Финото изкуство да изпращаш всичко на майната му

Марк Менсън е американски автор на книги за самопомощ, блогър и предприемач, главен изпълнителен директор и основател на Infinity Squared Media LLC.

„Пиша за големите идеи и давам съвети за живота… Някои хора казват, че съм идиот. Други хора казват, че съм спасил живота им”, споделя Менсън.

Представяме ви откъс от неговата книга „Тънкото изкуство да не ти пука”

В живота си съм се вбесявал на много хора и за много неща – много пъти. Но също така и не съм се ядосвал на много хора и за много неща. Разликата е била единствено и само в моето отношение.

Хората често казват, че ключът към увереността и успеха в живота е съвсем простичък: да не ти пука! Всъщност всеки човек е склонен да се възхищава на уважавани и силни хора от гледна точка най-вече на невероятното им умение просто да не им пука. Нещо като: „Ха, те отново работят в почивните си дни и не им пука!“ или „Знаете ли, че Том каза на шефа, че е задник и въпреки това го повишиха? О, по дяволите, на този пич наистина не му пука“, или „Джейсън излезе от срещата със Сидни само след 20 минути. Просто заяви, че не иска да слуша повече тези глупости. Определено знае как да ги разкара".

Може би познавате хора, на които не им пука за чуждото мнение, и са постигнали невероятни подвизи. Може би самите вие имате периоди в живота си, в които не ви пука какво ви съветват хората, а просто следвате своя път, превземайки нови и нови върхове.

Един от най-ярките примери за непукизъм в моята история е решението ми да напусна работата си в областта на финансите само шест седмици след започването ми. Тогава просто казах на шефа ми, че смятам да започна да се занимавам със сайтове за запознанства. Друга случка, влизаща в графата „Не ми пука”, е решението ми да продам голяма част от своето недвижимо имущество и да се преселя в Южна Америка. Дали ми е пукало? Не. Просто реших и го направих.

Сега на този етап от живота ми да не ми пука от мнението на околните ми се струва толкова естествено, колкото и да имам пълна торба с бурито под качулката си. Знаете ли, аз дори нямам представа какво означава този израз, но и не ми дреме. „Пълна торба с бурито“ звучи страхотно, така че просто я взимам със себе си и продължавам напред.

Проблемът е в това, че повечето хора през целия си живот придават дяволски голямо значение на неща, които просто нямат такова дяволски голямо значение. Ядосваме се на грубия служител от бензиностанцията, който ни е върнал твърде много монети. Страдаме, че по телевизията вече не дават любимото ни шоу. Ядосваме се на колегите си, че не се притесняват да задават въпроси като какво сме правили през "чудесния" уикенд… Ядосваме се, ако сме решили да потичаме сутринта, но е завалял дъжд.

Причини да ни пука и да се ядосваме колкото щеш! Те са разпилени навсякъд, като семена в пролетно време. И с каква цел? С каква причина? За удобство? Комфорт? Потупване по шибания ви гръб, може би?

Ето това проблемът, приятелю.

Когато ни пука твърде много, когато избираме да ни пука прекалено много за всичко, ние сякаш сме твърдо убедени в правото си да изискваме винаги да ни е комфортно и щастливо. Е, точно това е моментът, в който животът ни прецаква.

Всъщност умението да ни пука само за нещата, които наистина си заслужават, ще направи живота ни дяволски по-лесен. Неуспехите и пораженията ни няма да са толкова страшни, а отхвърлянето няма да е толкова болезнено. Неприятните ангажименти и задължения ще станат по-малко досадни, а сандвичът ни ще стане малко по-пикантен. Искам да кажа, че ако по-често не ни дреме, ако по-често отдаваме внимание само на нещата, които си струват, животът би станал доста по-хубав и доста по-лесен.

Това, което хората просто не могат да осъзнаят, е съществуването на изкуството да не ни пука. Никой не се ражда нихилист. Всъщност още с раждането си ние даваме път на толкова много неща, които са в състояние да ни извадят от равновесие. Всеки е виждал дете да плаче заради това, че шапката му не е в правилния тон на синьото, нали?

