Уроци, които няма да научим в училище — част 2

Нека си го кажем направо - самото живеене си е сложна работа. Да, ние хората сме на върха на еволюционната стълбица, но думата "човек" често се използва като синоним на смъртен, грешен, повреден.

Може да се окаже, че грешим най-много, когато виждаме нещата по свой начин. Парадоксално, нали? Нужно е да възприемаме света такъв, какъвто е, но поради собствените си перспективи и чувства, често ограничени или изкривени, филтрираме житейския си опит.

Разбира се, ако сме съзнателни или имаме късмета да живеем достатъчно дълго (или и двете), се научаваме да овладяваме някои от вродените си и придобити изкривявания. Дори и късно усвоени, подобни умения са не по-малко ценни, въпреки че често ни се иска да сме ги имали от самото начало. В този дух, информацията по-долу съдържа мъдрост, произлизаща от дълбоки психологически истини.

Ето какво обикновено не научаваме в училище ...

Да знаем как да приемаме искрена обратна връзка

Има два типа хора на този свят, отбелязва организационният психолог Таша Еурих. "Има хора, които мислят, че са наясно със себе си и малкото, което всъщност са." Всъщност, съществува два вида самосъзнание: вътрешно (как виждаме себе си и нашите собствени ценности и страсти) и външни (как другите гледат на нас). Само последното може да ни подскаже, че вицът, който разказваме, не е смешен или че никой не ни вярва, защото се подмазваме на шефа.

Външното самосъзнание ни позволява да бъдем по-синхронизирани с другите. То ни прави по-ефективни лидери, защото имаме повече съпричастност, която идва от разбирането на гледната точка на останалите.

Ако знаехме как другите ни възприемат, нямаше да сме заслепени от критиките или опитите за общуване, които се провалят, без видима причина. "Другите, включително тези, които не ни познават добре, често са по-добри предсказатели за бъдещото ни поведение", казва Еурих. Изненадващо е, но хората с високо ниво на интроспекция невинаги имат повишено външно самосъзнание. Всъщност, често има обратна корелация между двете, защото питайки се "защо" нашите взаимоотношения са се провалили, ние измисляме отговори, които не са верни.

Жизненото умение, което ни е нужно тук, е да притежаваме скромността и смирението да задаваме конкретни въпроси на отсрещния за начина, по който ни възприема. Животът не се върти около нас, но въпреки това се нуждаем от точни познания за начина, по който сме възприемани. Еурих препоръчва да изберем поне пет "любящи критици", от които да получим добра обратна връзка – приятели, колеги или други. Тя предлага да им зададем въпроси като: Кое от нещата, които правя, трябва да продължа да правя? Какво трябва да спра да правя? Какво те дразни в мен? Отговорите могат да разтърсят усещането ни за реалност, предупреждава тя. "След това си вземете почивка и анализирайте информацията."

Да останем верни на собствените си ценности, въпреки онова, което другите очакват от нас

Нашите лични нужди и ценности имат значение. Ако не ги приспособим към всичко, което правим, то трябва да сме подготвени за живот, пълен със съжаление или негодувание. Животът, изпълнен със смисъл, изисква внимателно упражняване на страстите и уменията ни. Това, разбира се, ни задължава да открием какви са те и да се научим да ги разгръщаме.

Това, че знаете как ви виждат другите или какви очакват да бъдете, не означава, че трябва да променяте каквото и да било, добавя Еурих. "Това е под ваш контрол." Предизвикателството се съдържа във факта, признава тя, че това, което искаме за себе си (отново вътрешно самосъзнание) и онова, което другите очакват от нас (външно самосъзнание), невинаги са ясно дефинирани. "Това е баланс между две противоположни сили и имате нужда от достатъчно вътрешно самосъзнание, за да се отдръпнете." Когато всички очакват да поемете семейния бизнес, можете ли да бъдете уверени, че това, което наистина искате, е да имате ферма? 

Умението тук включва съчетаването на две понятия за собствена личност: частта от нас, която познава собствените си желания и страсти, и остава по същество стабилна във времето, и тази, която извлича смисъл и идентичност от социален контекст, който по дефиниция е в поток на постоянна промяна. Те, разбира се, не са напълно отделени. Несъзнателно, ние сме склонни да се стремим да изпълним очакванията на другите, включително тези на родители, учители и романтични партньори. Колкото по-слабо е нашето вътрешно самосъзнание, толкова повече ни интересува как се показваме пред другите и ни е трудно да различим онова, което искаме от себе си, от онова, което искат те от нас. Превръщаме се в угаждачи.

