар през далечната 1931 г. Зигмунд Фройд да пише, че нарцисистите „впечатляват останалите като „личности“ и са много подходящи за лидери“, новото психологическо проучване твърди нещо различно: „нарцисистите са много добри в това да впечатляват другите, но не и да ги управляват.“ Когато човек избира лидер в зряла възраст, той трябва да се фокусира не върху неговата увереност, а върху неговата компетентност.