Прошката може да е терапия

от 04 апр 2017г.

Има поне един човек на тази планета, който не понасяме. Само при мисълта за него ни се иска да направим нещо неприятно. Ако помислим над усещането, предизвикано от въпросния индивид ще разберем, че изпитваме гняв, който е една от най-вредните емоции. Увеличаващ нивата на стреса, напрежението, депресивността, той нанася повече вреди на нас, отколкото на обекта на омраза.

Много от конфликтите в живота ни завършват неприятно. Независимо дали в тях играем роля на жертва или насилник, в повечето случаи нашето подсъзнание е наясно, че се случва нещо нередно и се влияе.
За да постигнем душевния мир, нужен, за да сме щастливи е необходимо да преодолеем последствията останали, след подобни конфликти. Терапията, самопознанието и медитацията целят точно това, да се оказва, че има практика, която може да ни даде част от този мир съвсем близо до нас. Тя е прошката.

Проучванията показват, че прегърнали грешките, болката, конфликтите и страха от миналото, ние носим в себе си вътрешно напрежение, отразяващо се на цялостното ни здравословно състояние. Изследователите от Бъркли проучили нивата на кортизола при интимни партньори, които не могат да простят грешка на половинките си и установяват върхове при този хормон, които водят до хроничен стрес и влошаване на здравния статус.

Какво се случва, когато прощаваме?

Според проучвания от 2008 г. прошката води до взаимодействие на окситоцина с амигдалата в мозъка. Така хормонът прекъсва конкретен механизъм за предупреждение в амигдалата и спира веригата на страховете ни. Така се потиска страхът, за да сме отново способни на доверие и се лекуват нашите взаимоотношения.

Може да се каже, че прощавайки повишаваме склонността си към емпатия и съпричастие. От години науката застава зад твърдението, че чрез прошката можем да достигнем до по-стабилно психично здраве и благополучие.

Какво не е прошката?

Прошката НЕ изисква даване или искане. Тя не засяга лицето, което ни е наранило, защото всъщност е в наша полза и облага. Другият може и да не съзнава каква вреда е причинил, може да не го интересува, да не е способен да се покае. А и нас това не ни засяга. Ние се стремим към прошката за себе си.

Да простим не значи да извиним нечии действия. Нито да декларираме, че прощаваме. Не значи, че всичко е наред. Нито, че трябва задължително да приемем човека в живота си отново. Не е акт на милосърдие към другия човек.

Това, че сме се уверили, че е полезно, далеч не значи, че е лесно да простим. Защото да го направим изключва това да забравим. Всъщност истинската прошка включва помненето.
Трябва да съзнаем нанесената и получена травма, да анализираме внимателно какво усещаме относно нея. Трябва да сме наясно, че прощавайки не показваме слабост и примиреност. Не отстъпваме от позицията си, а напротив, способни сме да прозрем през нараняването и да приемем случилото се с цялата си личност.

Как се прощава?

Не е лесно да се прощава основно, защото това значи да се откажем от позицията на страдалец и жертва и да поемем инициативата за изхвърлянето на набора от вредни чувства.
Хората се стремят към пасивност, ужасени от промяната. Но ако самоанализът ни показва, че сме изпълнени със страх, болка, ненавист, омраза, и гняв, нима не е разумно да поемем инициативата?
Прошката е процес. Тя не е цел в живота, а просто път, чрез който да стигнем другаде. Ако искате да знаете къде сте по пътя, периодично оценявайте колко прошка има в живота ви по скалата от 0 до 10. Малко вероятно е да достигнете максимума, но можете да сте оптимални за своят живот — 7, 8, дори 9.

Трябва да я приемем като усилие, което полагаме за себе си, а не въпреки себе си. Тя е с цел да подпомогнем нашето благоденствие, да се отървем от отровния гняв и да си направим услуга.
Започвайки процесът на прощаване е нужно да отделите време, за да обмислим причините да сме ядосани и наранени. Необходимо е да признаем пред себе си, че сме били наранени и засегнати.
Да разгледаме до какви промени е довело това в личността ни. Какво сме научили за себе си, дали сме придобили някакви умения, за да оцелеем след нараняването.

При желание може да му напишем писмо, на хартия с химикалка. Трябва да излеем чувствата си, да не забравим да го направим възможно най-ясно и искрено, защото е за нас (никой друг не трябва да го чете). След което ще напишем друго, с другата ръка (да, сядаме и пишем с ръката, с която не ни е привично), което ще ангажира по различен начин аналитичната страна на мозъка ни и ще изкара още неща на повърхността.

Трябва да помислим за другия човек. Той е сгрешил, защото е несъвършен, както и всички останали хора. Действал е според субективната си визия за света. Но нима ние не действаме понякога напълно потънали в подобни субективни визии за света?

Защо мислим, че другият е постъпил по този начин?
Ако накрая имаме желание може да му кажем „прощавам ти“, с кратко обяснение какво чувстваме. Но това не е задължителна част от процесът на прощаването.
Прошката поставя последна щампа на случилото се като „нараняващо“. Но ние вече няма да сме емоционално потиснати от нараняването в миналото.

По статията работи: Станислава Тонева
Източници: psychologytoday.com,bustle.com
Снимка: cdn.tinybuddha.com

Още по темата: