Как колебанието помага при вземане на решения

Бързото вземане на решения може да изглежда дръзко и смело, но именно чрез тягостната нерешителност вашият мозък прави по-добър избор.

През есента на 2007-а бившият министър-председател на Великобритания Гордън Браун се радва на голяма популярност. Той току-що е поел управлението от Тони Блеър и с находчивост успява да разреши поредица от държавни кризи (заплахи от тероризъм, върлуващ шап, наводнения). Подготвя се за следващ мандат на правителството си. Решението му да се отложат изборите обаче слага петно върху репутацията му, тъй като този ход се счита за проява на колебание. Така всъщност кариерата му тръгва към своя залез. Трайното впечатление за него не е като за умен, а за колеблив политик.

Дали става въпрос за колебливост при избор на храна в ресторант или за резки завои в политиката, впечатлението никога не е положително. Точно обратното, бързите и решителни реакции се свързват с компетентност: те внушават уважение. Реакциите, основани на интуиция, без да се обмислят останалите сценарии, са тема в някои известни книги като например „Проблясък: Силата на мигновените решения“ (2005) на Малкълм Гладуел. Авторът се опитва да ни убеди в един простичък факт: бързите решения могат да бъдат също толкова правилни, колкото и добре обмислените.

Ами ако изкушението да се взимат бързи решения ви отклонява от правилния път? Ако колебанието е всъщност процес на адаптиране и се оказва полезно в определени ситуации? Ако то ни предпазва от решения, за които привържениците на теорията на Гладуел биха съжалили накрая? Възможно ли е известна доза нерешителност да се окаже полезна?

Човешката необходимост да се взимат бързи решения

Години наред се счита, че субективната лекота, както я наричат психолозите, с която обработваме информация, определя доколко харесвате или цените дадено нещо. Хората възприемат гладко изложените твърдения като по-убедителни и достоверни, а предметите, които се забелязват лесно – като по-привлекателни. Ефектът от това има последици, далеч отвъд лабораторните и научни анализи.

Психолозите Адам Атлър (Adam Alter) и Даниел Опънхаймър (Daniel Oppenheimer) от бизнес училището Stern в Ню Йорк и училището по мениджмънт в Лос Анджелис съответно откриват, че ако името на една компания се произнася лесно, то тя ще има по-висока цена на борсата, дори и да няма други преимущества. Обяснението е, че улеснената обработка на информация кара хората подсъзнателно да й придават по-голяма стойност.

Лекотата влияе не само върху преценката за стойност. Тя променя начина, по който възприемате собствените си решения. Например, ако по време на тест за памет стимулацията е по-ярка, хората се чувстват по-уверени в своите отговори, макар вероятността те да са правилни да се запазва същата. По време на проучване от 2009 година участниците са запитани дали лекотата на вземане на решения и последвалите действия променят усещането им за контрол над тях. Учените не ги предупреждават, че всъщност действията им ще бъдат манипулирани. Те поставят мигаща стрелка към някои от възможните решения. В друг ксперимент те стигат до заключението, че участниците не са способни да открият съзнателно стрелката. Въпреки това решенията им са повлияни от нея. Всеки път, когато тя посочва решението, което самите те биха избрали, реакцията им е много бърза. Ако обаче тя сочи към избор, който не биха направили, те се забавят значително. Хората са почувствали много по-силен контрол над бързо взетите решения, макар да не знаят за съществуването на вмъкнатата стрелка.

Лесните решения се асоциират с увереност, контрол, зона на комфорт. Михай Чиксентмихай (Mihaly Csikszentmihalyi), професор по психология и управление в университета в Калифорния, нарича това усещане „поток“. Когато става въпрос за дълго практикувани упражнения, лекотата и точността не са изненадващи. Пианистът би казал, че усеща „потока“, докато изпълнява произведение, което години наред е свирил. Но дали склонност към лесното няма да ви нарани, ако попаднете в нова и непозната ситуация?

Теория за разпознаване на сигнали

В края на Втората световна война инженери работят върху подобряване чувствителността на радарите. Екипът предлага решение, която обединява нови математически и статистически изчисления. По онова време те няма как да знаят, че след време схематично представената от тях теория – Теория за разпознаване на сигнала, ще има огромен ефект върху съвременната психология. Около 60-те години на миналия век психолозите започват сериозно да се интересуват как биха могли да прилагат въпросната теория при хората, тоест всеки човек да се приеме за миниатюрен радар за разпознаване на сигнали.

Теорията на инженерите за разпознаване на сигнали всъщност е проста. Приложена в психологията тя подсказва, че решенията са шумни.

Представете си, че трябва да изберете по-яркото от две изображения на екран. Ако задачата е достатъчно усложнена, то вие ще избирате понякога изображение „А“, макар изображение „Б“ да е правилният отговор. При всеки нов опит, яркостта на всяко от изображенията активира неврони в зрителната мозъчна кора, частта от мозъка, която отговоря за зрението. Тъй като окото и мозъка формират шумна система – самото активиране не е винаги еднакво при всяко повтаряне на стимулацията – е възможно да се достигнат различни степени на активност. Когато стимулацията е по-силна, се активират повече неврони, отколкото ако е по-слаба.

Все пак при някои от опитите и по-бледото изображение предизвиква висока активност в резултат на случаен шум в системата. От ключово значение тук е следното: човекът има достъп до заобикалящия го свят само посредством активиране на невроните в зрителната му кора. Ако сигналът в кората е силен и ясен, ще изглежда така сякаш стимулацията е с по-голям контраст, дори и решението да се окаже неправилно впоследствие. Мозъкът няма как да знае това.

Събиране на разнородна информация и факти

Оказва се, че мозъкът ви има скрит коз, когато се налага да се справи с шумна информация. За него споменава британският математик Алън Тюринг, който е отговарял за разбиването на тайни кодове по време на войната на секретната военна площадка Блечли Парк. Всяка сутрин кодоразбивачите опитват нови и нови начини да проникнат в шифровалната машина „Енигма“ на германците, за да разшифроват свръхсекретните съобщения, които си изпращат. Проблемът е бил колко дълго да опитват с един и същи шифър, преди да се откажат от него и да продължат с различен. Тюринг показва, че събирайки множество отрязъци от информация във времето, увереността на кодоразбивачите, че са намерили правилния шифър, се увеличава.

Забележителното е, че мозъкът изглежда използва подобна схема за натрупване на данни, за да се справи с трудните решения. Човек не разчита само на сигнал от зрителната кора, а и на други мозъчни зони, като например париеталната кора. Мозъкът обединява информация от различни източници в рамките на стотици милисекунди, преди да вземе окончателно решение. Освен това, богатият набор от информация помага да се открият взаимовръзките между времето за реакция на хората, процента на допускани грешки и увереността при опростени задачи като тази с избора на изображения А или Б по-горе.

„Размяна скорост-прецизност“

Обединявайки всички заключения в едно става ясно, че да бъдете бавни в решенията си може да бъде и полезно. Според уравненията на Тюринг, когато се сблъсквате с непозната ситуация, обмислените решения са по-прецизни и по-малко податливи на странични шумове. В психологията това се нарича „Размяна скорост-прецизност“.* Теорията е в основите на изследванията, свързани с вземането на решения, през последните 100 години. Между мозъчната кора и зона, наречена субталамично ядро, съществуват връзки, които контролират скоростта на забавяне при вземане на трудни решения. Идеята е, че тези връзки играят ролята на кратковременна спирачка, така че човек да спечели допълнително време за събиране и обработване на информация и факти, които да му помогнат да вземе правилно решение.

Все още не е ясно как тези взаимовръзки спомагат при анализ на абстрактна информация, като например избор на дестинация за почивка или на ресторант. Има предположения, че чрез модел за разпознаване на сигнали е възможно да се намери отговор на въпроса. Даниъл Макфадън, икономист, получил Нобелова награда, създава теория за изборите през 70-те години, която е вдъхновена именно от Теорията за разпознаване на сигнали. Основният акцент в нея е, че стойността, която придавате на всеки от изборите, които правите, се определя от случайни флуктуации (колебания). Те от своя страна водят до определен избор, докато не настъпи следващото колебание.

В свое изследване учени от Калифорнийския институт по технологии търсят знаци за събирането на информация, докато наблюдават свои студенти как избират закуската си – чипс или бисквити. По време на вземане на решение и двата продукта са изобразени едновременно на екрана, а движението на очите се записва. Макар че решението се взима за няколко секунди, последователността на движенията разкрива някои аспекти. Когато решението е трудно, тоест и двата продукта са еднакво атрактивни, очите се местят от единия на другия много по-често. Честота на местене на погледа разкрива колко информация сте събрали преди да направите своя избор.

Нерешителността тук има много просто обяснение. Активността варира между две опции за определен период от време – милисекунди при вземане на сензорни решения от типа „А“ или „Б“ и може би минути, дори дни, при вземане на по-сериозни такива, например купуване на автомобил. В общи линии, невралното колебание от единия вариант на другия и обратно не може да бъде избегнато. Всъщност това колебание е явен поведенчески признак, че мозъкът претегля фактите „За“ и „Против“ дадено решение. Неофициално има много доказателства, че не само ние, хората, сме колебливи.

