Монофобия — страхът да останем сами

Монофобията е остър, ирационален страх от това да останем сами, без да има някой в непосредствена близост до нас. Тази "близост" може да означава да сме в една и съща сграда или апартамент, или дори в една и съща стая. Най-тежката форма на този страх води дори до невъзможност да се използва тоалетна, без придружител.

Агорафобия и монофобия

Монофобията често се разглежда като част от агорафобния клъстер."Страхът от страх" (страхът от паническа атака) изглежда е компонент на агорафобията (и основна част от монофобията), но има много други фактори, които водят до избягването, което е централен проблем за разстройството, и не всички страдащи изпитват панически атаки. Хората с агорафобия обикновено притежават „клъстер“ (група) от фобии, както беше споменато, а монофобията може да е една от тях. Като цяло агорафобите изпитват силно затруднение и дори невъзможност да извършват определени дейности (ползването на асансьор, обществен транспорт, пресичането на мост или пазар). Това води до ужас от възможна паническа атака, от зачервяване, треперене и други „социални страхове“, които влошават състоянието на страдащия. Част от тези страхове се проявяват при монофобията, но с видимо по-рядка честота.

Не са изключени симптоми на депресивност и натрапчиви идеи - това, наред с високата тревожност, алармира, че е нужна намесата на специалист.

Агорафобията има тенденция да понижава самооценката, което води до неувереност да се извършват ежедневни действия. Съвсем кратка е стъпката между това и убеждението, че щом не се справяме, значи не е безопасно да сме насаме. Паническите атаки и паническото разстройство водят до мисли, че може да ни споходи болезнен инцидент, да изгубим напълно контрол над действията си и да извършим нещо потресаващо. Eто защо се появява чувството, че надежден човек може да предотврати подобен развой.

Някои хора със социални затруднения също вярват, че „надеждният спътник“ е жизненоважен за оцеляването им. Децата и младежите, изпитващи тревожност, често прилепват към някого, за да не се усещат изолирани и ужасени от липсата на родител. Фокусът обикновено е към едно конкретно лице (в ранна възраст това обикновено е роднина), което с годините може да бъде заместено от друго. Постепенно тази тревожност може да се разрасне и да се превърне в монофобия, която специалистите визират като част от генералния проблем.

Дори да изглежда сходен с агорафобията този страх има основни особености в симптоматиката:

- Тревожност съществува и при двете фобии, но при агорафобията тя често е нефокусирана, докато страхът да останеш сам може да изведе (макар и твърде общо) страховете, които я предизвикват;

- Функционалността на личността спада осезателно (но не толкова страшно като при агорафобията), защото при наличие на човек наоколо, дейностите все пак остават в рамките на изпълнимото;

- Монофобията (без придружаващи усложнения) може да остане скрита за околните, защото не носи клеймо, което да бъде забелязано от обществото.

Какво всъщност се случва

При епизоди на страх най-съществен ужас е лицето да остане само, защото е убедено, че не може да се справи със случващото се наоколо. Важно е да се спомене, че в тези моменти човекът не вижда света като безопасен и спокоен, а напротив, като низ от най-заплашителни инциденти.

Данните свидетелстват, че страдащите се фокусират върху несигурността си. Нейните корени са в детството или травматично преживяване, което я е предизвикало. Ако „надеждният човек“ от съвсем ранна възраст е единствено родител, то зависимостта от него е емоционална, физическа и финансова — несигурността пречи на символичното отделяне (което настъпва в пубертета). Случва се монофобията да се отключи след физическа и емоционална травма, да наложи присъствието на партньор и дори да е позиционирана само в определени времеви периоди от денонощието.

При опит на „надеждният човек“ да излезе от сградата често се появяват:

- Болежки (в които изпитващият страх, искрено вярва) и болестни състояния;
- Плач, емоционални спадове и гняв, поради усещането за отхвърляне и изоставяне;
- Тревожност, страх от нещо неизвестно, но надвиснало като опасност;
- Обвинения в незаинтересованост;
- Самообвинения и понижена самооценката (поради липсата на самостоятелност).

Това практически се случва всеки ден, в който страдащият е оставен сам. В подобни ситуации психолозите описват идеи, отнасящи се до нуждата на страдащия да се върне отново към позицията си на дете, за което се грижат. Усещането за надвиснала опасност отнасят към „обсесивното мислене“, тъй като се наблюдават случаи на хора, страхуващи се от собственото си (евентуално насилствено) поведение, ако с тях няма „придружител“.

Лекува ли се?

Всички тревожни разстройства могат да се повлияват от терапия, включително и монофобията.
Тревожността, която изпитваме, не се опитва да ни навреди, а да ни предпази от опасности (по доста неефективен начин). Тази тревожност няма особено прецизен механизъм, поради факта, че идва с незрелите характеристики на детството, когато психиката е реагирала с панически страх при поставяне пред неизвестността.

Разработването на постепенна програма за възстановяване, в която минутите на самостоятелност плавно се увеличават, и периодични консултации със специалист, който да спомогне намаляването на тревожността, могат да ни отърват от монофобията доста ефективно.

„Оставането сам“ е доста широко понятие, дали оставаме сами в стаята, в жилището или в сградата, когато извън нея има много хора, или ще сме сами на отдалечен, безлюден остров са различни неща.

Монофобът и неговият „сигурен компаньон“ могат да разработят степенувана програма от стъпки, базирани на фактическото състояние на нещата, така че постепенно да се увеличава разстоянието, което не предизвиква паника. С времето, по този начин може да се избегне и тревожността, предизвикана от оставането сам.

Първата стъпка е „спътникът“ да напусне дома и да остане на някакво разстояние от него за няколко минути. Впоследствие разстоянието и времето се увеличават, в период на няколко седмици.

Важно е планът да се спазва. Ако разстоянието е 10 метра, а времето 2 минути, то те трябва да се съблюдават внимателно, за да остане усещането за условна стабилност непокътнато. Както „спътникът“ спазва това условие, така и страдащият от фобията трябва да се постарае да е смел и да не умолява за съкращаване на времето или разстоянието. Работата по този план трябва да се извършва всеки ден.

При намесата на специалист в особено тежките случай, нерядко се оказва, че дълбоката зависимост към точно определено лице или тип човек, а не върху необходимостта от някого по принцип, е признак на друг социално насочен проблем, който изисква допълнителни решения.

Редактор: Станислава Тонева

Източник: anxietycare.org.uk

Снимка: primerafila.com.ar