Мисловно предъвкване: Повторение на разговори в главата ми

След като разговаряте с някого (дори да е познат) усещате ли, че предъвквате отново разговора в главата си? Обмисляте ли обстойно онова, което сте казали? Иска ли ви се да сте казали нещо различно? Притеснявате ли се, че може да сте се проявили като груби или по някакъв начин неприлични? Може би разговорът продължава да се повтаря в главата ви още дълго, дори след като вече не се интересувате от него?

Ако е така, то не сте сами!

В чуждата психологическа литература процесът на мисловно предъвкване се нарича руминация. Ние също ще използваме този термин.

Руминацията е начин да се планира предварително и контролира тревожността. Това означава, че преповторяме мисловно събития от живота си, в опит да се уверим, че следващия път ще сме напълно подготвени и няма да се тревожим. За съжаление, това е безсмислено и безполезно. Мисловното предъвкване никога не спира тревожността, то всъщност я подхранва. Тя е навик, който няма да бъде отстранен с предъвкването, което изцяло поглъща ума ни.

Тук ще ви дадем един пример за руминация, в който може би ще се разпознаете. Ето какво споделя Сара Нюмън, магистър по хуманитарни науки, от своя опит:

"Най-лошият ми навик, свързан с мисловното предъвкване, е да преповтарям разговорите в главата си. Мога да разменя само три думи с някого и в крайна сметка да мисля за тези три малки думи още час, след като разговорът е приключил.

Наскоро имах удоволствието да срещна на живо любимия си комик след негово шоу. Следвахме се един-друг във Туитър и когато се забелязахме, се здрависахме, а той каза името ми. Боже, той знаеше точно коя съм аз! Бях развълнувана...

Говорихме само за минутка, но въпреки това преповтарях разговора в главата си цяла вечер. Не спах добре, а на следващия ден отново премислях всяка дума.

Отначало бях наясно, че преповтарям думите си, за да се уверя, че не са били груби, нахални или глупави. Умувах за неща от сорта на "Установих ли достатъчно визуален контакт? Имаше ли визуален контакт изобщо?". Може би повторих разговора в съзнанието си, за да проверя дали съм казала нещо подходящо или неподходящо. "И сега какво? Какъв е смисълът?" - се питах в крайна сметка.

Като фен, това да го срещна беше уникална възможност за мен. Чувствам се сякаш го познавам, но той не знае нищо за мен. Кой би искал да звучи като зловещ, вманиачен фен? Просто исках той да ме харесва, като цяло.

Странно, но знам достатъчно за този човек, че да започна да се самоуверявам в това, че "той не мисли за теб, Сара. Той мисли за себе си. Той мисли за посещението си тук и за това колко добро шоу изнесе пред всички. Той е загрижен за себе си".

Това притъпи преживяването на разговора в някаква степен, но той все още се повтаряше в главата ми дълго след като не исках вече да слушам. Мислех си: "Моля те, млъкни! Не ми пука!" Умът ми беше на "тревожен автопилот". Двадесет и четири часа след срещата ми с него, разговорът все още изкачаше в главата ми, докато правех други неща (миех съдове, разхождах кучето, изтривах имейли... каквото и да правех).

Предполагам винаги съм си мислила, че ако моята предварителна тревожност бъде премахната и съм в състояние да подходя към нещата, които искам да правя, без страх, то след това няма да усещам такава. Грешах. Можех да имам нов начин за справяне с безпокойството, но предполагам, че все още използвах същата архаична стратегия да търся негативното, с което да се занимая, преди да подам спомена за дългосрочно съхранение в паметта си.

Какво е решението за този изтощителен процес?

Състои се в това да полагам по-съзнателно усилие да избягвам мисловното предъвкване, като упражнявам оптимизъм в други сфери от моя живот. Имам нужда от "оптимистичен автопилот". Имам нужда от стратегия за намиране на позитивното, преди да предам спомена за дългосрочно съхранение.

Днес се справям доста добре с това. Когато руминацията се опита да се настани в ума ми, си казвам: "Нямам нужда от теб. Ти не си полезна за мен". Чисто и просто аз вече не съм съучастник в преживяването. Силният навик да търсим позитивите във всички ситуации e предпазната мярка. В края на краищата всички руминации са просто търсене на нещо негативно, което да предъвкваме мисловно.

Освен винаги илюзорния оптимизъм, има известни факти, с които трябва да се изправя лице в лице. Вместо да предъвквам мисловно, ще ми е необходимо по-малко време, за да приема, че:

• Не можем да контролираме начина, по който другите гледат на нас.
• Хората наистина са по-загрижени за себе си, отколкото за това, което другите казват и правят.
• Другите могат и ще ни съдят, но в крайна сметка това няма значение. Нашата личност не се определя от одобрението на другите. Ние сме много повече от това. Както гласят думите на Чарли Кауфман: "Ти си това, което обичаш, а не това, което обича теб". 
• Никога не знаем какво ще се случи в бъдеще, но се справяме добре с импровизацията в живота си до момента."