Моралното осъждане е токсично и не носи нищо добро

Правили сме го, много пъти. Най-вероятно вие също. Няма значение какво е мнението ни за морала на хората или за политиката, всеки от нас е участвал или инициирал разговори по различни морални въпроси, за да създаде по-впечатляваща или авторитетна представа за себе си.

Представете си как някой, в опитите си да впечатли своите приятели с ценностите и чертите на характера си, каже: „Винаги съм заставал на страната на онеправданите. Сега няма да направя изключение. Няма да се примиря с тази несправедливост и никой, който счита себе си за добър човек, не бива.“ Ето това е морално осъждане.

Защо е опасно моралното осъждане?

Моралните съдници са нещо повече от досадни. Има сериозни причини, поради които е хубаво да избягваме да общуваме с такива, или самите ние да го правим. Моралното осъждане:

• Кара хората да прибягват до крайни или неправдоподобни твърдения;
• Обезсмисля и обезценява публичните дебати на морални теми.

Какво точно представлява моралното осъждане?

Токсичните морални съдници искат от другите да гледат на тях с уважение. Дори не само с уважение, а с възхищение по отношение на принципите и вижданията, които отстояват. 

Мотиви на моралните съдници

Нужда от лично удовлетворение

За тях участието в публични дискусии по морални въпроси носи удовлетворение. С няколко думи, да правиш публични морални оценки означава да използваш разговора, в който участваш, за да се покажеш в по-добра светлина и да изпъкнеш. Разбира се, когато моралните съдници се изправят да заявят своите показни твърдения за справедливостта или човешките права, е възможно да са искрени. Всъщност предполагаме, че обикновено са искрени.

Стремеж към изграждане на ангелски образ

Много често моралните съдници не се вълнуват особено от каузата, която защитават, а по-скоро имат нужда да се уверят, че останалите им вярват. Думите на моралния съдник може и да са напълно правдиви, да са подплатени с доказателства и аргументи. Въпреки това неговата основна грижа остава да си изгради образ пред останалите на човек, който няма недостатъци и който се бори за справедливост.

Често срещано ли е моралното осъждане?

Съществуват наистина много доказателства, че ние хората често имаме подтик да правим морални оценки или да сочим с пръст, за да впечатлим останалите. Социалните учени смятат, че има немалко поводи да се чувстваме по-добри от другите: интелигентност, сърдечност и амбициозност например. Но когато става дума за ценностна система и морал, желанието ни да се покажем като по-добри, става още по-силно.

Според някои нови изследвания повечето от хората вярват, че са много по-ангажирани и заинтересовани от справедливи каузи, че изпитват по-силно съчувствие към жертвите или просто, че имат по-добра ценностна система от останалите. И не само че самите те се смятат за по-праведни и по-чувствителни към несгодите на хората, но искат и другите да повярват, че са такива.

Накратко, не е достатъчно да вярваме, че сме по-добри. Очакваме околните да го потвърдят. Именно затова правим морални оценки и заемаме публично дадена позиция по морални казуси.

Форми на морално осъждане

Морални оценки сред равни

Ако човек се стреми да впечатли хора от своето обкръжение, тоест негови равни, той отправя морални обвинения, заявява публично, че който не е съгласен с него, очевидно греши или пък театралничи и реагира крайно драматично и емоционално.

Ексалиращо морализиране

Има обаче друга форма на осъждане, която е по-притеснителна, и тя е онази, при която напрежението и емоциите ескалират, а твърденията стават все по-ожесточени и крайни.

Пример за разговор между приятели:

Ани: „Министър-председателят се държа зле. Трябва да му се забрани да говори публично.“

Петър: „Ако ни е грижа за справедливостта, трябва да искаме да напусне поста. Не можем да толерираме подобно поведение и няма да го подкрепя.“

Веселин: „Като човек, който дълго се е борил за социална справедливост, съм съгласен с вашите мнения, но искам да добавя, че трябва да се търси и наказателна отговорност! Трябва да има възмездие, тъй като светът гледа!“

Ескалацията идва с всяко следващо твърдение, което става по-ожесточено от предишното. Всеки участник иска да вземе надмощие над другите. В крайна сметка дискусията се превръща в бойно поле, на което се използват оръжия за „морално унищожение.“

Последици от моралното осъждане

Поляризация на групите

Моралното осъждане може да бъде опасно. Ескалацията създава групи, които са в защита на коренно различни позиции. В такива групи мненията стават все по-крайни, след провеждане на дискусия с другите й членове, вместо да се постигне разумен компромис. Хората са склонни да приемат полярните мнения и неправдоподобните твърдения и отказват да изслушат доводите и позицията на другата страна.

Поляризацията прави компромиса почти невъзможен. Победителят от моралната война е един-единствен. Защо трябва обаче да се примиряваме с нещо, което не е морално правилно? Този въпрос крие в себе си отговорите за провалената демокрация в много страни.

Моралът губи своята тежест

Моралното осъждане кара много хора да спрат да вярват, че въобще съществува истински морал. То е токсично. Започват да го приемат като шега или забавление. Стават цинични по отношение на моралните твърдения, които слушат по време на обществени разговори и публични дебати. Те подозират говорещия, че просто иска да се покаже в добра светлина, а не е подтикван от искрено желание да помогне на другите.

Моралното осъждане обезценява и отнема смисъла на публичните дискусии по важни морални въпроси. Те започват да се възприемат като пошъл бизнес, арена за борба между хора, които искат да надвият другия, нищо повече. А публичните дискусии и дебати могат да бъдат наистина мощен инструмент за постигане на по-висши цели, свързани с живота на хората и търсенето на справедливост.

Тънката граница между моралния съдник и наистина добрия човек

Много е трудно да се каже дали някой просто се опитва да внуши на другите, че е по-добър и праведен от тях, или действително  е такъв. Да вземем за пример лъжата. Трудно ще ни е да преценим дали някой ни лъже, или просто изрича нещо невярно. Лъжата предполага умишлено заблуждаване. Няма как да знаем какво мисли другият, дори да имаме подозрения.

Същото важи и за моралното осъждане. Моралните съдници искат да бъдат видени като личности, които държат изключително много на морала и ценностите. Но как да сме сигурни, че наистина това ги мотивира да се държат по подобен начин?

Изтъкването на личните морални ценности е добър повод за размисъл. Не толкова, за да сочим с пръст онези, които смятаме за фалшиви, а за да помислим защо и как разговаряме с приятелите си по морални и политически въпроси. Дали искаме да направим нещо добро, или се стремим да ги убедим, че самите ние сме добри?