Когато развием способността да контролираме реакциите си и да избираме нещата, за които да се ядосваме или не, ние се превръщаме в една доста по-цялостна личност. Това е умение, което се отработва и усъвършенства с години и дори десетилетия. Подобно на хубавото вино вълненията ни трябва да са запечатани и да се съхраняват на сигурни места, откъдето си струва да бъдат извадени само по специални поводи.

Звучи лесно, но не е толкова просто. Повечето хора през по-голямата част от времето се изтощават от обичайните тривиалности на живота, въвлечени в незначителните му драми. Живеем и умираме като маргинали, изтощени от своеволията на съдбата…

Това не е начинът, по който трябва живеем, човече. Така че спри да се ядосваш и разкарай всичките си причини да се тревожиш. Позволи ми да ти покажа как:

Тънкост #1: Да не ни пука не означава да бъдем равнодушни - означава да се чувстваме комфортно, позволявайки си да бъдем различни

В момента, в който хората започнат да мислят за това как да спрат да се ядосват, те си представят, че са постигнали съвършено безразличие към всичко – спокойствие, което прониква във всички бури, бушуващи около тях.

Но това е грешна представа. Няма нищо, на което можем да се възхитим в безразличието. Равнодушните хора са слаби и изплашени. Те прекарват живота си на дивана, гледайки телевизия, или са интернет тролове. В действителност безразличните хора само се опитват да бъдат такива, тъй като в действителност твърде често им пука. Те се страхуват от света и от последствията от собствените си избори. Затова не правят нищо. Те се крият в собствената си емоционална дупка, погълнати от себе си и самосъжаляващи се, непрекъснато оплакващи се от това нещастно нещо, изискващо тяхното време и енергия, наречено живот.

Майка ми бе измамена от близък приятел с доста голяма сума. Ако аз бях останал безразличен, просто щях да повдигна рамене, да отпия от кафето си и да си изтегля още един сезон на The Wire. Съжалявам, мамо.

Но вместо това аз бях възмутен. Бях вбесен. И казах: „Ще намерим добър адвокат и ще му дадем урок на този задник!“. Защо? Защото не ми пука и не се предавам! И ще му съсипя живота, ако трябва.

Това илюстрира много добре първата тънкост на изкуството да пратиш всичко на майната му. Когато казваме: „По дяволите, внимавайте, на Марк Менсън не му пука“, нямаме предвид, че Марк Менсън не се интересува от нищо, напротив.

Това, което искаме да кажем е, че на Марк Менсън не му пука дали хората ще одобрят постъпката му, дали я смятат за благородна или правилна. Това, което искаме да кажем, е, че Марк Менсън е такъв тип момче, което говори за себе си в трето лице, и използва една неприлична дума 127 пъти, само защото смята, че това е правилно. На него просто не му пука.

Това именно е нещото, достойно за възхищение – не, не аз, глупакът, а методът за преодоляване на несгодите. Умението да гледаш някого право в лицето и да му покажеш среден пръст. Изкуството да не ти пука от несгоди, бедствия или неловки ситуации. Такива хора просто се изсмиват и продължават напред. Защото знаят, че така е правилно. Те знаят, че това е много по-важно от собствените им чувства, от гордостта и потребностите им. Те казват: „Майната му”, но не на всичко в живота, а на всичко, което не е важно в живота им. Те пазят вълненията си за това, което действително има значение. Приятелите. Семейството. Целите. Буритото. И съдебният иск или два.

Те пазят вълненията си само за големите неща, за важните неща и за хората, които си струват и им отговарят с взаимност.

Тънкост #2: За да не ти пука за дребните беди, първо трябва да ти пука за нещо по-важно от дребната беда

Ерик Хофер веднъж написа: „Човек се занимава предимно със собствената си работа, когато намира смисъл в нея. Ако обаче това не е така, той зарязва безсмислените си занимания и започва да се рови в чуждите“.

Проблемът на тези хора е, че нямат нищо по-съществено в живота си, на което да се посветят.

Помислете за секунда. В магазина възрастна дама крещи на касиера заради това, че не приема нейния купон за 30 цента. Но защо е толкова ядосана тази дама. Все пак това са само 30 цента.

Е, ще ви кажа защо. Най-вероятно тази възрастна дама няма какво друго да прави с дните си, освен да си стои вкъщи и да изрязва купони. Тя е възрастна и самотна. Нейните деца са гаднярчета и никога не я посещават. Тя не е правила секс от 30 години. Тя не може да гледа нормално дори телевизия – заспива след 15 минути или просто забравя сюжетната линия.

Така че тя просто изрязва купони. И това е всичко, което има. През целия ден. Всеки ден. Това е всичко, което я вълнува, защото в живота й няма нищо друго, което може да я развълнува.

Вгледайте се в себе си и поведението си. Ако установите, че се ядосвате за твърде много дреболии от рода на новата снимка на бившата ви във фейсбук или пък колко бързо се изтощават батериите на дистанционното за телевизора и други подобни, то най-вероятно в живота ви липсват важните неща, заради които си струва да се живее. И това всъщност е истинският проблем, а не снимката на бившата ви във фейсбук или батериите за дистанционното. 

Нещата, заради които трошим нервите и спокойствието си в нашия живот, трябва да си заслужават. Всъщност няма такова нещо като „не ми пука“. Въпросът е за какво си струва да ви пука… Дадени са ви ограничен брой нервни клетки, затова хабете ги разумно. Както казваше баща ми: „Непукизмът не расте по дърветата, Марк“. Добре де, всъщност той никога не ми е казвал подобно нещо, но нека се престорим, че го е направил. Важно е да схванете смисъла: хабете нервите си разумно.

Тънкост #3: Всички ние имаме определен брой нервни клетки, внимавайте за какво и кого ги харчите

Когато сме млади, сме пълни с тонове енергия. Всичко е ново и вълнуващо. Всичко ни изглежда толкова важно. Ето защо всичко и всеки може да ни развълнува и ядоса – пука ни, че хората говорят за нас, вълнуваме се с часове, питайки се ще ни звънне ли гаджето или не, пасват ли си чорапите ни или не, какъв да е цветът на балоните на рождения ни ден.

Когато остареем и натрупаме опит, установяваме, че повечето от тези неща нямат никакво значение. Хората, от чието мнение сме били толкова зависими, отдавна не са в живота ни. Откриваме любовта на живота си и благодарение на нея миналите отхвърления вече не са толкова болезнени. Разбираме, че хората всъщност далеч не се интересуват толкова много от особата ни и повърхностните подробности, свързани с нея, и вече сме способни да се фокусираме да правим нещата повече за нас, отколкото за другите.

С течение на времето ставаме по-мъдри в избора си за какво да хабим нервите си. Това е нещо, което се нарича зрялост. Хубаво е, трябва да го опитате по някое време. Зрелостта означава да се вълнуваш само за това, което действително си заслужава.

Когато влезем в средната възраст, нещо в нас започва да се променя. Нивото ни на енергия пада. Нашата идентичност се втвърдява. Ние знаем кои сме и вече нямаме желание да променим това, което сега приемаме като нещо толкова фатално в живота ни.

И по някакъв странен начин това ни носи освобождение. Вече няма нужда да ни пука за всичко. Животът е точно това, което е. Ние го приемаме с всичките му недостатъци. Разбираме, че едва ли ще се намери чудотворно лекарство за рака, едва ли ще отидем на Луната или пък ще имаме шанса да докоснем гърдите на Дженифър Анистън. И това е добре. Шибаният живот продължава.

Но вече умеем да избираме правилно нещата, за които да ни пука - нашите семейства, нашите най-добри приятели, голфа. И за наше учудване това ни е достатъчно. Това опростяване всъщност ни прави наистина щастливи.

И един ден, много, много по-късно, ние просто се събуждаме остарели. В залеза на нашите дни ние водим едно парадоксално съществуване, в което нямаме сили да се ядосваме дори за важните неща. Вместо това посвещаваме малкото си останали нервни клетки на неща като какво да обядваме, кой лекар да прегледа стържещите ни стави, талоните за 30-центовата отстъпка в магазините и така нататък и така нататък. Все практични тревоги.

И един ден, на смъртния си одър, надявам се заобиколени от своите близки хора, за които си е струвало да ни пука и на които им пука за нас, ние със съвсем тиха въздишка ще се избавим от своите последни причини за безпокойство. Чрез сълзите и все по-тихите звукови сигнали на сърдечния монитор ние ще отпътуваме към непознато и шибано място.