Хората с високи нива на вътрешно и външно самосъзнание са най-добри с навигацията в дуелирането с очакванията, обяснява Еурих. Те ценят автентичността и целостта, знаят какво искат да направят и го оцветяват с други гледни точки. Когато желаят обратна връзка, те са "много, много придирчиви", казва тя, като изтъква, че те я изискват само от онези, на които се доверяват. 

Еурих посочва, че самопознанието се придобива като се асимилират общите тенденции и модели, а не привнесеното от другите. Какво наистина искам за себе си? Когато се вглеждаме в себе си, тя препоръчва да избягваме емоционално натоварения въпрос "Защо?", и вместо това да си задаваме по-продуктивния въпрос "Какво?": Какво не знам, което бих искал да знам? Какво не правя, което трябва да правя? Както казва философът Лао Цзъ: "В центъра на вашето същество се съдържа и отговора."

Да бъдем отворени към нова информация или ревизирано мислене

Светът не стои неподвижен. Ситуацията се променя. Наличната информация се променя. Ние сме емоционално обвързани със собствените си решения, но дори нашите мнения и перспективи да са ни служили в миналото, идва момент, в който постоянството може да се превърне в ригидност.

Каквото и да открием в центъра на нашето същество, то не би трябвало да е ригидност. За съжаление, това се случва с много от нас с течение на времето, твърди психологът от Бъркли, Калифорния, Алисън Гопник. Тя провежда експеримент, в който деца на предучилищна възраст и възрастни се натъкват на играчка, която никога преди не са виждали. И двете възрастови групи се научават как да пуснат играчката и да възпроизведат музика с нея, като използват едно кубче или комбинация от кубчета. По-късно всички имат шанса да се опитат да я задействат с нов набор от кубчета – но само малките деца успяват да пренебрегнат вече съществуващите си знания и да направят нови комбинации. Възрастните се опитват да се придържат към първоначалните инструкции, дори и те вече да не им вършат работа. Те не ревизират мисленето си.

Трупайки знания с годините, сме склонни да се унифицираме. Научаваме принцип, а след това се ограничаваме от него. Новата информация, която противоречи на съществуващите знания, е по-трудна за възприемане. Ако не успеем да намерим начин да я приведем в съответствие с нашите предубеждения, ние я отхвърляме (което е известно още като склонност към потвърждение). По този начин нашите политически възгледи стават силно фиксирани; не успяваме да се адаптираме лесно към странните обстановки и новите технологии. С възрастта гъвкавостта отстъпва място на ефективността.

И все пак когнитивната гъвкавост може да бъде научена и дори възстановена с упражнения. Добро начало е физическата активност; тя увеличава нивата на кислород в кръвта, което може да доведе до синаптична пластичност. Друг етап е психическото обучение, което препоръчва Гопник — учейки се как да се справяме с нови проблеми като начинаещи. "Не става въпрос само за изпробване на нови неща", посочва тя, а това да влизаме в сфери, които са далеч от нашата компетенция. (Психолозите да опитат кодиране; програмистът да пише фантастика. Всеки, който има възможност, да работи или учи в чужбина за малко.) Любопитството трябва да надделява над майсторството. "По ирония на съдбата", отбелязва Гопкик, "това да не се интересуваме от резултата, всъщност може да ни подтикне да експериментираме и в крайна сметка да ни направи по-ефективни". За да добием правилна представа за когнитивна гъвкавост в действие, тя препоръчва да наблюдаваме как се държат 4-годишните.

Психическата гъвкавост също има много ситуационна страна. Проучванията показват, че хората са по-способни да променят мнението си, когато се чувстват добре със себе си. В същото време, колкото повече се чувстват заплашени по някакъв начин, толкова по-вероятно е те да се придържат към вярванията си, особено ако възгледите им съвпадат с тези на групите, с които се идентифицират.

По статията работи: Елиза Трайкова

Източник: verywellmind.com

Снимка: oneqube.com