Защо е време да спрем да мразим себе си веднъж завинаги

Нарцисизмът и омразата към самия себе си са двата най-големи врага на човека. Омразата към самия себе си не е нещо, за което говорим спокойно пред другите. Или поне не използваме тази така силна дума „омраза.“ Предпочитаме по-деликатни изрази като „ниска самооценка“ или „лоша представа за собственото Аз.“ Истината е, че през по-голямата част от времето ние наистина се мразим.

В рамките само на един ден през главата ни преминават не една садистични мисли. При това толкова често, че дори не осъзнаваме, че сме попаднали в техния капан. Нарцисизмът е компенсаторен механизъм срещу усещането за несигурност. Дълбоко вътре в себе си обаче ние сме най-ожесточените си противници.

Омразата се проявява особено силно сред младите поколения. Проучване върху повече от 3000 момичета тийнейджъри сочи, че 7 от 10 вярват, че не са достатъчно добри. Те смятат, че не са достатъчно красиви, не са достатъчно умни или нямат достатъчно пълноценни лични отношения. 75% от момичетата с ниска самооценка страдат от разстройства като хранителни нарушения, самонараняване, тормоз и заплашване, тютюнопушене или употреба на алкохол.

В свое изследване от 2011 г. Американската психологична асоциация твърди, че самооценката се повишава през юношеството и започва да се понижава през ранната зрялост. Сравнявайки обаче усещането за малоценност при жените и мъжете психолозите не откриват почти никакви разлики.

Но дали са ни необходими проучвания, за да се убедим, че обществото ни страда от дефицит на висока и адекватна самооценка? Поговорете с тийнейджър или малко дете по този въпрос. Попитайте го дали има нещо, което не харесва в себе си. Ще се шокирате от отговора. Той може да варира от „Дебел съм“, през „Дразнещ съм“, „Другите деца не ме харесват“ до „Родителите ми са разочаровани от мен.“

За жалост, подобни дълбоко вкоренени вярвания не изчезват сами със съзряването. След 30 години, посветени на проучвания, д-р Лиса Файърстоун и нейният баща, д-р Робърт Файърстоун, вече са убедени, че тези мисли определят и влияят на всеки аспект от живота ни и оформят онова, което сме свикнали да наричаме „критичен вътрешен глас.“ По-лошото е, че можем да предадем нашия вътрешен глас на следващите поколения.

Защо се мразим?

Съществуват два важни фактора, която оформят представата ни за самите нас – отношението на родителите и хората, които са ни отгледали като деца, и отношението на същите тези хора към самите себе си.

Отношението на родителите към детето

Родителите са хора като всички останали. И не са перфектни. Обичат се и се мразят. И често проектират своите реакции върху децата си.

Идентичността ни се гради върху начина, по който близките са ни възприемали, когато сме били деца. Здравословните и подкрепящи взаимоотношения в семейството помагат на детето да оформи положителна представа за своето собствено Аз. Тогава то се научава да се харесва и приема, да изпитва състрадание и да бъде уверено. Ако отношението към него е негативно или унизително, то се изправя срещу себе си и своето Аз. Ако например единият родител смята детето си за мързеливо или мудно, e възможно то да е усетило неодобрението в неговото поведение – раздразнителност или въздишка от разочарование. А е възможно да е било критикувано директно с реплики като: „Какво ти става?“, „Побързай“, „Винаги закъснявам заради теб. Защо поне веднъж не помислиш малко?“ 

Отношението на родителите към самите себе си

Детето гради своята личност и въз основа на начина, по който родителите му се възприемат и говорят за себе си. В изследването върху младите жени, споменато по-горе, повече от половината момичета признават, че майките им са били твърде самокритични. Когато родителите виждат в огледалото човек, който не харесват, или, още по-лошо, ако изричат на глас, че са се провалили или не могат да се справят с нищо, те всъщност служат за модел на своето дете. Те предопределят до голяма степен начина, по който то ще гледа на себе си.

Как омразата към самите нас влияе на живота ни?

С годините ние, хората, започваме да приличаме все повече на родителите си и да възприемаме тяхното поведение, без значение дали сме го приемали или не. Дори не осъзнаваме, че си присвояваме техните виждания и ги проектираме върху самите себе си. Те дават мощ на критичния ни вътрешен глас. Когато отидем на среща, чуваме тихи гласчета, които ни нашепват: „Звучиш глупаво. Не си му интересна.“ По време на интервю за работа гласът ни предупреждава: „Ще станеш за смях. Кой би наел толкова нервен човек?“

Този глас заглушава всичко останало дори в моментите, когато най-малко очакваме. Дори когато сме постигнали успех или получаваме точно онова, към което сме се стремили.

Той обаче може и да ни успокоява. Да ни напомня да се грижим за себе си и да се пазим, като ни повтаря: „Не мисли толкова дали ще срещнеш подходящия. И сама ще си добре. Остани у дома, отпусни се.“

Но същият този критичен глас би могъл да бъде много жесток. Той може да ни накаже, ако се вслушаме в него, когато ни крещи: „Неудачник! Нямаш истински приятели. Никога няма да бъдеш щастлив.“

При всеки човек гласът застрашава най-силно определен аспект от живота му. Понякога успяваме да го заглушим, но той започва да се извисява на друго място. Ако не осъзнаем, че той съществува и ни пречи, може да завладее целия ни живот. Способен е да обрече на провал всяка наша връзка или да възпрепятства постигането на всяка наша лична цел. Ако не се справим с него, е напълно възможно да се отрази на децата ни и така омразата към самите нас да се предаде на тях. След това на техните деца и така нататък.

Как да се преборим с омразата към самите себе си?

Първата стъпка е да осъзнаем, че ние не сме нашия критичен вътрешен глас. Ние определено не сме онова, което ни внушава той. Само защото тези мисли са в главата ни, не означава, че ни определят и че разкриват истинското ни Аз. Всеки от нас е разкъсван от чувства, които изпитва към себе си. Критичният вътрешен глас трябва да се разглежда и приема като чуждо тяло. Чуждо тяло, от което нямаме нужда. То върви и се бори срещу истинското ни Аз и е продукт на най-мрачните ни преживявания като деца. Този глас не е наш приятел. Той е многолик – параноиден, враждебен, подозрителен, манипулативен и какъв ли още не. Никога няма да ни даде добър съвет и никога няма да пожелае най-доброто за нас.

Разбира се, всеки човек има и своите несъвършенства. Проблемът е, че критичният ни вътрешен глас ги прави да изглеждат неприемливи и ужасяващи. Заради него губим перспективата и спираме да изпитваме самосъстрадание, което е от ключово значение, за да постигаме целите си и да живеем пълноценно.

Терапия за справяне с критичния вътрешен глас

Терапията е разработена от д-р Робърт Файърстоун и цели да помогне на човека да открие своя вътрешен глас, да разбере причините за появата му, да се дистанцира от онова, което му казва, и да прояви съмосъстрадание в отговор. Когато се изправим срещу омразата, която изпитваме към самите себе си, ще сложим край на разрушителното, ограничаващо поведение. Ако се преборим с нея, пред нас ще се отворят врати, които не сме подозирали, че някога сме затръшнали сами. И тогава ще започнем да живеем истински и пълноценно.