Когато опитваме да утешим близките си допускаме 5 основни грешки

За огромно мое съжаление от няколко дни покрай мен се завъртя низ от неприятни, неудобни, нараняващи и откровено трагични събития, в които хора страдат и се нуждаят от подкрепа. Тъй като невинаги човек трябва да се намесва, непоканен в чуждите терзания, се оказах в позиция да наблюдавам как близки и познати предлагат наличното им късче утеха на страдащия (по начина, който умеят или счетат за уместен).

Понякога тези действия бяха високо ефективни и подпираха разклатеното настроение, някак закрепяйки емоционалността, преди да се е сринала. В други случаи високоинтелигентни, социализирани хора изпускаха напълно неадекватни реплики, които не само не подобряваха ситуацията, а дори я вгорчаваха допълнително.
По този повод реших, че е разумно да изброя 5-те основни грешки, правени, докато се опитваме да утешим някого.

Не наблюдаваме и правим предположения

Липсата на наблюдателност не е порок и не може да бъде осъждана, но нежеланието да обърнем истинско внимание на тези, които са важни в живота ни, спокойно може да се нарече една от грешките, разбиващи най-много отношения. Когато около нас се появи човек с тревожен израз, неадекватни движения, насълзени очи или „дръпнато поведение“, ние какво правим?
Най-популярните варианти са простичко да попитаме „как си?“(без да използваме сетивата си, за да регистрираме всички фактори на състоянието) и да го оставим, предполагайки, че така „ще му мине“.
Страданието е едно то нещата, които човечеството е превърнало в изкуство. Ние сме намерили начин да се крием от хората, заривайки се в собствената си болка, въпреки че те са тези, които могат да я намалят. Ние отхвърляме (хора и помощ) в си моменти на нужда, потиснати от гордост и други криворазбрани чувства. Ние преекспонираме инстинкта да изглеждаме заплашителни, щом се чувстваме слаби, до степен, в която пъдим от себе си подкрепата, за която копнеем.
Всеки от нас е преминал през тези терзания и може пред себе си да признае дали околните са били адекватни на състоянието му. Това води до въпроса дали самите ние не допускаме подобни грешки?
За да е адекватна реакцията ни , трябва да съберем възможно най-много информация за състоянието на страдащия. След това да попитаме, дали това, което разбираме е правилно, вместо да предполагаме (защото най-често предположенията се разминават с реалността).

Подхождаме еднакво

Личните проблеми на хората са различни и варират както по капацитет така и по характер. Не е разбираемо защо част от нас използват „вездесъщата стратегия“ на инструктиращите думи. „Не плачи!“ и „успокой се“ са най-неефективните реплики, които може да чуете в подобен момент. Те могат да предизвикат, освен усещане за отблъскване и такова за унижение (сякаш подчертавайки, че демонстрацията на слабост е лоша), а в някой случаи и гняв.

Аз лично побеснявам, когато съм разстроен и някой ми каже да се успокоя, а вие?

Ако все пак имате нужда от реплика, намаляваща потока от сълзи , то „всичко ще е наред“ и производните са едни от най-използваните, въпреки че са с недоказана успеваемост.

Отбягваме физически контакт

Има случаи, в които не е прието да докосваме хората и е естествено да полагаме старание да не нарушаваме приетите норми. Но няма нищо по-естествено от това майка да прегърне детето си, когато то плаче и действието само по себе си е успокояващо за пвоечето хора. Прегръдката, освен че създава усещане за защита у човека, събуждайки спомена за закрилящата майка, дава физическо отражение. Тя е едно от нещата, които карат хипофизата да отделя окситоцина, нагърбил се ролята да потушава негативните емоции или ако не му стигат силите, поне да намаля влиянието им.

Дори да не можем да си позволим да гушнем страдащия човек, както психолозите не прегръщат пациентите си, не е проблем да покажем с физически контакт подкрепата си. И държане за ръка може да окаже влияние над желанието на индивида да се изолира от околните и да страда самотно в ъгъла на стаята или в ума си.

Омаловажаваме

Случва се сълзи да бликнат „за глупости“ и не можем да отречем, че това не е повод за дълбоко съчувствие и подкрепа, но ако все пак сте започнали да демонстрирате такива, не е разумно и от помощ да омаловажавате случилото се.

Репликите „нищо не е станало“, „ кой е той/тя да те критикува“ и „е, голяма работа“ не са препоръчителни. Ако мислите, че нищо чак толкова сериозно не се е случило, то попитайте страдащия, какво ще се промени след събитието. Това едновременно може да накара него да се успокои и да ви информира за евентуални бъдещи усложнения.
Нерядко при случаи на негативни емоции при отхвърляне (обида, уволнение и различните му производни) „утешителите“ влизат в роля на псевдо-защитници. Да, лицето извършило отхвърлянето може и да не е добър, умен, мил човек. Но това, че той не е такъв и вие го подчертавате, не прави ситуацията по-розова. Истинска подкрепата към другиго значи съчувствие и разбиране, намаляващи усещането, че бремето е непосилно. При отхвърляне най-елементарната подкрепа е показване на пълно приемане.

„Безчувствени сме „

Близък човек страда по някаква причина, да реагираме напълно студено на състоянието му е един от най-явните откази да сме му в помощ. Не – вие не постъпвате по-добре, като пренебрегвате болката му! Не – когато остане сам няма да му мине по бързо! Не – няма причина да го е срам, че е разстроен!
Основното нещо при човешката социалност е емпатията, тя е начинът ние да изграждаме стабилни взаимоотношения и пътят към умножаване на щастието и минимизиране на нещастията. Ако любим човек страда и ние не сме съпричастни с нещастието му, поемайки част от теглото, ще има ли той причини да споделя щастието си с нас?

Понякога прегръдка и заявление, че съчувстваме са най-голямата помощ, която получаваме.
Друг път са най-малкото, което да дадем.
Колко ли струва утехата?

Автор: Станислава Тонева

Снимки: sbs.com.au; arafen.com; diakonima.gr;