Монофобия — страхът да останем сами

от 27 юни 2017г.

Монофобията е остър страх да бъдем сами и да ни се наложи да се справяме без човек, който да се притече на помощ. Тази "близост", от която се нуждаем, може да означава да сме в една и съща сграда или апартамент, или дори в една и съща стая с „лицето, от което се нуждаем“. Най-тежката форма на този страх води дори до невъзможност да се използва тоалетна, ако няма придружител със страдащото лице.

Агорафобия и монофобия

Най-често монофобията се разглежда като част от агорафобията (страх от открити пространства, на които няма кой да ни помогне или бягството е невъзможно), защото изследванията сочат, че са изключително сходни. Появата на страх от паническа атака е компонент на агорафобията и част от случаите на монофобия. Повечето хора с агорафобия имат комбинация от няколко страха и тревожност, докато при монофобията подобно комбиниране е рядкост. При агорафобията възможността да се извършват основни, за обикновения човек, дейности е снижена (ползването на асансьор, обществен транспорт, пресичането на мост или пазар) и това води до ужас от възможността да се получи паническа атака, от зачервяването, треперенето и други „социални страхове“, които влошават състоянието на страдащия. Част от тези неща се появяват при монофобията, но с видимо по-малка честота.

Не са изключени симптоми на депресивност и натрапчиви идеи, като това и тревожността трябва да алармират, че е нужна намеса на специалист.

Агорафобията има тенденция да намали самооценката (и самочувствието), като доведе до неувереност в извършване на дейностите от живота. Съвсем кратка е стъпката между това и убеждението, че щом не се справяме, значи дори стоенето сам не е безопасно. Паническите атаки и паническото разстройство водят до мисли, че може да ни споходи болезнен инцидент, да изгубим напълно контрол над действията си и да извършим нещо потресаващо — ето защо се появява чувството, че надежден човек може да предотврати подобен развой.

Някои хора със социални затруднения също вярват, че „надеждният спътник“ е жизненоважен за оцеляването им. Децата и младежите, изпитващи тревожност, често „прилепват“ към някого, за да не се усещат изолирани и ужасени от липсата на родител. Фокусът обикновено е към, едно конкретно лице (в ранна възраст - обикновено роднина), които с годините може да бъде заместен от другиго. Постепенно тази тревожност може да порасне и да се превърне в монофобия, която специалистите визират като част от генералния проблем.

Дори да изглежда сходен с агорафобията този страх има основни особености в симптоматиката:

- Тревожност съществува и при двете фобии, но при агорафобията тя често е нефокусирана, докато страхът да останеш сам може да изведе (макар и твърде общо) страховете, които я предизвикват;

- функционалността на личността спада осезателно (но не толкова страшно като при агорафобията), защото при наличие на човек наоколо, дейностите все пак остават в рамките на изпълнимото;

- монофобията, без придружаващи усложнения, може да бъде пропусната от околните, защото не носи клеймо, което да бъде забелязано от обществото.

Какво всъщност се случва

При епизоди на страх най-съществен ужас е лицето да остане само, защото е убедено, че не може да се справи със случващото се около него. Важно е да се спомене, че в тези моменти не вижда света като безопасен и спокоен, а напротив, като низ от най-заплашителни инциденти.

Данните свидетелстват, че страдащите се фокусират върху несигурността си. Нейните корени са в детството или травматично преживяване, което я е предизвикало. Ако „надеждният човек“ от съвсем ранна възраст е единствено родител, то зависимостта от него е емоционална, физическа и финансова — несигурността пречи на символичното отделяне (което става в пубертета). Случва се монофобията да се отключи след физическа и емоционална травма, да наложи присъствието на партньор и дори да е позиционирана само в определени времеви периоди от денонощието.

При опит на „надеждният човек“ да излезе от сградата често се появяват:

- Болежки (в които изпитващият страх искрено вярва) и болестни състояния;
- плач, емоционални спадове и гняв, от усещането за отхвърляне и изоставяне;
- тревога, страх от нещо неизвестно, но надвиснало като опасност;
- обвинения в незаинтересованост;
- самообвинения и понижаване на самооценката (поради липсата на самостоятелност).

Това практически се случвавсеки ден, в които страдащият е оставян сам. В подобни ситуации психолозите описват идеи, отнасящи се за нуждата на страдащия да се върне отново към позицията си на дете, за което се грижат. Усещането за надвиснала опасност отнасят към „обсесивното мислене“, защото се среща дори случаи на хора, страхуващи се от собственото си (евентуално насилствено) поведение, ако с тях няма „придружител“.

Лекува ли се?

Всички тревожни разстройства могат да бъдат повлияни от терапевтични занимания, включително и монофобията.
Безпокойството, което изпитваме, не се опитва да ни навреди, а да ни предпази от опасности (по доста неефективен начин). Тази тревожност няма особено прецизен механизъм, поради факта, че идва с незрелите характеристики на детството, когато психиката е реагирала с панически страх при поставяне пред неизвестността.

Разработването на постепенна програма за възстановяване, в която минутите на самостоятелност плавно се увеличават, периодични консултации със специалист, който да спомогне намаляване на тревожността, могат да ни отърват от монофобията доста ефективно.

„Оставането сам“ е доста широко понятие, дали оставаме сами в стаята, в жилището или в сградата, когато извън нея има много хора, или ще сме сами на отдалечен, безлюден остров са различни неща.

Монофобът и неговият „сигурен компаньон“ могат да разработят постепенно натоватваща програма от стъпки, базирани на фактическото състояние на нещата, така че постепенно да се увеличава разстоянието, което не предизвиква паника. С времето, по този начин може да се избегне и безпокойството, предизвикано от оставането сам.

Първата стъпка е „спътникът“ да напусне дома и да остане на някакво разстояние от него за няколко минути. Впоследствие разстоянието и времето се увеличават, в период на няколко седмици.

Важно е планът да се спазва. Ако разстоянието е 10 метра, а времето 2 минути, то те трябва да се съблюдават внимателно, за да остане усещането за условна стабилност непокътнато. Както „спътникът“ спазва това условие, така и страдащият от фобията трябва да се постарае да е смел и да не умолява за съкращаване на времето или разстоянието. Работата по този план трябва да се извършва всеки ден.

При намесата на специалист в особено тежките случай, нерядко се оказва, че дълбоката зависимост към точно определено лице или тип човек, а не върху необходимостта от някого по принцип, е признак на друг социално насочен проблем, който изисква допълнителни решения.

По статията работи: Станисалва Тонева

Източник: anxietycare.org.uk

Снимка: primerafila.com.ar

Още по темата: