Прошката може да е терапия

Много от конфликтите в живота ни завършват неприятно. Независимо дали в тях играем роля на жертва или насилник, в повечето случаи нашето подсъзнание е наясно, че се случва нещо нередно, което оказва въздействие върху живота ни.

За да постигнем душевния мир, нужен, за да сме щастливи, е необходимо да преодолеем последствията от подобни конфликти. Прошката, самопознанието и медитацията са важна част от този процес. 

Проучванията показват, че хванали здраво грешките, болката, конфликтите и страха от миналото, ние носим в себе си вътрешно напрежение, което се отразява на цялостното ни здравословно състояние. Изследователите от Бъркли изследват нивата на кортизол при интимни партньори, които не могат да простят грешка на половинката си, и установяват пик на този хормон, което води до хроничен стрес и влошаване на здравния статус.

Силата на прошката

Според проучване от 2008 г. прошката води до взаимодействие на окситоцина с амигдалата в нашия мозък. Така хормонът прекъсва конкретен механизъм за предупреждение за опасност в амигдалата и спира веригата на страховете ни. Този процес потиска усещането за страх, така че да сме отново способни на доверие, а това лекува нашите взаимоотношения.

Може да се каже, че когато прощаваме, ние повишаваме способността си за емпатия и съпричастност. От години науката застава зад твърдението, че чрез прошката можем да достигнем до по-стабилно психично здраве и благополучие.

>>> Прошката е за теб, а не за тях: Прости, за да излекуваш себе си

Какво не е прошката

Прошката НЕ изисква даване или искане. Тя не засяга онзи, който ни е наранил. Другият може и да не съзнава каква вреда е причинил, може да не го интересува, да не е способен да се покае. Реално погледнато, това не ни засяга, защото се стремим към прошката за себе си.

Да простим не значи да извиним нечии действия. Нито да декларираме, че прощаваме. Не значи, че всичко е наред. Нито че трябва задължително да приемем човека в живота си отново. Не е акт на милосърдие към другия човек.

>>> Не, не трябва винаги да прощаваме

Това че сме се уверили, че е полезно, далеч не значи, че е лесно да простим. Защото да го направим изключва това да забравим. Всъщност, истинската прошка включва помненето.

Нужно е да осъзнаем нанесената и получена травма, да анализираме внимателно какво усещаме относно нея. Нужно е също да бъдем наясно, че прощавайки не показваме слабост и примиреност. По този начин ние не отстъпваме от позицията си, а напротив, способни сме да прозрем отвъд нараняването и да приемем случилото се с цялата си личност.

Как се прощава

Не е лесно да се прощава, защото това означава да се откажем от позицията на жертва и да поемем инициативата да се справим с болезнените си емоции.

Често се стремим към пасивност, ужасени от промяната. Но ако самоанализът ни показва, че сме изпълнени със страх, болка, ненавист, омраза и гняв, нима не е разумно да поемем инициативата?

Прошката е процес. Тя не е цел в живота, а просто път, чрез който да стигнем другаде. Ако искате да знаете къде сте по пътя, периодично оценявайте степента, до която се сте успели да стигнете, по скалата от 0 до 10. Малко вероятно е да достигнете максимума, но за вас оптималното може да е 7, 8, дори 9.

Нужно е да приемем прошката като усилие, което полагаме за себе си, а не въпреки себе си. Тя е с цел да подпомогне нашето благоденствие, да ни съдейства да се освободим от отровния гняв и да си направим услуга.

Когато започваме процеса, е нужно да отделим време, за да обмислим причините да сме ядосани и наранени. Необходимо е да признаем пред себе си, че сме такива. Нужно е още да разгледаме до какви промени е довело това в личността ни; какво сме научили за себе си, дали сме придобили някакви умения, за да оцелеем след нараняването.

При желание, можем да напишем писмо, в което да излеем чувствата си, като го направим възможно най-ясно и искрено, защото писмото е за нас (никой друг не трябва да го чете). След това трябва да напишем друго, но с другата ръка (да, сядаме и пишем с ръката, с която не ни е привично). Това ще ангажира по различен начин аналитичната страна на мозъка ни и ще изкара още неща на повърхността.

В процеса е нужно да помислим за другия човек. Той е сгрешил, защото е несъвършен, както и всички останали хора. Действал е според субективната си визия за света. Но нима и ние не действаме така понякога, когато сме напълно потънали в подобни субективни визии за света?

Важно е да помислим още защо другият е постъпил по този начин. Ако накрая имаме желание, можем да му кажем „прощавам ти“, придружавайки го с кратко обяснение какво чувстваме. Но това не е задължителна част от процеса.

Прошката поставя последна щампа на случилото се като „нараняващо“. Но ние вече няма да сме емоционално потиснати от онова, което се е случило в миналото.