Животът през очите на психопата и социопата

Широко разпространена заблуда е, че психопатите са склонни да убиват най-малко, да нараняват другите хора.

Само 1 от 100 човека отговаря на клиничните критерии за психопатия. И макар да съставляват 1/4 от мъжете престъпници във федералните затвори, ако наистина всички психопати бяха убийци, то ръстът на тежките престъпления щеше да е в пъти по-висок.

В действителност много от тях, както и социопатите, живеят напълно обикновен живот и остават незабелязани. Често те изкачват с лекота професионалните върхове и се превръщат в лидери. 1 от 5 мениджъри притежава черти на психопат.

„Reddit“ е социална медия, който поднася разнообразна информация на своите читатели, категоризирана според техните интереси. Екипът задава въпрос към своите потребители психопати как се чувстват и как преминава ежедневието им. За тяхна изненада не са никак малко осмелилите се да споделят своите емоции.

„Мнението ми в повечето случаи разстройва околните.“

„Дълго време смятах, че съм нормален човек, и мислех, че хората, които плачат за това или онова, просто са странни или мелодраматични. Когато обаче загубих близък човек и въпреки това не усетих нищо, започнах да си задавам някои въпроси.

Медиите описват хора като мен като злодеи, които бродят по улиците, в търсене на своята жертва. Изграждат ни образ на безмилостни и т.н. Но аз никога не съм изпитвал нужда да нараня някого. Да, като по-млад веднъж нараних човек, но беше по-скоро от любопитство, за да разбера дали ще изпитам емоция.“

Повечето психопати не се грижат за домашен любимец, тъй като имат горчив опит с животните. Те не могат да поемат отговорност за тях и не полагат усилия да се грижат за тяхното здраве и щастие.

Друг читател споделя: „Мисля, че имам ясно изразена и обоснована позиция по противоречиви въпроси като абортите, религията и политиката, но обикновено хората не одобряват или се разстройват от думите ми.“

„Възприемам всяка загуба като облекчение.“

Друг потребител разказва, че себичността (егоизмът), притеснението и липсата на мотивация различават психопатите от героите във филмите, които са способни да извършат убийство.

„Медиите хиперболизират състоянието ни до степен, че всеки психопат е представен като потенциален убиец. Не съм убиец, макар убийството да е решение на всеки възникнал проблем. Но дори хората като мен знаят, че това е крайно решение. Да, убивайки някого, решаваш проблема, но планирането е ужасяващо, а последиците – кошмарни.“

Всеки ден психопатите и социопатите се стараят да имитират живота на хората около тях.

„Ако искам да поддържам относително пълноценни отношения със семейството и приятелите си, съм принуден да им подражавам и да се преструвам.“

„Загубата на близък човек е добър тест. Аз лично виждам всяка загуба като вид облекчение – една тежест по-малко, която да ме дърпа надолу.“

Романтичният и сексуалният живот на психопата/ социопата

„Романтиката се постига лесно. Знам какво трябва да се направи. Знам какво очакват другите от мен в това отношение. Да бъда романтичен е всъщност едно от най-лесните начинания в живота ми. Като се замисля, романтиката разкрива дълбоко спящия психопат във всеки човек, защото тогава в главата му кръжат мисли като „Ако й купя тези цветя, тя ще си помисли, че я обичам“, „Ако отидем в хотел заедно и си поръчаме румсервиз в стаята, ще покажа, че съм лудо влюбен в нея и тя също ще се влюби в мен“, „Ако разкрия слабостите си и призная, че тя ми е помогнала да преодолея предишната си връзка, но че не очаквам от нея да има дълбоки чувства и отново благодаря, че ми е върнала силите… Да, тя определено ще си падне по мен. Работи безотказно.

Сексуалният живот? Той е продължение на романтиката в една връзка. Нещата следват своя ход. Достатъчно е да направя онова изражение, или пък да я погледна с онзи специален поглед. След това нещата се развиват по обичайния начин. Но… трябва да се внимава с „обичайния начин“, защото той може да ни отведе до осъзнаването, че имаме нужда от загубата, за която споменах по-рано. Загуба = облекчение и по-малка тежест.“

Диагнозата

„Невинаги е необходима. В точно определен момент и след поредица от преживявания човек просто разбира какъв е и защо е такъв.
Не помня да съм преживявала травма. Така съм се родила. От друга страна, не съм напълно сигурна, но и не ме е грижа. В общи линии съм доволна от живота си, от това, което правя, от хората, с които общувам. Донякъде се вълнувам, че те не знаят, че съм психопат. Не осъзнават, че са в списък от приятели, в който иначе не биха искали да бъдат.

„Важното е да знаеш коя маска да си сложиш.“

Повечето читатели, които сами са си поставили диагнозата, признават, че е много изморително да се прикриват и да поддържат очакваните от тях взаимоотношения.

„Чувстваш се сякаш истинското ти „Аз“ е заключено завинаги, докато останалите ти превъплъщения се разхождат на свобода. В един момент става трудно да разграничиш истинската си същност от маските, които носиш. Често си фантазирам как живея като отшелник и мога да бъда себе си 24/7. Може би някога ще се случи…“

Друг потребител споделя, че общуването с хората го изтощава. „Всеки човек има различна представа за добро и зло, както и за приемливо и недопустимо. За мен това означава, че трябва да опозная всеки поотделно. Не е лесно и не е забавно. Не бих казал, че ме напряга, просто не е приятно. Вероятно поради тази причина рядко създавам трайни връзки.“

„Не сме роботи, хора сме.“

„Повечето ми приятели и семейството ми знаят за моя проблем. Прецених, че ако им призная, ще обработят по-лесно информацията.“

„Мит е, че всеки човек в живота ни е просто пешка. Да, мога да бъда манипулативен, защото не изпитвам дълбоки емоции и знам как да ги използвам, за да направлявам хората. Това обаче не означава, че се възползвам от всяка възможност да го направя. Прибягвам до манипулация само, когато наистина се налага. Неспособността ми да изпитвам силни чувства носи своите негативи. Един от тях е, че не ми позволява да се привържа към който и да било.“

„Не съм по-различен от всички вас. Поставиха ми диагнозата преди 2 години, но нищо не се промени. Имам съпруга и деца. Харесвам работата си. Просто не разбирам много от емоциите на околните. Общувам с тях, както и вие, просто, ако разговорът ми е скучен, ще го кажа направо. Според някои хора нямам задръжки, но не е вярно. Защо да се въздържам, когато съм прав?“