Прошката може да е терапия

Независимо колко добронамерени човешки същества сме, то вероятно има поне един човек на тази планета, който не понасяме. Често само при мисълта за този човек ни се иска да направим нещо неприятно. Ако помислим над усещането, предизвикано от въпросния индивид, ще разберем, че изпитваме гняв, който е една от най-вредните емоции. Увеличаващ нивата на стреса, напрежението, депресивността, той нанася повече вреди на нас, отколкото на обекта на омраза.

Много от конфликтите в живота ни завършват неприятно. Независимо дали в тях играем роля на жертва или насилник, в повечето случаи нашето подсъзнание е наясно, че се случва нещо нередно и това му оказва въздействие.

За да постигнем душевния мир, нужен, за да сме щастливи, е необходимо да преодолеем последствията от подобни конфликти. Терапията, самопознанието и медитацията целят точно това. Оказва се, че съществува практика, която може да ни даде част от този мир, и тя е прошката.

Проучванията показват, че хванали здраво грешките, болката, конфликтите и страха от миналото, ние носим в себе си вътрешно напрежение, което се отразява на цялостното ни здравословно състояние. Изследователите от Бъркли изследват нивата на кортизол при интимни партньори, които не могат да простят грешка на половинката си, и установяват пик на този хормон, което води до хроничен стрес и влошаване на здравния статус.

Силата на прошката

Може да се каже, че, когато прощаваме, ние повишаваме способността си за емпатия и съпричастност. От години науката застава зад твърдението, че чрез прошката можем да достигнем до по-стабилно психично здраве и благополучие.

Какво не е прошката

Прошката НЕ изисква даване или искане. Тя не засяга онзи, който ни е наранил, тъй като всъщност служи в наша полза и облага. Другият може и да не съзнава каква вреда е причинил, може да не го интересува, да не е способен да се покае. Реално погледнато това не ни засяга, защото се стремим към прошката за себе си.

Да простим не значи да извиним нечии действия. Нито да декларираме, че прощаваме. Не значи, че всичко е наред. Нито, че трябва задължително да приемем човека в живота си отново. Не е акт на милосърдие към другия човек.

Това, че сме се уверили, че е полезно, далеч не значи, че е лесно да простим. Защото да го направим изключва това да забравим. Всъщност, истинската прошка включва помненето.
Нужно е да съзнаем нанесената и получена травма, да анализираме внимателно какво усещаме относно нея. Нужно е също да бъдем наясно, че прощавайки не показваме слабост и примиреност. По този начин ние не отстъпваме от позицията си, а напротив, способни сме да прозрем отвъд нараняването и да приемем случилото се с цялата си личност.

Как се прощава

Не е лесно да се прощава основно, защото това значи да се откажем от позицията на страдалец и жертва и да поемем инициативата за изхвърлянето на набора от вредни чувства.

Често се стремим към пасивност, ужасени от промяната. Но ако самоанализът ни показва, че сме изпълнени със страх, болка, ненавист, омраза и гняв, нима не е разумно да поемем инициативата?
Прошката е процес. Тя не е цел в живота, а просто път, чрез който да стигнем другаде. Ако искате да знаете къде сте по пътя, периодично оценявайте колко прошка има в живота ви по скалата от 0 до 10. Малко вероятно е да достигнете максимума, но за вас оптималното може да е 7, 8, дори 9.

Нужно е да приемем прошката като усилие, което полагаме за себе си, а не въпреки себе си. Тя е с цел да подпомогнем нашето благоденствие, да се отървем от отровния гняв и да си направим услуга.

Когато започваме процеса на прошка, е нужно да отделим време, за да обмислим причините да сме ядосани и наранени. Необходимо е да признаем пред себе си, че сме такива.
Нужно е още да разгледаме до какви промени е довело това в личността ни; какво сме научили за себе си, дали сме придобили някакви умения, за да оцелеем след нараняването.

При желание, можем да му напишем писмо на лист хартия. В него трябва да излеем чувствата си, като  го направим възможно най-ясно и искрено, защото писмото е за нас (никой друг не трябва да го чете). След това, трябва да напишем друго, но с другата ръка (да, сядаме и пишем с ръката, с която не ни е привично). Това ще ангажира по различен начин аналитичната страна на мозъка ни и ще изкара още неща на повърхността.

В процеса е нужно да помислим за другия човек. Той е сгрешил, защото е несъвършен, както и всички останали хора. Действал е според субективната си визия за света. Но нима ние не действаме понякога напълно потънали в подобни субективни визии за света?

Важно е да помислим още защо другият е постъпил по този начин. Ако накрая имаме желание, можем да му кажем „прощавам ти“, придружавайки го с кратко обяснение какво чувстваме. Но това не е задължителна част от процеса.

Прошката поставя последна щампа на случилото се като „нараняващо“. Но ние вече няма да сме емоционално потиснати от онова, което се е случило в миналото.