В уникален експеримент Джей Дейвид Смит (J David Smith), професор по психология към университета Бъфало в Ню Йорк, обучава делфин на име Натуа да натиска един от два лоста, в зависимост от това дали звука, който чува, е силен или слаб. След като Натуа се научава да изпълнява задачата с подсказки, Смит включва и по-неопределени звуци. Делфинът започва да плува ту към единия, ту към другия лост, сякаш се колебае кой да натисне.

Някои учени интерпретират резултатите като проявени признаци на нерешителност, което означава, че делфинът е наясно със собствената си несигурност при вземането на решение. Може би е така, а може би не. Възможно е плуването от единия до другия лост да е равносилно на движенията на очите при човека. При всяко положение става ясно, че нерешителността не е лош знак, тъй като мозъкът има причина да забави процеса на избор.

Теорията за размяна скорост-прецизност доказва, че прекомерната решителност също може да има негативни последствия. Бързите решения често се свързват с допускането на повече грешки и по-голяма вероятност да съжалявате на по-късен етап. Ако сте притиснати да вземете бързо дадено решение е напълно възможно да не успеете да обработите цялата информация, която сте събрали до момента. До мига, в който мускулите ви контрахират и натискат бутона „Изпрати“ при спешен имейл, може да сте събрали достатъчно факти, че изпращането му не е добра идея. Постепенното осъзнаване на съжалението е обяснено в романа „Изкупление“ на Иън Макюън (2001), където един от героите е обзет от ужас и категоричност, че писмото, което току що е изпратил до любимата си, не е каквото би искал и до края на творбата се описват последствията от изпращането му.

Понякога действията се различават от намеренията ви, разкривайки скритата връзка между натрупването на доказателства, нерешителността и коригирането на грешката. В експеримента с решение „А“ и „Б“ само за десетки от милисекундата след натискане на погрешния бутон, мускулите на тялото ви се стягат, за да поправят стореното. По отношение на прибързано изпратените имейли, потребителите на Gmail имат гратисен период от 30 секунди, в който биха могли да откажат изпращането. С други думи, напълно е възможно да се реагира или пък да се изпрати имейл преди мозъкът да е претеглил цялата постъпила информация. Почти непосредствено след направения избор, тя бива обработена докрай и тогава може да осъзнаете, че е имало по-добър начин на действие.

Невролозите Луси Чарлз (Lucie Charles) и Станислас Деан (Stanislas Dehaene) от центъра Невроспин в Париж твърдят, че когато хората допускат грешки под натиска на времето, могат да бъдат открити неврални признаци за решението, което биха взели при различни обстоятелства. Част от мозъкът сякаш знае какво е трябвало да направите или изберете, макар да сте разполагали с твърде малко време и да сте взели неправилно решение. И обратно, когато имате достатъчно време за планиране и действие, рисковете от последвала промяна на мнението и съжаление намаляват значително.

Нерешителността е неизменна характеристика на невралните механизми, която лежи в основата на вземането на решения. Въпреки това все още категоричността изглежда по-привлекателна в очите на хората, може би заради илюзията, че всичко се случва с лекота и заради усещането за контрол и увереност, които тя носи.

Как да се постигне баланс между натрупването на нужната информация и неизбежното чувство, че нещо постоянно ви спъва? При вземането на прости решения, които биха отнели не повече от няколко секунди – дали да отговорите на даден имейл сега или по-късно, каква салата да си вземете за обяд – има няколко начина. Първо, ако си дадете малко повече време, ще вземете по-правилно решение. Второ, неприятното чувство за конфликт между две опции не винаги е лош знак. Това е начинът, по който мозъкът забавя скоростта, за да позволи вземането на по-адекватно решение. Трето, не бива да пренебрегвате факта, че сте променили мнението си. Често се получава така, след като мозъкът е обработил всички данни, които е получил.

Съвсем различно е при вземането на сериозни житейски решения. Хората сме надарени с умението да симулираме бъдещето и да водим вътрешни спорове със самите себе си в полза или против дадено решение. Ние прехвърляме и отхвърляме идеи. Именно затова е трудно. Нека приемем, че важните решения често са най-трудните, защото ни карат да се чувстваме нерешителни. В такива случаи е най-добре просто да затворим очи и да се доверим на интуицията си.

* Решенията се вземат бавно и с висока прецизност или бързо и с голям процент на грешките (Читка, Скорупски и Рейн, 2009)